Сподавен списък

ГЛАВА 38

— Брайънт, намира ли ти се още един ментолов бонбон? — попита Ким.

Беше изтъркала обстойно лицето, врата и ръцете си с три мокри кърпички, но все още не можеше да се отърве от чувството, че мирише на бира и лук.

Той бръкна в страничното отделение на шофьорската врата и й подаде цяло пакетче. Тя извади един бонбон и го лапна.

Ментолът изригна право в белите й дробове.

— Божичко, за тези не трябва ли специално разрешително? — попита тя, когато дясното й око спря да сълзи.

— Помисли за алтернативата, началство.

Тя силно вдъхна аромата на бонбона в устата си и погледна през прозореца на колата, която наближаваше центъра на Бромсгроув. Брайънт зави покрай сградата на стария профсъюзен приют за безработни, който не функционираше от 1948-ма година.

Намираха се само на петнадесет километра от Стауърбридж, но сякаш навлизаха в един коренно различен свят.

Първите писмени данни за селището датираха от началото на девети век, когато името му е било Бремсграф, а основният поминък на хората е бил отглеждане на селскостопански животни и производство на гвоздеи. Сегашното му население беше съставено предимно от заможни бели британци с отявлено консервативни политически разбирания, и едва четири процента етническо малцинство.

— Ти сериозно ли? — възкликна Ким, когато завиха по Литълхийт Лейн.

Къщите в тази част на Лики Енд струваха седемцифрени суми. Живите плетове и дългите алеи за коли в предната им част закриваха видимостта към самите къщи. Известна като "банкерския квартал", тази част на града беше отредена за високопоставени корпоративни служители и предоставяше бърз достъп до две от големите магистрали в страната. И със сигурност не беше естествената среда на един обикновен депутат.

Колата спря пред една порта от ковано желязо, която спираше достъпа до оградения двор зад нея.

Брайънт свали прозореца и натисна копчето на домофона. В отговор се разнесе толкова силно пращене, че Ким не успя да определи дали говореше мъж или жена.

— Полиция на Уест Мидландс — каза Брайънт.

Вместо отговор се чу леко прищракване и електронната порта започна да се приплъзва наляво.

Брайънт подкара колата навътре веднага щом отворът стана достатъчно широк, за да минат през него.

Застланата със ситен чакъл алея ги отведе до настлан с червени правоъгълни плочки вътрешен двор пред голяма двуетажна къща в провинциален стил.

Сградата беше построена под формата на буква "Г", а Ким забеляза зад нея отделна гаражна постройка, която спокойно можеше да изяде собствената й къща за закуска. Въпреки наличието на специално отреден за автомобилите палат, на чакълената настилка отдясно на къщата бяха паркирани две коли.

Покрита с навес веранда опасваше цялата сграда, декорирана с поставени на равни интервали саксии с лаврови дръвчета.

— Човек би направил какво ли не, за да не се откаже от всичко това, нали? — каза Ким.

Брайънт спря колата пред входната врата.

— Той е свидетел, началство, не заподозрян.

— Разбира се — каза тя и излезе от колата. — Ще гледам да не го забравя, докато го разпитвам.

Вратата се отвори, преди да стигнат до нея. На прага стоеше мъж, за когото Ким предположи, че беше Ричард Крофт.

Беше облечен с кремав памучен панталон и тъмносиня тениска. Посивялата му коса беше влажна, а през раменете му беше наметната хавлиена кърпа.

— Простете, тъкмо излизам от басейна.

Разбира се. На нея също й се случваше непрекъснато.

— Хубави коли — отбеляза дружелюбно Ким, като кимна към двора.

Автомобилите бяха "Астън Мартин" DB9 и "Порше" 911, а между тях имаше място и за още една кола.

Ким забеляза й две охранителни камери, монтирани на покрива на сградата.

— Доста охранителни мерки за един депутат — каза Ким и последва Ричард Крофт във фоайето.

Той се обърна.

— О, всичко това е заради безопасността на съпругата ми.

Той зави наляво и двамата го последваха през двойната стъклена врата, водеща към една от дневните, както предположи Ким. Стаята имаше нисък таван с дебели дървени подпорни греди, реставрирани с внимание към детайла. Кожени дивани с карамелен цвят и бледолилави стени освежаваха обстановката. Остъклени до земята врати водеха към оранжерия, която изглежда се простираше по цялата дължина на къщата.

— Заповядайте, седнете, а аз ще се погрижа да пием чай.

— О, колко изискано — каза Брайънт, когато Ричард Крофт излезе от стаята. — Ще ни поднесе чай.

— Доколкото разбрах, той каза, че ще се погрижи да пием чай. Почти съм сигурна, че няма да ни го поднесе лично.

— Марта ще дойде всеки момент — каза Ричард Крофт, когато се върна обратно в стаята.

Хавлиената кърпа я нямаше и сресаната му коса разкриваше още посивели кичури около слепоочията му.

— Вашата съпруга?

Той се усмихна и Ким забеляза прекалено белия цвят на зъбите му.

— О, небеса, не. Марта е домашна помощница, която живее с нас. Помага на Нина с грижите около момчетата и къщата.

— Къщата несъмнено е прекрасна, господин Крофт.

— Ричард, моля — каза той великодушно. — Къщата е другата голяма любов на съпругата ми. Тя работи много и желае да си почива в приятна обстановка.

— И с какво точно се занимава?

— Адвокат по човешки права. Бори се за правата на хора, каквито по-скоро бихте предпочели да избягвате.

Ким веднага се досети.

— Терористи.

— Политически коректният термин е "лица, обвинени в терористична дейност".

Ким се опита да не дава израз на емоциите си, но отвращението й едва ли беше останало незабелязано.

— Всеки има право да се възползва от пълната защита на закона. Не сте ли съгласна?

Ким не отговори. Нямаше си доверие да каже каквото и да било. Твърдо вярваше, че законите важат за всички, и по тази логика трябваше да приеме, че всеки има право на защита пред въпросните закони. Следователно беше съгласна с него. Просто я дразнеше фактът, че е съгласна с него.

По-любопитно от професията на съпругата му беше отсъствието на каквото и да било изражение на лицето му, докато говореше. Челото и скулите на Крофт не бяха помръднали нито веднъж. Ким намираше нещо противоестествено в това доброволно да инжектираш в тялото си извлек от най-мощния токсин, познат на човечеството. За мъж, наближаващ петдесетте, това й се струваше особено отблъскващо. Сякаш разговаряше не със самия човек, а с восъчната му отливка.

Той махна с ръка около себе си:

— Нина харесва комфортния живот, а аз съм късметлия, че имам съпруга, която ме обича толкова много.

Вероятно имаше намерение думите му да прозвучат скромно и добродушно. На Ким коментарът й се стори самодоволен и надменен.

"Вероятно не чак толкова, колкото ти обичаш самия себе си", изкушаваше се да отговори Ким — но за неин късмет в същия момент в стаята влезе млада стройна блондинка, също с влажна коса.

Ким и Брайънт се спогледаха многозначително. За Бога в това семейство нито един от двамата съпрузи не притежаваше и капка морал.

Тя се разтревожи за съдбата на двете момчета с безупречно пригладени коси, които се виждаха на снимката върху лавицата над тухлената камина.

Марта излезе от стаята, Ричард взе сребърния чайник и напълни три малки чаши.

Ким не видя мляко, не подуши и кофеин. Вдигна ръка, за да откаже своята.

— Имах намерение да дойда и да предложа съдействието си, но съм много зает с моите избиратели.

Да, Ким беше убедена, че избирателите му изискват той да се отдава на пладнешки лудории с персонала. Дори гласът му звучеше измамно. Зачуди се дали ако бяха разговаряли в управлението, щеше да е по-склонна да му повярва. Тук, в тази луксозна обстановка, след като й бе станало ясно с какво се е занимавал, не успяваше да се отърси от заливащото я отвращение.

— Е, сега сме тук и ако нямате против, бихме искали да ви зададем няколко кратки въпроса.

— Разбира се, моля, кажете.

Той седна на дивана срещу тях, облегна се назад и сложи десния си глезен върху лявото си коляно.

Ким реши да започне от самото начало. Презираше мъжа срещу себе си с всяка клетка на тялото си, но щеше да се опита личните й убеждения да не замъгляват професионалната й преценка.

— Известно ви е, че наскоро е била убита Тереза Уайът?

— Ужасна история — каза той с непроменено изражение.

— Изпратих цветя.

— Много мило, наистина.

— Най-малкото, което можех да направя.

— Освен това сте наясно какво се е случило с Том Къртис?

Крофт поклати глава и сведе очи:

— Потресаващо.

Ким беше готова да заложи къщата си, че беше изпратил цветя.

— Известно ли ви е, че наскоро е починала Мери Андрюс?

— Не.

Той хвърли поглед към бюрото си.

— Трябва да си запиша да изпратя…

— Цветя — довърши вместо него Ким. — Спомняте ли си служител от персонала на име Артър Канъп?

Ричард сякаш за момент се замисли.

— Да, да, един от общите работници.

Ким се запита каква полза би имало всъщност, дори да беше намерил време да отиде до полицейското управление, защото поне засега не й звучеше никак искрено.

— Разговаряхме с него по-рано през деня.

— Надявам се, че е добре.

— Неговите пожелания към вас бяха малко по-различни.

Ричард се засмя и се пресегна за своята чаша зелена течност.

— Хората рядко си спомнят с добро за своите началници; Особено когато въпросните хора са мързеливци. Нерядко имах основание да порицая господин Канъп.

— За какво?

— За това, че спи по време на смяната си, че си върши калпаво работата…

Думите му заглъхнаха, сякаш след тях трябваше да има още.

— Друго?

Ричард поклати глава.

— Просто забележки за това-онова.

— Какво можете да ни кажете за Уилям Пейн?

Ким видя как изражението му леко се промени.

— Какво за него?

— Ами той е бил другият нощен пазач. На него също ли правехте подобни забележки?

— Определено не. Уилям беше образцов служител. Предполагам, че знаете за обстоятелствата в личния му живот?

Тя кимна.

— Уилям не би направил нищо, което да се отрази зле на работата му.

— Може ли да се каже, че отношението към него е било по-благосклонно от отношението към Артър Канъп? — подкани го Ким.

Той криеше нещо. Беше сигурна в това.

— Ако трябва да бъда честен, вероятно сме си затваряли очите от време на време.

— В какви ситуации?

— Ами знаехме, че понякога му се налага да отиде да нагледа дъщеря си в работно време, когато съседката не може да му помогне. Той никога не оставяше момичетата без да им осигури надзор, затова му позволявахме да го прави. Знаехме, че отсъства от работното си място, но…

Той сви рамене, преди да довърши:

— Вие бихте ли искали да сте на негово място?

— Имаше ли нещо друго? Артър спомена…

— Наистина, ако питате мен, Артър Канъп е недоволен по рождение. След като сте се срещали с него, вече знаете, че той е от онези хора, на които им е крив целият свят. Винаги някой друг или нещо друго са му виновни, никога нищо не зависи от него.

— По-рано днес може би имаше основание да смята така, като се има предвид колата, която го блъсна в гръб и отпрати безследно.

Ричард Крофт преглътна.

— А… жив ли е?

— Все още не знаем, но положението не изглеждаше твърде обнадеждаващо.

— Ох. Каква ужасна трагедия.

Той въздъхна тежко.

— Е, предполагам, че ще е по-добре да бъда напълно откровен с вас.

— Разбира се — каза Ким, без да разбира защо му се беше развързал езикът.

— Малко преди пожара узнах, че Артър е снабдявал някои от момичетата с наркотици. Не твърде силни, но все пак наркотици.

— Защо? — попита остро Ким.

Ако са го били разкрили, е щял да изгуби работата си, да се сдобие с полицейско досие и най-вероятно да излежи няколко месеца във "Федърстоун".

— Уилям поемаше нощните смени, така че в двете му свободни вечери го заместваше някой друг. Понякога ги вземаше Артър и така си докарваше допълнителни доходи. Но никой не беше разбрал, че Артър прекарва първата половина от смяната си в кръчмата. След като бяха открили това, някои от момичетата се бяха възползвали от ситуацията.

— Изнудвали са го? — попита Брайънт.

— Не бих искал да използвам точно тази дума.

Това се стори напълно разбираемо на Ким, като се вземеше предвид, че той е бил човекът, отговорен за дома.

— Артър не е казал на никого, явно от страх да не си изгуби работата.

— Естествено — избухна Ким. — Отговарял е за безопасността на петнадесет-двадесет момичета на възраст между шест и петнадесет години. В негово отсъствие е било възможно да им се случи какво ли не.

Ричард я погледна въпросително.

— Нима одобрявате поведението на въпросните момичета?

Не, не го одобряваше, но все още не беше срещнала нито един човек, на когото изобщо да му е пукало за момичетата сред всички, които са били отговорни за тях.

Тя подбра внимателно следващите си думи.

— Не. От друга страна, ако Артър си беше вършил съвестно работата, нямаше да изпадне в подобна ситуация.

Той се усмихна в знак на съгласие.

— Така е, но и въпросните момичета не са били примерни граждани.

Ким потисна гнева, който внезапно се надигна в нея. Значи поведението на момичетата моментално ги превръщаше в неморални престъпници без никакви перспективи за бъдещето? С модели за подражание като Артър Канъг това никак не я учудваше.

Но беше учудена от неочакваното признание на Ричард за Артър. Каква полза можеше да има той от това?

Ричард се наведе напред.

— Още чай?

— Господин Крофт, не изглеждате особено обезпокоен от факта, че бившите ви колеги измират с неестествено ускорени темпове…?

— По мои сметки говорим за две убийства, една естествена смърт и един нещастен случай, който може, а може и да не е завършил със смърт.

— Какво се случи тогава в дома в Крестуд? — попита остро тя.

Ричард Крофт отговори, без да се замисля:

— Иска ми се да знаех, но бях работил във въпросната институция едва през последните две години.

— И през това време броят на избягалите момичета доста се е увеличил, не сте ли съгласен?

Той я погледна право в очите, но привидното му хладнокръвие сякаш беше нарушено от нотка на раздразнение. Непринуденият разговор беше преминал в разпит. Не му се понрави да бъде оспорван начинът, по който беше управлявал дома.

— Има младежи, които не обичат правилата, дори когато те са в техен интерес.

Доколкото Ким си спомняше, почти всички правила в тези домове защитаваха интересите на персонала, а не на обитателите.

— Разказахте ни за поведението на Артър, но доколко вие самият участвахте в живота на момичетата в дома в Крестуд?

— Не много. Работата ми беше насочена към организационните решения, свързани с ефективното функциониране на институцията.

Казваше "институция" толкова често, че създаваше впечатление за "Крестуд" по-скоро като строго охранявано крило в затвора "Броудмур", отколкото като дом за изоставени деца.

— Господин Крофт, има ли някаква причина да смятате, че някой от вашите колеги би искал да навреди на някое от момичетата?

Той се изправи.

— Разбира се, че не. Как изобщо ви хрумна подобен въпрос? Това звучи ужасяващо. Всички, които работеха в дома, бяха там, за да се грижат за тези момичета.

— Срещу месечно заплащане — каза Ким, не успяла да се въздържи.

— Не говоря само за тях — тросна се в отговор той. — Дори и пасторът не успя да повлияе на някои от момичетата.

— Ами Артър?

— Просто беше допуснал грешка. Никога не би навредил на някого.

— Разбирам ви, господин Крофт, но ние открихме труп, вероятно на момиче в пубертетна възраст, погребан в близост до дома в Крестуд — и аз мога да заявя с абсолютна сигурност, че момичето не се е озовало там без чужда помощ. Той застина и прокара пръсти през косата си; това беше единствената видима реакция на думите й. Беше трудно да прочете изражението му под ботокса.

— Господин Крофт, да сте подавали възражение срещу разкопките на професор Милтън? Или да ви е известно някой друг да го е направил?

— Никога. Нямам никаква причина да го правя.

Тя се изправи и се обърна към него:

— Само още един въпрос и няма да ви безпокоя повече. Къде бяхте в нощта, когато беше убита Тереза Уайът?

Лицето му почервеня и той посочи с ръка към вратата.

— Моля ви незабавно да напуснете дома ми. Оттеглям предложението си за помощ. Ако имате други въпроси, обърнете се към адвоката ми.

Ким се отправи към вратата.

— Господин Крофт, благодаря ви за съдействието. Няма причина да оставаме повече в дома на жена ви.

Ким излезе навън в момента, когато на чакъла пред къщата паркира още една кола — "Рейндж Роувър". Шофьорът не зае свободното място между другите две коли, което означаваше, че обикновено го заема някой друг.

От колата слезе една стройна жена и взе куфарче за документи от задната седалка. Беше облечена с черен костюм, с тясна права пола с дължина под коляното. Прасците й бяха повдигнати от десетсантиметрови токчета. Лъскавата й черна коса беше опъната назад и вързана на висока опашка.

Докато минаваха покрай нея, нямаше как Ким да не забележи поразителната й красота. Жената ги удостои с лека усмивка и кратко кимване.

— Добре де, какво вижда тя в него, по дяволите? — попита Брайънт.

Ким поклати глава и влезе в колата. Вратата на къщата се затвори зад двамата съпрузи. На света все още имаше неразгадани мистерии.

Брайънт запали колата и включи на задна скорост.

— Началство, ще се научиш ли някога да се държиш любезно?

— Разбира се, веднага щом намеря с кого.

Тя въздъхна, погледна назад към имота и за миг се сети за Уилям Пейн и дъщеря му. Съдбата определено имаше изкривена представа за справедливост.

— За какво си мислиш? — попита Брайънт, когато металната порта пред тях се плъзна настрани, за да ги пусне да излязат.

— Мисля си за начина, по който реагира, когато му казахме за заровеното момиче.

— Какво по-точно имаш предвид?

— Така и не ни попита дали сме успели да я идентифицираме. Не се учуди на нищо, което му казахме. Ботоксът може и да притъпява изразителността на лицето му, но не би могъл да контролира очите си.

Инстинктите на Ким бяха подбудили отрицателната й реакция по отношение на господин Ричард Крофт. Той знаеше нещо — и тя не се съмняваше в това. Но все още й убягваше онази тънка нишка, която трябваше да дръпне, за да се разплетат всички тайни на дома в Крестуд.