Сподавен списък

ГЛАВА 8

За втори път през последните два дни Ким усещаше около себе си атмосферата на наивни надежди, така характерна за образователните институции.

Брайънт отиде при секретарката, а Ким зачака отстрани. Вдясно от нея се бяха събрали няколко момчета и се смееха, загледани в екрана на мобилен телефон. Едно от момчетата се обърна към нея. Погледът му премина по цялото й тяло, като се спря на гърдите й. Той наведе глава към нея и се усмихна.

Тя направи същото и внимателно огледа тесните му джинси, тениската с триъгълно деколте и прическата в стил Джъстин Бийбър.

Накрая погледът й срещна неговия, тя се усмихна и подхвърли:

— Мечтай си, сладурче.

Той веднага се обърна към останалите от групичката, молейки се никой от приятелите му да не е забелязал какво беше станало току-що.

— Тук има нещо съмнително — каза Брайънт. — Служителката изглеждаше доста объркана, когато поисках да се срещна с професора. Ще дойде някой, но не мисля, че ще бъде самият той.

Изведнъж групичките започнаха да се разделят като Червено море, за да направят път на жената, която се задаваше срещу тях. Изглеждаше висока около метър и двадесет заедно с токчетата на обувките си, но беше целеустремена като куршум, който не би се спрял пред нищо. Пронизващите й очи заоглеждаха присъстващите и се спряха върху тях двамата.

— Мамка му, покрий се — каза Брайънт, докато тя вървеше към тях.

— Добър ден — каза тя и подаде ръка за поздрав.

Носът на Ким прие като лична обида силния й парфюм с аромат на ябълков цвят. Лицето й беше обградено от посивяващи ситни къдрици, а на носа й се крепяха очила, които сигурно беше откраднала от гардероба на Една Евъридж[2].

Брайънт стисна подадената й ръка. Ким не го направи.

— А вие сте?

— Госпожа Пиърсън, асистентката на професор Милтън.

Ясно, професорът беше твърде зает, за да се срещне с тях. Ако не успееха да научат нищо от асистентката му, щеше да им се наложи да бъдат по-настоятелни.

— Може ли да ви зададем няколко въпроса относно един от проектите на професор Милтън? — попита Брайънт.

— Съвсем накратко — отговори тя.

Не последва покана да отидат да разговарят на по-подходящо място. Явно жената наистина смяташе да им отдели съвсем малко време.

— Професорът се интересува от археологически разкопки, така ли?

Госпожа Пиърсън кимна утвърдително.

— Да, преди няколко дни получи разрешение да започне работа на терен.

— Какво точно се надява да намери? — попита Брайънт.

— Ценни монети, сержант Брайънт.

Ким повдигна едната си вежда.

— В някакво поле около Роули Реджис?

Госпожа Пиърсън въздъхна, като че ли й се налагаше да разговаря с непослушно двегодишно дете.

— Очевидно не сте запознати с богатствата, които крие заобикалящият ни регион. Чували ли сте за Стафордшърското съкровище?

Ким погледна Брайънт. И двамата поклатиха отрицателно глави.

Госпожа Пиърсън дори не се опита да прикрие презрението си. Явно според нея хората извън академичните среди бяха пълни еснафи.

— Една от най-значимите находки на нашето време беше открита преди няколко години в едно поле до Личфийлд. Повече от три хиляди и петстотин златни монети на стойност над три милиона паунда. Съвсем наскоро в Стоукон-Трент беше открито имане от сребърни денарии, датирани 31 години преди Христа.

Ким беше заинтригувана.

— Кой взема парите?

— Да вземем за пример скорошната находка в Бридън Хил, Устършър. Някакъв мъж с метален детектор беше открил римско злато, включително монети — и той, и фермерът, на когото беше земята, получиха по повече от милион и половина паунда.

— Какво кара професора да вярва, че в Роули има нещо?

Госпожа Пиърсън сви рамене.

— Съществува местна легенда за битка, която се е провела на това място.

— Знаете ли дали наскоро професорът е разговарял по телефона с жена на име Тереза Уайът?

Жената се замисли за момент.

— Мисля, че да. Тя звъня няколко пъти и настояваше да разговаря с професор Милтън. Струва ми се, че той се свърза с нея един късен следобед.

Добре, Ким беше чула достатъчно. Тук имаше нещо и разговорът с асистентката нямаше да й свърши работа.

Трябваше да говори със самия фокусник, за да разбере какъв е номерът.

— Благодарим ви за съдействието, госпожо Пиърсън, но мисля, че въпреки натовареното работно време на професора, ще трябва незабавно да се срещнем с него.

Госпожа Пиърсън ги погледна объркано, после ядосано.

— Сега аз имам един въпрос към вас. Вие там изобщо ли не си говорите един с друг?

— Моля? — попита Брайънт.

— Очевидно не сте от отдела за издирване на изчезнали лица, иначе щяхте да сте наясно.

— Наясно с кое, госпожо Пиърсън?

Тя се прокашля и скръсти ръце пред гърдите си.

— С това, че никой не е чувал или виждал професор Милтън през последните четиридесет и осем часа.