Сподавен списък

ГЛАВА 17

— За Бога, Брайънт, не можеш ли да стоиш на едно място?

Той пристъпваше от крак на крак. През нощта температурата беше паднала до минус три градуса и от земята се излъчваше пронизващ студ, който проникваше през обувките и се впиваше право в костите.

Той духна топъл въздух в шепите си.

— Не всички сме направени от желязо, а навън е толкова студено, че и камъните се пукат.

— Стегни се — каза Ким и се приближи до периферията на района за разкопките.

Самото място беше с размерите на футболно игрище. Теренът се издигаше към редица от дървета, които скриваха северния му край от поглед. От западната му страна минаваше път, който го делеше от крематориума на Роули Реджис. В южния му край, точно зад автобусната спирка на пътя и една улична лампа, се издигаше полуразрушена сграда. Най-горният етаж на сградата стърчеше над редицата от къщи, долепени една до друга, на отсрещната страна на пътя. Почти двуметровата ограда, която обикаляше плътно около сградата, закриваше видимостта към целия долен етаж.

Ким погледна на запад и поклати глава. Каква ли утеха са намирали всички тези изоставени, малтретирани и потънали в забрава деца, когато са поглеждали навън, към полето, отредено за мъртвите?

Понякога бездушието на системата я вбесяваше. Но сега това беше просто една запустяла сграда и нищо друго не беше от значение.

Тя въздъхна и изпрати наум една въздушна целувка към гроба на Майки, скрит зад булото на мъглата, която ги обгръщаше във всички посоки и спираше погледа на петдесет метра от мястото, където стояха.

Едно "Волво" комби паркира върху оголената земя в горния край на терена.

Докато Ким вървеше натам, от колата излязоха професор Милтън и още двама мъже.

Ким забеляза удивителната промяна, която беше настъпила у професора само за един ден. Страните му бяха поруменели, а очите му грееха. Походката му беше пъргава и решителна. Ако това се случваше с човек след една вечер при госпожа Пиърсън, то Ким би се замислила дали да не запази стая и за себе си.

Брайънт застана до нея, а професорът представи своите придружители:

— Това са Дарън Браун и Карл Нютън. Доброволци, които са приети да участват в разкопките. Те ще боравят с оборудването.

Ким се почувства длъжна да уважи усилията, които беше положил професорът, като му каже истината.

— Професоре, нали знаете, че това е просто предчувствие? Отдолу може да няма абсолютно нищо.

Той я погледна сериозно и тихо отговори:

— Ами ако има нещо, инспектор Стоун? Две години се опитвах да разкопая тази земя и някой направи всичко по силите си, за да ме спре. Бих искал да разбера защо.

За Ким беше достатъчно, че той разбираше с какво се захващат.

До колата на професора паркира един "Воксхол Астра". Излезе едър мъж на около петдесет години, последван от висока червенокоса жена, която според Ким все още нямаше тридесет.

— Дейвид, благодаря, че дойде — каза Ким.

— Като че ли нямах особено голям избор, инспектор Стоун — каза той с крива усмивка.

— Професор Милтън, запознайте се с доктор Матюс.

Двамата мъже се здрависаха.

Ким познаваше доктор Дейвид Матюс от университета в Гламорган, който заедно с университета в Кардиф и полицията на Южен Уелс формираше единствения по рода си в Обединеното кралство университетски институт по криминология. Институтът се занимаваше с проучвания и обучение на кадри по всички специалности, свързани с работата на полицията.

Доктор Матюс беше консултант към катедрата по криминология в Гламорган и беше изиграл ключова роля в основаването на департамента "Разследване на местопрестъпления" към университета.

Преди две години Ким беше посетила един семинар там и беше направила няколко предложения как да подобрят практическата подготовка на базата на собствения си опит, натрупан на реални местопрестъпления, в резултат на което остана през целия уикенд.

— Позволете ми да ви представя Сърис Хюс. Тя е дипломиран археолог, а освен това току-що получи диплома по съдебна медицина.

Ким я погледна и кимна.

— Добре, важно е и двамата да знаете, че все още нямаме разрешение да действаме. Шефът ми се оправя с административната част и докато всички документи не бъдат изрядно подготвени, не можем да пипаме абсолютно нищо. Информирайте ме, ако забележите нещо съмнително, каквото и да е то.

Дейвид Матюс направи крачка напред.

— Нямаме много време за твоите щуротии, така че ако след три часа не сме открили нищо, си тръгваме.

Тя кимна. Три часа от неговото време в замяна на два дни от нейното. Да, съвсем справедливо.

Той продължи:

— Сърис и аз ще започнем с анализ на почвата в горния край на мястото.

Ким погледна Сърис. Огненочервената й коса, оформена в безупречно каре, стигаше точно под ясно изразената й челюст. Светлосините й очи бяха пронизващи. Лицето й впечатляваше не с естествена красота, а с интригуващите си черти.

Жената отвърна на погледа й, без да се усмихва, и тръгна след Дейвид, който се отправи към горния край на мястото.

На свободното място върху оголеното парче земя спря един бял микробус "Форд Ескорт".

Една жена отвори вратите на багажника. Вътре имаше диспенсер за топла вода и малки пакети, опаковани във фолио.

Брайънт се изхили:

— Само аз ли я виждам?

— Не, съвсем истинска е. Кажи на всички да изпият по нещо топло и да изядат по един сандвич с бекон, преди да започнат.

Брайънт се усмихна.

— Знаеш ли, началство, понякога просто…

Ким не успя да чуе какво й каза, защото вече беше започнала да се спуска надолу по хълма, към изоставената сграда.

Тя обиколи оградата от всички страни, но не можеше да се влезе отникъде. Фасадата на сградата гледаше към пътя и къщите от отсрещната му страна. Това означаваше твърде много зяпачи. Тя се върна от другата страна и започна да търси пролука. Оградата не беше направена по стандартния начин, от подредени една над друга дървени дъски. Гредите бяха дебели и здрави като онези, които се използват за направата на палети, и бяха плътно долепени една до друга. Между двадесетсантиметровите парчета едва-едва се процеждаше по малко светлина.

Тя побутна един от високите подпорни стълбове. Той се разклати напред-назад; долният му край беше загнил в почвата.

— Дори не си помисляй за това, началство — каза Брайънт, като й подаде една димяща чаша.

Тя взе чашата и продължи да проверява стълбовете. Вторият и третият бяха здрави, но четвъртият силно се клатеше.

— Как успя да докараш доктор Матюс? Да не си му приложила психически тормоз?

— Дефинирай "психически тормоз" — каза тя и бутна следващия стълб.

— По-добре не ми казвай. Не искам да знам повече, отколкото е необходимо.

— Точно в момента не ни е излишен археолог, който освен това е специалист по криминалистика.

— Разбира се, с едно-единствено уточнение: към момента все още нямаме право да издадем каквато и да било заповед.

Ким сви рамене.

— Ами ако там долу няма нищо?

— Тогава всички ще си бъдем у дома навреме за следобедния чай. Но ако все пак има нещо, ще сме набрали преднина. Доктор Матюс е напълно квалифициран да…

— А, наясно съм. Той току-що ми изчете всичките си научни степени, но Уди каза да не пипаме нищо, докато не се сдобием с всички необходими документи.

— Струва ми се, че приемаш нещата твърде буквално.

— Просто се опитвам да ти опазя задника, началство.

— Задникът ми може сам да се грижи за себе си. Виж, за твоя не съм толкова сигурна, особено ако смяташ да изядеш и втория сандвич с бекон, който носиш в джоба си.

— Откъде разбра?

Ким поклати глава. Той винаги щеше да вземе един и за нея, дори да беше наясно, че тя вероятно няма и да го погледне.

Тя се отдръпна от оградата и пресуши чашата с кафе.

— Така, по-важното е откъде да мина — отгоре или отдолу?

Брайънт изпъшка.

— Какво ще кажеш да не минаваш отникъде?

— Това го нямаше в списъка с вариантите.

— Нямаме право да влизаме.

— Или ми помогни, или ме остави. Ти решаваш.

Тя остави празната чаша на земята, а Брайънт въздъхна тежко.

— Ако минеш отдолу, ще оставиш дупка, през която биха могли да влязат деца.

— Значи отгоре — каза Ким.

Тя се насочи към гредите, които бяха разположени между двата стълба, здраво забити в земята. Вдигна крак на равнището на бедрото си и изрита една от средните греди. Дървото се пропука. Ким я изрита отново и гредата се сцепи през средата. Тя избута стърчащите трески навътре, за да използва останалата здрава част като стъпало.

С едно плавно движение, Ким стъпи с върха на ботуша си в дупката, която беше отворила в гредите, и като използва рамото на Брайънт за опора, се оттласна нагоре. Хвана се за стълба от лявата си страна, вдигна десния си крак и го преметна от другата страна на оградата. Възседнала отгоре, тя запази равновесие за секунда, после прехвърли и левия си крак през оградата. Накрая скочи с лице към гредите, като сви колене, за да омекоти удара.

Тревата около сградата беше висока и пълна с коприва. Ким си проправи път към единствения пропукан прозорец, който успя да намери. Високата ограда беше предпазила стъклата на долния етаж, но онези на горния бяха изпочупени до едно.

Забеляза една сива метална кофа за боклук. Взе капака от нея в ръце и удари с него по пропукания прозорец.

— Какво правиш, по дяволите? — провикна се Брайънт.

Без да му обръща внимание, тя счупи още няколко парчета от стъклото на прозореца, после вдигна кофата, обърна я с дъното нагоре и се качи върху нея. Провря се внимателно през счупения прозорец и стъпи върху ламинирания плот, който опасваше цялата стая от вътрешната й страна, с изключение на онази част, в която се намираше двойната мивка.

Ким погледна вътре и видя обгорелите стени на кухнята. Беше прочела, че точно там е започнал пожарът. Стените бяха най-черни около вратата, която водеше към коридора. Всички други ъгли на помещението бяха покрити с паяжини.

От вътрешността на сградата се чуваше как някъде капе вода. Водозахранването би трябвало да е прекъснато от главния кран. Предположи, че е дъждовна вода, събрала се на покрива, повреден от пожара и оставен на произвола на стихиите.

Застана на прага и видя, че коридорът се простираше по средата на сградата, по цялата й дължина. Погледна надясно и видя боядисаните в мръснобяло стени. Бяха покрити с плътен слой прах, но по тях нямаше и следа от пожара.

Дървените греди от лявата й страна, които поемаха тежестта на горния етаж, бяха оголени и почернели. Касите на вратите бяха овъглени и само на няколко места в долната част на стените имаше останали незасегнати участъци боя. Жиците и кабелите висяха измежду гредите.

Подът на коридора беше заринат от отломки и парчета, отчупени от облицовката на тавана. В другия край на сградата щетите изглеждаха много по-големи.

Ким се върна в кухнята и огледа отново последиците от пожара. Шкафовете по стените, които бяха най-близо до вратата, бяха нашарени с овъглени петна. Вратите на хладилника и фризера зееха отворени и висяха на пантите си, но шестте котлона на печката и всичко около нея бяха покрити с тънък слой сажди.

Тя вдигна ръка и отвори шкафа, който беше най-близо до печката. По котлона се посипаха изпражнения от гризачи. От вътрешната страна на вратичката имаше лист хартия формат А4, забоден с кабарчета. Написаното все още се четеше. Таблица, от лявата страна на която бяха изредени в колона имена на момичета, а от дясната страна съответните домакински задължения за седмицата.

Ким се поколеба. Посегна нагоре и докосна първите няколко имена. Тя беше израснала като някое от тези момичета — макар и не точно тук и не точно тогава — и подсъзнателно познаваше всяко едно от тях. Познаваше самотата им, болката им, гнева им.

В съзнанието на Ким изведнъж изникна спомен от дома на приемно семейство номер пет. Стаята й беше миниатюрна, без прозорци, разположена в дъното на къщата, и тя по цяла нощ слушаше нежното гукане, което идваше от съседната къща.

Всеки път, когато пуснеха състезателните гълъби, тя ги беше наблюдавала и се беше надявала да отлетят надалеч, да избягат от своя затвор и да заживеят свободни. Те никога не го сториха.

Същото беше и с домовете като този в Крестуд. От време на време пускаха пиленцата на свобода, но те винаги се завръщаха.

Точно както става в затвора, сбогуването с дома за сираци винаги беше съпроводено с надежда и добри пожелания, но никога не беше последно.

Мислите й бяха прекъснати от наближаващия вой на сирена. Тя се покатери на работния плот, прехвърли се през прозореца, стъпи върху кофата за боклук и скочи на земята.

Успя да завлече кофата за боклук до оградата в мига, в който сирената и двигателят на колата замлъкнаха.

— Добро утро, Келвин, защо си пуснал сирената? — провикна се Брайънт.

Ким завъртя очи към небето и се притисна до оградата.

— Получи се сигнал, че някой е влязъл в сградата.

"Супер", помисли си Ким. Някой беше извикал полиция заради нея.

Брайънт се изхили.

— Не бе, само душа наоколо. Натопиха ме да дундуркам екипа по разкопките и просто ми стана любопитно какво има зад оградата.

— Но не си влизал в сградата? — попита недоверчиво полицаят.

— Не, колега, за толкова тъп ли ме вземаш?

— Прав си, сержант Брайънт. Оставям те да си вършиш работата.

Полицаят понечи да си тръгне, но после се обърна и направи няколко крачки в обратна посока.

— Кой те натопи, шефката ли? — попита той.

— Кой друг?

— Честно да ти кажа, приеми съболезнованията на почти всички колеги в участъка. Никой не ти завижда, че ти се падна да работиш с този валяк в женски образ.

Брайънт се изхили.

— Знаеш ли, ако имаше как да те чуе, тя най-вероятно щеше да се съгласи с теб.

— Наистина е люта, нали?

Ким кимна иззад оградата. Да, нямаше нищо против да я наричат така.

— Не, не е чак толкова страшна.

Ким едва не изръмжа. Беше и още как.

— Всъщност, онзи ден си говорехме нещо и тя спомена, че би се радвала, ако от време на време я заговаряте.

Щеше да го заколи този Брайънт. С някой тъп нож, за да стане по-бавно.

— Разбира се, сър. Ще го имам предвид.

Докато се отдалечаваше, полицаят сигнализира по радиостанцията, че районът е проверен и обезопасен.

— Копеленце — изсъска Ким през оградата.

— Опа, началство, извинявай. Не знаех, че… слушаш.

Ким се качи върху кофата за боклук и излезе от двора по същия начин, по който беше влязла.

Приземи се на крака, но залитна нарочно, така че се блъсна в Брайънт и го събори.

— Ох, извинявай — каза тя.

— По скалата на искрените извинения, на това му давам минус седем.

— Готови сме да започваме — каза професорът, приближил се зад гърба им.

Брайънт я погледна в очите и не откъсна поглед, докато професорът не се обърна, за да се отдалечи.

— Е, какво научи по време на незаконната си разузнавателна мисия?

— Противно на това, което пише в доклада, пожарът не е започнал в кухнята.