Проклятието на инките

49.

Куско, Перу

1,5 км от центъра на града

23:05 ч.

23 януари 1908 г.

Изминаването на шестте километра от Порой Пикчу до билото над Куско бе отнело малко повече от час. През по-голямата част от пътя Акла и обле­чените ѝ в черно воини се стараеха да се движат не толкова бързо, колкото потайно, но имаше и открити места, които трябваше да преминат тичешком. След като излязоха от пещерите, те се спуснаха по южния склон на планината през рядка евкалиптова гора и продължиха покрай придошъл поток, който проряз­ваше билото и се спускаше на изток към града.

Куско се намираше в голяма котловина, дълга око­ло шест и широка около три километра. На двеста и четиресет метра над града във всички посоки се простираше голо, подобно на тундра плато, на кое­то не растеше почти нищо. Дърветата, заобикаляли някога града, бяха почти напълно изсечени за огрев, така че след като излязоха на открито, воините ня­маха друго прикритие освен тъмнината на нощта и проливния дъжд.

Уилсън застана на билото и се загледа през мъг­лата надолу към редките светлини, бележещи града. От време на време, когато облаците се раздвижваха, можеше да види къде започват калдъръмените ули­ци и малките кирпичени къщи, гъсто скупчени една до друга. Някога тук е бил центърът на империята на инките, помисли си той - сърцето на свещената пума, мястото, на което първият инка, Манко Капак, хвърлил Златния жезъл на бога слънце и го обявил за „пъпа на света“. И то изглеждаше точно така. Но имаше и по-прозаични причини градът да се намира в тази вдлъбнатина в равнината. Почвата тук бе бо­гата, имаше много вода и времето беше по-спокойно, по-хладно през лятото и по-топло през зимата.

Акла стоеше до Уилсън и също гледаше града. Черното наметало я покриваше изцяло с изключение на очите.

- Кубът на инките е някъде долу - каза тя, посоч­вайки с извития си лък към най-ярките светлини. - Как точно ще разбереш къде се намира?

Уилсън се замисли, преди да отговори.

- Имам духовна връзка, която ще води ръката ми - отвърна накрая той. - Жена - добави с надеждата, че това ще вдъхне у Акла повече вяра в думите му. - Тя има способността да вижда през стени и на места, където ние не можем. Тя ще води ръката ми и когато открия скривалището на Куба, ще ти кажа къде е.

- Не можеш да кажеш нищо, което да ме шокира - рече Акла. - Абсолютно нищо. Разбирам, че не си обикновен човек и не живееш по правилата на обик­новените хора. Само помни, че ако намериш Куба, не бива да го докосваш. Това е риск, който не бива да бъде поеман.

- Разбирам.

- Моля се на боговете твоята жена дух да намери Куба. Мощта му нараства с всеки миг. - Акла не от­късваше поглед от примигващите светлини в далечи­ната. - Трябва отново да затворим силата му.

- Жената дух ще се справи - каза Уилсън.

Внезапно остана поразен колко важна е връзката му с Хелена. Без нея щеше да е много трудно да от­крият Куба. Хелена беше могъща сила в живота му независимо от краткото време, което бяха прекарали заедно. Изглежда, че дори бариерата от 106 години не можеше да прекъсне връзката помежду им.

За Уилсън голяма част от последните осем години бе преминала в очакване на тази година. Беше оти­шъл в Китай да изиграе ролята си във Въстанието на боксьорите. Не можеше да си представи по-брутално и кърваво изживяване. След като изпълни задачата си, през 1902 г. замина за Австралия и си построи къща в малкото рибарско селце Еден в южната част на Нов Южен Уелс. Обичаше да лови риба и се вме­сти в малката общност, без да се набива на очи. По­вечето време прекара сам у дома или в рибарската лодка от страх, че присъствието му по някакъв начин ще се отрази отрицателно на бъдещето.

„Толкова много пропилени години“ - помисли си той.

Нямаше съмнение, че пътуването във времето му осигурява изумителни изживявания, но цената за тези моменти беше огромна. В изпълнение на дълга си беше изгубил хората, които обичаше, и се бе отделил от всичко, което знаеше. За щастие, докато стоеше тук и гледаше надолу към Куско, имаше ясна мисия и една-единствена цел - да върне на всяка цена Куба на инките. С помощта на Девиците на слънцето щеше отново да върне историята в курса ѝ. Реалността бе, че ще му се наложи да убива хора, за да постигне цел­та си - беше се примирил е този факт.

„Аз съм Надзирателят“ - напомни си той.

Акла направи рязък жест с лявата си ръка и чети­ри от воините ѝ в черни дрехи полетяха като прилепи в нощта. Акла, Уилсън и Сонтане останаха заедно, летният вятър гонеше дъжда в гърбовете им.

- Ако някоя от нас бъде ранена и залавянето ѝ е неизбежно, дълг на другата е да отнеме живота на партньорката си - каза Акла. - Трябва да приемеш това.

- Не се показвайте - отвърна Уилсън. - Ще разбе­ра къде е Кубът и ще се върна при вас. Ако се разде­лим поради някаква причина, ще се срещнем обратно на Порой Пикчу. Ясно?

Сонтане промърмори нещо на кечуа, но Акла ѝ изшътка.

- Ясно - отвърна тя. - Ако се разделим, ще те ча­каме на Порой Пикчу.

Само за двайсет минути взеха тичешком разстоя­нието от билото до тесните алеи на Куско. Както им беше казала възрастната жена, вратите и прозорци­те на почти всички къщи и магазини бяха залостени и по тъмните улици не се виждаше жива душа. Проливният дъжд не спираше, докато приближаваха мъглявите светлини на Пласа де Армас, които бле­щукаха над двуетажните постройки пред тях.

Акла посочи нагоре, давайки знак на всички да се покатерят на покривите по улуците. През цялото вре­ме Уилсън се вслушваше напрегнато в барабаненето на дъжда и всеки нюанс на ромона на водата, която се спускаше по улуците и течеше по леко наклоне­ните калдъръмени улици. Изтръпваше всеки път, щом движенията му предизвикваха нехарактерен шум или теракотените керемиди изпукваха под зна­чителната му тежест. За разлика от него амазонките се движеха напълно безшумно. Шибан от неуморния дъжд, Уилсън се изкачи на най-високата точка и се спусна по корем по лекия наклон, докато пред него най-сетне не се разкри Пласа де Армас.

Акла беше сложила стрела на тетивата на лъка си. Тя даде знак на воините да се разпръснат. В са­мия център на площада, на около петдесет метра от тях, се намираше испанският фонтан на две нива, до който Уилсън искаше да стигне - фонтанът на Писаро. Три пътеки пресичаха площада от ъгъл до ъгъл и през средата, образувайки шест симетрични триъ­гълника трева. В противоположния край на площада се издигаха катедралата и църквите от двете ѝ стра­ни. От позицията им ясно си личеше лекият наклон на терена, който се спускаше на юг и беше с постоянна стойност от пет градуса.

Уилсън бе благодарен, че тялото на Корсел Сантияна вече не е приковано към стената на главната камбанария. Около църквата, казармата и пощата бяха натрупани редове чували с пясък, точно как­то бяха отбелязани на картата. Имаше две основни картечни гнезда, едното на югоизток, а другото на северозапад, като във всяко имаше по трима души. И двете гнезда покриваха входа на катедралата с кар­течниците си. Дузина газени фенери светеха нерав­номерно из огромния площад. Двама войници в зе­лени импрегнирани пончо патрулираха по площада, като вървяха от центъра му към ъглите и се срещаха отново при фонтана около пет минути по-късно.

Уилсън преброи най-малко десет войници зад чувалите пред църквата и поне още толкова под по­критата алея до казармата. Видимостта беше добра за всеки със зорко око; Уилсън знаеше, че ще бъде огромно предизвикателство да стигне до бароковия фонтан, издигащ се в самия център на площада.

Впери поглед към фонтана с надеждата, че ще за­бележи слабата трептяща светлина, която предвеща­ваше появяването на Хелена, но времето минаваше и той реши, че се намира твърде далеч, за да установи ясна връзка, и че трябва по някакъв начин да се при­ближи. Часовникът на пощата показваше, че до по­лунощ остават четири минути. Уилсън постави ръка върху ръката на Акла.

- Трябва да стигна по-близо до фонтана - про­шепна той.

Лешниковите ѝ очи го изгледаха по-дълго от обикновено.

- Внимавай - отвърна тя. - Трябва да приемеш, че те очакват.

Уилсън се плъзна от покрива възможно най-безшумно. Внимателно се спусна надолу и скочи на калдъръма, като се приземи сигурно на крака. През тясната пролука между постройките светлините на площада хвърляха правоъгълно светло петно по хлъзгавите камъни. Покрит напълно с наметалото, Уилсън тръгна уверено през сенките към чувалите с пясък, които препречваха края на улицата. Според картата тук нямаше стража. На площада излизаха единайсет по-големи улици и поне два пъти повече алеи. Войниците не охраняваха всички - личеше си, че вниманието им е насочено предимно към открито­то пространство, а то никак не беше малко.

Уилсън се надяваше, че ако се приближи достатъчно близо до фонтана, Хелена ще се появи като с магия или поне ще го види, ще приближи и той ще усети присъствието ѝ. Всичко зависеше от един клю­чов фактор - Кубът на инките да е някъде наблизо. Уилсън бе видял с очите си, че връзката с Хелена е възможна благодарение на силата на Куба. Ако той не беше наблизо или ако най-малкото, не е минавал през това място, може би нямаше да има никаква връзка.

Примъкна се до чувалите, предпазливо надникна и загледа как двамата стражи минават през центъра на площада в съвършен унисон с пушки на рамо. Ко­гато по-близкият се отдалечаваше от него, Уилсън огледа терасите отляво и отдясно - и в двете посоки имаше покрити алеи с колони. Алеите бяха тъмни и изглеждаха пусти. Той прескочи чувалите и зае пози­ция зад една колона.

Уилсън клекна в сенките и впери поглед в брон­зовия фонтан - беше спрян и водата не бликаше на струи. Минутите се изнизваха и той се безпокое­ше, че все още е твърде далеч и Хелена не може да установи връзка. Отчаяно се опитваше да доло­ви присъствието ѝ около себе си. Отново погледна към гигантския фонтан, но не видя издайническото сияние.

Камбаната на катедралата удари веднъж, отбеляз­вайки полунощ. Уилсън разбра, че е твърде далеч от фонтана. Трябваше да приближи.

„Тя ще бъде там“ - помисли си той.

Внезапно през монотонния тропот на дъжда се чуха приближаващи стъпки и две тъмни фигури за­виха на ъгъла и тръгнаха право към него по покрита­та алея. Съдейки по звука, стъпките бяха на военни ботуши - двамата войници, които охраняваха пери­метъра до магазините и правителствените сгради. В същия момент задуха вятър и дъждът заваля толкова силно, че бе невъзможно да се чуе каквото и да било. Уилсън се притисна в каменната колона - проливни­ят дъжд щеше да го скрие от площада.

Двамата войници вече бяха само на три метра от него.

Уилсън заобиколи колоната, като излезе на дъжда, после се върна от другата страна. Пристъпи бързо отзад и тресна с всички сили главите на войниците една в друга. Шапките им заглушиха звука от удара. Уилсън направи всичко по силите си да ги задържи при падането, но пропусна едната пушка и тя падна и се изтърколи на наводнения площад.

В небето избоботи гръм. В приток на адреналин Уилсън грабна падналите в безсъзнание войници за глезените и ги замъкна в сенките. Повдигна по-едрия, издърпа пончото му и го наметна върху мок­рите си дрехи. После взе шапката с плоска перифе­рия - оказа се, че малко го стяга - и я нахлупи на главата си.

Излезе на проливния дъжд, вдигна пушката от локвата метна я на рамо и с вдигната глава тръгна напред. Единственият начин да разбере дали Хелена е там, бе като измине петдесетте крачки до фонтана и провери лично. Вече минаваше полунощ и въпреки опасността Уилсън не можеше да пропусне шанса да се свърже с нея. Залогът беше твърде голям.