Проклятието на инките

15.

Андите, Перу

65 км северозападно от Куско

15:02 ч.

17 януари 1908 г.

Хайръм изстена и се подхлъзна за пореден път. Уилсън се принуди да се върне, за да му помогне да стане. Този път американецът остана да лежи в калта и високата трева между две огромни канари, чакайки Уилсън да го изправи на крака.

- Трябва да се върнем в Куско - повтори той, до­като Уилсън го теглеше. - Няма смисъл да продължа­ваме в това време без никаква храна и припаси!

През първия час двамата бяха вървели по желе­зопътната линия между отвесните гранитни скали, спускайки се към обраслата с дървета долина на Урубамба. Ситният дъжд не престана през цялото време. Уилсън бе решил да вървят покрай траверси­те, защото се ходеше по-лесно и беше малко вероят­но да оставят диря, която лесно може да се проследи. Мина цял час, преди да се спуснат под облаците, и сега видимостта беше по-добра, макар да си остава­ше невъзможно да видят покритите с ледници вър­хове, които несъмнено се издигаха над тях от всички страни.

Докато се спускаха към долината и височината намаляваше, Уилсън определено се почувства по-добре и дишането му стана по-леко. Железопътната линия беше свършила на един стръмен участък на около километър и половина назад. Предположи, че строителството ѝ е било прекратено за дъждовния сезон, когато работата в стръмните клисури и урви беше трудна. Работниците сигурно щяха да се вър­нат най-рано през април, когато дъждовете започнат да намаляват и нивото на реките спадне отново.

- Събуй се - каза Уилсън и посочи десния крак на Хайръм.

- Няма да се събувам! - отвърна Хайръм.

Уилсън извади ловджийския си нож и посочи кра­ка му с върха на блестящото острие.

- Обувките ти не са подходящи за ходене по мок­ри камъни и кал. Дай ми ги.

- Трябва да се върнем в Куско - за пореден път каза Хайръм. - Знам едно чудесно местенце, където можем да опитаме местна бира - или поне перуанска бира - и да си напълним стомасите с чудна зеленчу­кова супа.

Уилсън чуваше далечния рев на реката на северо­запад - какофония, която се надигаше от долината към тях.

- Чуваш ли това? - попита той и вдигна ръка към ухото си.

- Река - отвърна Хайръм. - При това голяма, ако се съди по грохота.

- Щом стигнем реката, пътеката става много по-лесна. Дай ми обувката. Ще ѝ изрежа грайфери на подметката, за да стъпваш по-сигурно.

- Колко по-добра ще стане пътеката? - попита Хайръм.

- Нататък е отлична.

Дъждът започна да се засилва и отново се спусна сива мъгла. Уилсън се зачуди как ще замъкне Хай­ръм до Вилкапампа през гъстата джунгла и нагоре по стръмните скали. Пътеката далеч не ставаше по-лесна - а доста по-трудна.

Хайръм седна на една гранитна канара, която оче­видно се бе откъртила от скалите над тях и бе паднала в гората.

- Това е най-лошото пътуване, на което съм бил, знаеш ли? - измънка той, докато развързваше връзките. - Помириса обувката си и я подхвърли към Уилсън. - Не смърди чак толкова... Изненадан съм.

Извади кесията си с тютюн. Загледан в стръмно спускащата се джунгла от двете им страни, той уме­ло сви цигара с мокрите си ръце под прикритието на широкополата си шапка.

- Свещената долина, значи? Не ми се вижда нещо особено.

С помощта на острия си нож Уилсън започна да дълбае подметката, като внимаваше да не я пробие.

- Местните индианци са от племето кампа. Каз­ват, че били пълни диваци.

- Това е информация, която не бих отказал,предида убият магаретата ми. - Хайръм погледна с отвра­щение през рамо нагоре по пътеката, която се виеше в далечината и накрая изчезваше в облаците. - Гор­кият малък Диабло.

- Изобщо не трябваше да оставаме за закуска - каза Уилсън. - Прекалено се забавихме.

- Трябваше да ми кажеш, че е толкова опасно! - изтърси Хайръм.

Уилсън вече беше направил три неравни бразди в подметката и започна да работи по петата.

- Нямах представа, че индианците ще осакатят магаретата по този начин. Искаха да им причинят колкото се може по-силна болка.

Хайръм облиза цигарата и я сви.

- Разстроиха ме! Ето какво направиха! Има ли други изненади, за които трябва да знам?

- Трябва да продължим напред, Хайръм.

- Аз гласувам да се върнем в Куско. Ще съберем повече хора с пушки, ще се върнем и ще дадем на онези дяволи кампа урок, който никога няма да за­бравят. - Хайръм потърка корема си. - И си мечтая за топлата супа... и бирата.

- Ти ще бъдеш човекът, открил изгубения град Вилкапампа. Това несъмнено трябва да означава нещо за теб.

Хайръм драсна кибритена клечка под периферия­та на шапката си.

- В този момент повече ме вълнува вероятността да бъда прободен с копие, отколкото славата. - Той метна клечката и издиша дълга струя дим.

Уилсън посочи.

- Продължаваме напред, независимо дали ти ха­ресва или не. Очаква ни свят с несравнима красота. Могъщата Урубамба прорязва тясната долина с неве­роятна сила през това време на годината. Тя е един от притоците на Амазонка. Водите, които текат покрай нас, ще преминат почти през целия континент, за да се влеят в Атлантическия океан.

Хайръм го изгледа озадачено.

- Откъде знаеш това?

Уилсън започна да дълбае последния жлеб на дясната обувка.

- Казах ти. Знам много неща за този район. И ако имаше повече вяра, щеше да осъзнаеш, че можеш да спечелиш много, ако продължиш с мен, вместо да се опитваш да спреш напредъка ни с негативната си на­гласа.

- Не мисля, че съм негативно настроен - отвърна Хайръм, без да маха цигарата от устата си. - Просто разсъждавам логично. Вилкапампа няма къде да се дене. Градът е бил изгубен стотици години! Казвам да тръгнем обратно към Куско и да се върнем по-подготвени.

Уилсън му метна обувката, но Хайръм не я забе­ляза и тя прелетя покрай него и падна долу между камъните.

- Ох, направо страхотно! - Хайръм се изправи на куц крак и се наведе тромаво в опит да я вдигне. - Първо ми убиха магаретата, а сега останах бос. И проклетият дъжд не престава!

- Дай ми другата си обувка - каза Уилсън.

Хайръм беше наврял глава между камъните.

- Един момент.

Уилсън забеляза ствола на голямо дърво, паднало от гората над тях. Беше се разцепил и той забеляза следи от ларви. Прескочи няколко камъка и започна да дълбае дървото с ножа си. Само за няколко секун­ди откри ларвите на някакъв бръмбар, приличащи на бели голи гъсеници. Май не беше виждал по-големи.

- Искаш ли нещо за ядене? - попита той и вдигна една тлъста гърчеща се личинка с ножа си.

Хайръм вдигна глава.

- Как ли пък не!

Уилсън пусна гърчещата се личинка в устата си и захапа. Тя се пръсна неприятно между зъбите му.

- Не са ли отровни?

- Само онези с ярките цветове - отвърна Уилсън. - Или ако са космати.

Хайръм го погледна объркано.

- Но това е отвратително!

Уилсън метна още една ларва в устата си.

- Опитът ми казва, че когато можеш, трябва да ядеш. Никога не знаеш какво може да ти се случи в джунглата и затова трябва да се възползваш от всяка изпречила ти се възможност.

- Няма да ям личинки!

От скалите над тях отекна характерният звук от удар на камък в камък. Уилсън инстинктивно пог­ледна нагоре към мъглата, стелеща се между гъстата растителност. Беше изумително колко точно опре­дели мястото на падналия камък. Той прелетя през гъсталака и се понесе надолу към долината. Удари се в по-голяма канара на дъното със силен трясък и го разцепи на две, а парчетата се разлетяха в различни посоки.

Уилсън се зае да изчопли още една гърчеща се ларва с върха на ножа си. Изведнъж множество ка­мъни заваляха отгоре, от джунглата. Уилсън отново погледна нагоре и видя проблясъка на кожа. Сигурен беше, че е кожа - загоряла и лъщяща, движеща се бързо по една горна тераса. После видя нов проблясък, само на няколко стъпки по-назад, едва видим през гъстите дървета и папрат.

Стоящият на един крак Хайръм му подаваше ля­вата си обувка.

- Трябва да тръгваме! - тревожно рече Уилсън. - Обувай се!

- Ами подметката?

Уилсън обърна гръб на гората.

- Там горе видях хора. Обувай се.

Хайръм погледна нагоре.

- Не гледай натам, Хайръм! Това са местни, движат се по ръба... Не искам да разберат, че сме ги видели.

- Местни ли каза? - Хайръм посегна към пуш­ката си.

- Обувай се! - тихо каза Уилсън.

Хайръм се отпусна на коляно и трескаво започна да връзва обувката си.

Уилсън нямаше откъде да знае какво е видял, но които и да бяха онези хора, те се движеха бър­зо, имайки предвид терена. Логично бе да приеме, че са местните, убили магаретата на Хайръм. Видя ги само за момент и беше невъзможно да определи дали са от племето кампа, но съдейки по скоростта и голата кожа, бяха невероятни атлети.

- Трябва да стигнем до реката преди тях - каза той. - Ще се наложи да се движим бързо. Ще се справиш ли?

Хайръм приклекна, сякаш очакваше всеки мо­мент от джунглата да полетят копия.

- Сигурен ли си, че не можем да им окажем от­пор тук?

- Категорично не... те са на по-високо. Ако ни на­паднат десет воини, един „Спрингфийлд“ няма да може да ги спре. - Уилсън посочи към реката и се затича.

- Дано да знаеш какво правиш! - извика Хайръм.

- Ако цениш живота си, по-добре си пести дъха.

Уилсън скочи между две канари и през малко дере, обрасло с храсти. Гледаше да избира път, който Хайръм да може да следва без много трудности.

- Никога не съм бил много добър в тичането - изпуфтя Хайръм. - Аз си падам повече по спринтовете.

Уилсън поддържаше постоянно темпо и въпре­ки стоновете, които се чуваха от време на време зад него, беше доволен, че Хайръм не изостава. Теренът беше доста тежък и той трябваше да е сигурен, че не е сбъркал и не е тръгнал по пътека без изход. Чес­то се оглеждаше нагоре към скалите - усещаше, че ги наблюдават, но не можеше да различи нищо през гъстата гора. Виждаше единствено бамбукови гъс­талаци, примесени с тучни зелени листа с всякакви размери и нюанси.

С всяка крачка ревът на Урубамба ставаше все по-зловещ.

Изглеждаше странно, че местните ги следят от хребета - със сигурност щеше да им е по-лесно да ги последват направо в долината. Първо бяха открадна­ли и убили магаретата им, а сега ги преследваха през доста труден терен.

Хайръм започна да изостава и Уилсън го подкани да побърза.

- Още малко, Хайръм.

Надяваше се, че реката всеки момент ще се появи пред тях.