Проклятието на инките

34.

Андите, Перу

Цитаделата Мачу Пикчу

16:45 ч.

19 януари 2014 г.

За първи път, откакто Хелена стъпи на Мачу Пик­чу, небето беше кристалносиньо и ветровете спряха. Непрестанните бури, стоварвали се върху района през последната седмица, най-сетне бяха прогонени зад планините на изток.

Хелена почти не бе спала от пристигането си, а за да станат нещата по-лоши, почти и не беше яла. Нямаше никакви индикации, че Уилсън е посеща­вал Мачу Пикчу, и тя започваше да губи надежда. От изгрев слънце бе обиколила цялата земеделска зона от край до край и бе претърсила всяка постройка в жилищния район. Дори се бе изкачила на Уайна Пикчу, за да огледа града отвисоко, и остана изуме­на от красотата на това място и колко добре поддър­жат цитаделата. Дърветата, храстите и бамбуковите гъсталаци, които някога са покривали всичко, бяха напълно разчистени, мъхът и лишеите бяха остъргани от камъните. Поддържащите стени и стотиците каменни сгради бяха внимателно реконструирани - с изключение на сламените покриви - точно по на­чина, по който са били изградени от архитектите на инките. Според автобиографията на Хайръм Бингам мястото е изглеждало много различно, когато той от­крил Мачу Пикчу преди един век - вместо грижливо окосената трева, която покриваше терасите днес, тук имало истинска джунгла. Сега в целия град беше ос­танало само едно дърво, високо десет метра, което се издигаше гордо на главния площад. Твърдеше се, че било засадено преди стотици години от тъкачки, за да връзват за него вълнените си прежди след боя­дисването им.

Докато сенките се издължаваха, Хелена забеляза, че градът е опустял, с изключение на една немска двойка, която обикаляше руините с водача си. Четири­ма работници от поддръжката възстановяваха проста поддържаща стена в производствения район, която се бе срутила заради свличането на пръстта, предизви­кано от силните дъждове. Всички бяха принудени да останат тук най-малко за следващите два дни. Свлачища бяха блокирали пътя до Куско, а Урубамба бе излязла от коритото си, което означаваше, че влакът не може да изпълнява ежедневните си курсове през планините. За първи път от десет години Мачу Пикчу бе откъснат от останалия свят. Реката беше най-пълноводна от десетилетия и се говореше, че бързеите са повредили водноелектрическата централа на запад. Хотелът беше без ток и климатици. Беше много горе­що и влажно и си светеха само със свещи. Дори да ис­каше да си тръгне, Хелена не можеше да го направи. Ама че ирония - да заседне точно на мястото, до което отчаяно беше искала да стигне.

Чад я следваше неотлъчно през целия ден, а Джон Хана спеше и щеше да поеме нощната смяна. Чад държеше бутилка електролити и несъмнено пистоле­тът ѝ бе подръка. На всеки половин час предлагаше на Хелена протеиново блокче, оризова бисквита или бутилка вода с думите „трябва да си поддържаш си­лите“ или „важно е да не се обезводняваш“.

Двете бяха отишли три пъти до древния град и всеки път Хелена оклюмваше малко повече. Целта на това идване бе да пресъздаде яркия сън, който я беше довел тук, а това изискваше да бъде в Храма на слънцето, когато слънчевите лъчи минават през високите прозорци. Трябваше да бъде на площадка­та пред триъгълния вход на вътрешния храм. Беше гледала оттам в съня си - към мавзолея, в който според Пабло инките пазели мумифицираните тела на предците си. В небето нямаше нито един облак, точно както беше в съня - най-сетне поне един до­бър знак.

Когато Хелена каза на Чад, че иска да посети за пореден път древния град, тя просто погледна джипиеса си.

- Вървенето нагоре-надолу по онези стъпала е чудесно упражнение. За днес вече сме навъртели петнайсет километра. На тази височина това се рав­нява на двойно по-голямо разстояние на морското равнище. Което означава, че на вечеря мога да ям каквото си поискам. - И се усмихна, което беше рядка гледка.

Това беше преди повече от час. Оттогава двете бяха стигнали по пътя до бариерата, показаха пас­портите си, за да докажат, че вече са влизали, и про­дължиха бавно нагоре по древните тераси, ниво след ниво, към Наблюдателницата. През цялото време придошлата Урубамба ревеше долу.

Панорамната гледка към Андите беше зашеметя­ваща, но Хелена почти не ѝ обърна внимание. Кол­кото и да не беше за вярване, Чад спря да ѝ покаже дъгоцветните лъчи, минаващи по необичаен начин през дълбоките, тънещи в сенки долини. Гледката наистина беше забележителна, но в главата на Хе­лена се въртяха други неща. Най-мрачните ѝ мисли започваха да вземат надмощие и тя се питаше дали връзката ѝ с Уилсън не е прекъсната завинаги. Възможно ли бе той наистина да е убил невинна майка и децата ѝ, както твърдеше дон Ерависто? Хелена щеше да бъде принудена да се замисли върху тези твърдения, но те не ѝ се виждаха смислени. По гърба ѝ внезапно пробягаха тръпки, щом си спомни чувс­твото, което я беше обхванало, когато дон Еравис­то насочи пистолета към челото ѝ. Беше нещо из­ключително смущаващо да гледаш право в дулото на пистолет. В него имаше някаква безвъзвратност, сякаш студената чернота на цевта всеки момент ще те погълне, докато в действителност щеше да стане обратното. Хелена се надяваше никога повече да не преживява подобно нещо.

Откакто видя за първи път Уилсън, тя придоби чувството, че живее във вихър. Всичко, което беше обичала преди, беше станало безсмислено и тя бе принудена да промени ценностите си и начина си на мислене. Сега надеждите и фантазиите ѝ бяха свързани с Уилсън, сякаш той бе откраднал мечти­те ѝ и ги бе заместил с невероятното си появяване. Това не означаваше, че бе водила съвършен живот преди срещата им - тъкмо обратното, - но поне тогава светът ѝ започваше и свършваше с онова, което беше около нея. Тя контролираше живота и чувствата си в реален свят с реални хора. Мъжът, с когото искаше да бъде сега, беше пътешественик във времето. Само мисълта колко нелепо е това я обезсърчаваше. Въпросите бяха много повече от отговорите, които някога щеше да намери. Колкото и да се опитваше да държи емоциите си под кон­трол, просто не успяваше да го направи. Съдейки по видението ѝ, Уилсън бе остарял с десетилетие за изминалата година. Времето очевидно вървеше с различна скорост за него.

Сънищата я бяха довели чак до Мачу Пикчу, в дивите планини на Перу, но въпреки това не по­лучаваше нищо, когато най-много се нуждаеше от уверение. Докато вървеше по грижливо поддър­жаната тераса, тя видя няколко лами, които пасяха едно ниво по-надолу. Гордо изглеждащи животни. Погледът ѝ се спря върху напоителния канал, който минаваше успоредно на терасата, и тя се запита за пореден път дали Уилсън е бил тук. Водата от пла­нината беше бистра и течеше бързо по акведукта. На Хелена ѝ се искаше да вярва, че Уилсън е довел Хайръм Бингам на това място, но в автобиографи­ята му не се споменаваше нищо такова. Както при всичко свързано с Уилсън Даулинг, оставаше ѝ само да гадае.

Докато се спускаше по съвършено изсечените стъпала, Хелена гледаше как сянката ѝ се протяга от нея към долината далеч долу. Обърна се наляво и продължи по поредната тераса, покрай Спалнята на Нуста към заобления връх Уайна Пикчу. Слезе по последните стъпала; Храмът на слънцето сякаш си­яеше в бяло на яркото слънце. Високите стени бяха симетрично извити върху черните си гранитни осно­ви. Хелена се изпълни с опасения, докато пристъп­ваше през каменния вход към откритата площадка и приближаваше високия шест метра триъгълен вход на вътрешното светилище. Наистина изглеждаше така, сякаш черният гранит е бил разцепен с някаква гигантска брадва под ъгъл 45 градуса. Вътре в мавзо­лея различи трите неравни стъпала, завършващи при гладката гранитна стена. Пабло бе казал, че симво­лизирали пътя между подземния свят и небето, но Хелена се съмняваше. Като прекрачи тънкото въже, което трябваше да попречи на туристите да влизат, тя вдиша влажния въздух и погледът ѝ падна върху двете имена, издълбани с големи и дълбоки букви върху средното стъпало. Изглеждаха не на мястото си, безочливо деяние в най-свещената част на цита­делата.

Датата се запечата в ума ѝ и тя си спомни, че Хай­ръм Бингам е открил Мачу Пикчу през 1911 г. Ако това беше вярно, то тези двамата са били тук три го­дини преди него.

Чад стоеше отвън и наблюдаваше стълбите, за да е сигурна, че никой не идва насам. Хелена огледа пре­цизно издигнатите стени на вътрешното светилище. На запад и север те бяха изградени от симетрични квадратни ашлари и в тях имаше пет ниши. Стената на юг беше плътен гранит и леко се накланяше на­вътре. Всяка повърхност бе идеално гладка, сякаш под въздействието на невъобразимо високи темпера­тури. Естествено, подобно нещо е било невъзможно преди толкова много години.

Погледна навън към планините на изток и нагоре към черния гранит, който буквално беше разцепен, за да разкрие светилището. Теглото на липсващия вече камък трябва да е било невъобразимо. Хелена реши, че мястото ѝ прилича повече на тъмница, отколкото на светилище. Вътре цареше хлад, който трудно мо­жеше да си обясни в този горещ ден.

- Вярваш ли, че са държали тук останките на вла­детелите си? - попита Чад. - И че при специални случаи са изваждали труповете и са ги носели на ве­черя? - Чад порови пръстта с върха на обувката си.

- Звучи малко странно, нали?

Хелена кимна.

- Така е.

- Едно знам за хората - продължи Чад. - Те искат да оставят спомен за себе си... а не да ходят в гроби­щето и да мъкнат старите кокали на дядо си на вече­ря, така че той да обере цялата слава.

Хелена отново се загледа в триъгълния вход. Като се вземе предвид, че инките не са имали писменост и че това място е било изоставено стотици години пре­ди да бъде преоткрито, бе невъзможно да се разбере как някой може да знае каквото и да било за него.

Много от заключенията за Мачу Пикчу, които бе направил Хайръм Бингам в автобиографията си, на­пълно се различаваха от онова, което казваше Пабло. Хелена реши, че истината сигурно е някъде по сре­дата или пък е съвсем различна. Беше открила също­то несъответствие и когато посети Египет. Случваше ѝ се да слуша как двама гидове разказват напълно различни неща на две групи за една и съща статуя. Когато ставаше дума за древна история, единствени­те хора, които знаеха истината, бяха мъртви. Нататък започваха интерпретациите и предположенията.

Чад подаде на Хелена бутилка вода.

- Не бива да се обезводняваш - отново каза тя.

Хелена махна капачката и отпи дълга глътка. След влизането в светилището имаше кисел вкус в устата и с радост искаше да се отърве от него.

Отиде до самия край на площадката и погледна надолу към дълбоката долина. Речното корито бе потънало в мътна сянка. Над разпенената Урубамба се стелеше бяла мъгла. Тя се обърна към Наблю­дателницата, намираща се на двайсетина тераси над тях на билото. Зад града зловещо се издигаше великолепният връх Мачу Пикчу, осветяван почти хоризонтално от слънцето. Класическата планина с отвесните скали и остър връх бе почти оживяла от цветовете. От това разстояние перуанският флаг на върха изглеждаше като мъничко петънце, увиснало в неподвижния въздух.

Хелена върна бутилката на Чад и се обърна отно­во към храма. Слънцето приближаваше ъгъла, който бе видяла в съня си, и тя отстъпи назад, за да застане точно там, откъдето бе наблюдавала.

- Би ли ме оставила за момент? - попита тя.

Чад се огледа, мъчейки се да реши къде да я чака.

- Ще бъда там, при стълбите - каза тя.

Хелена седна на поддържащата стена. Зад нея имаше стръмен склон и още руини на около двайсет и пет метра по-долу. Нататък наклонът ставаше още по-стръмен и стигаше до отвесната скала, която се спускаше до самата долина на около триста метра надолу.

- Ако ме чуеш да си говоря сама, не се тревожи - извика Хелена. Беше го казвала на Чад неведнъж през последните два дни.

- Просто ме извикай по име, ако ти потрябвам - отвърна Чад.

Хелена отново погледна към Храма на слънцето и погледът ѝ бе привлечен от необичайния триъгъ­лен вход в основата. Слънцето се бе спуснало забе­лежимо и тя започна да присвива очи. Понечи да си сложи слънчевите очила, но се спря - не ги носеше в съня си.

- Приготви се за разочарование - прошепна си тя. Погледна часовника си. Беше точно 17:05.

Вече си мислеше какво ще прави, ако нищо не се случи. Трябваше да остане поне още два дни, ако не и повече, докато влакът тръгне отново. Изборът не беше неин, така че нямаше смисъл да мисли за това. После се запита дали да не се върне тук утре с мал­ката надежда, че все пак може да се случи нещо изу­мително. Колкото и да си повтаряше, че за последен път се подлага на подобно разочарование, дълбоко в себе си знаеше, че ще трябва да се върне.

Пое дълбоко дъх и издиша.

Слънцето вече беше в същата точка, в която се на­мираше и в съня ѝ. Хелена вдигна ръце към намръ­щеното си чело.

- Какво правя тук? - прошепна тя. - Това е нелепо.