Сподавен списък

ГЛАВА 16

Внезапният шум в тихия коридор накара Бетани Адамсън да изругае. Решетката между асансьора и плочките на пода издрънча под бастуна й.

Тя продължи да върви по коридора, търсейки ключовете си от апартамента. Опита се да напипа с една ръка ключа от входната врата. Цялата връзка падна на пода с метално дрънчене.

Тя изруга отново и се наведе, за да вдигне ключовете. Болката се стрелна от коляното до бедрото й. Успя да ги хване в ръка, но не и преди да чуе как щраква ключалката на дъртата крава.

Докато се изправяше, Бет усети топлия полъх от отворената врата на съседния апартамент.

— Всичко наред ли е? — попита съседката.

Във въпроса се долавяше повече упрек, отколкото загриженост.

Майра Даунс стоеше на прага на вратата си, висока метър и петдесет и обута с пантофи с пух. Кожата на краката й беше суха и люспеста. Бет благодари на Господ, че жената си беше облякла дълга нощница. Месестите й ръце бяха скръстени върху едрите й гърди, увиснали като клепналите уши на някое куче. Сбръчканото й лице беше изкривено от недоволство.

Бет я погледна право в очите. За разлика от Никола, тя не се страхуваше от дъртата крава.

— Няма нищо, госпожо Даунс. Само дето трима мъжаги ме изнасилиха и ме обраха — мерси, че попитахте.

Жената се навъси.

— За ваше сведение някои хора се опитват да спят.

— Най-добре се облегнете на вратата и пробвайте така.

Жената се намръщи като булдог, налапал оса.

— За ваше сведение, преди да се нанесете на етажа, всичко беше напълно спокойно, а сега с тези скандали и шум по всяко време…

— Госпожо Даунс. Часът е десет и половина, а аз си изпуснах ключовете. Гледайте си работата.

Лицето на жената почервеня.

— Така, така… и колко време възнамерявате да останете?

Аха, значи още един съсед искаше да я разкара оттук.

"Да го духате, тъпаци", помисли си тя.

— Сигурно ще поостана. Ник ще ме впише в договора за наем.

Лъжата си струваше дори само за да види ужаса, който се изписа на лицето на старата жена.

— О, не, не, със сигурност ще разговарям със сестра ви…

Дъртата клюкарка започваше да й лази по нервите.

— Какъв ти е проблемът, по дяволите?

— Млада госпожице, ползвателите на жилища, които живеят сами, се страхуват от силни шумове през нощта.

— Кой мислиш, че ще влезе при теб? Имаш три ключалки и една електронна брава.

Бет я изгледа от глава до пети.

— А и, честно казано, според мен няма от какво да се плашиш.

Госпожа Даунс отстъпи от прага на вратата си.

— Не мога да се разправям с вас. Ще разговарям с Никола. Тя е много по-приятна от вас.

"Кажи ми нещо ново", помисли си Бет.

Тя продължи да гледа възрастната жена, докато вратата най-сетне не се затвори между тях. Едва тогава си позволи една лека усмивка. Разправията й беше оправила настроението за цялата вечер.

Бет издрънча още няколко пъти с ключовете и едва тогава влезе в апартамента.

Подпря бастуна на ръба на дивана и седна. Разтърка коляното си. От студеното време я болеше зверски.

Тя се протегна и взе пантофите, които бяха оставени до ръба на дивана. Бяха изработени от мека и гладка светлокафява кожа; отвътре имаха луксозен, топъл пух.

Тя събу ботушите си с нисък ток и пъхна крака в скъпите пантофи. Не бяха нейни, но Никола нямаше да има нищо против. Те винаги си деляха нещата. Така правят близначките.

Бет се изправи и разтръска крак в опит да облекчи болката в коляното си.

Леко почука на вратата на Никола. Нямаше отговор. Какво друго можеше да очаква? Разбира се, че безпътната й сестра не си беше вкъщи. Беше отишла да танцува и да се разголва за пари.

Тя отвори вратата и пристъпи вътре. Дъхът й спря, както всеки път, когато влезеше в стаята. Беше точно онази стая, за която си бяха мечтали като малки, докато лежаха една до друга в дома за сираци в Крестуд.

Щяха да имат еднакви розови завивки и възглавници. Леглата им щяха да бъдат покрити с балдахин, завързан с дантела. Мечтаеха си да имат вълшебен гардероб като онзи, който води към Нарния. Рафтовете щяха да бъдат отрупани с плюшени играчки и стъклени топки със снежинки. Всяка от тях щеше да има легло с табла, окичена с шарени лампички. Мечтаеха за приказна стая с много светлина, където всичко щеше да бъде тяхно и където щяха да заспиват, докато играят на театър на сенките върху стените.

Бет направи още няколко крачки навътре. Прокара ръка над камината и докосна плюшеното мече, което стоеше в другия край на лавицата над нея. Отвори вратата на дрешника и влезе вътре.

Дрехите, бельото и обувките на Никола бяха сгънати, прибрани и сортирани по цветове. Две от чекмеджетата бяха специално отредени за бижута. В едното чекмедже имаше скъпи, нежни накити, всеки в оригиналната си кутийка. Бет забеляза една с надпис "Картие" и две с надпис "Де Беерс".

Във второто имаше по-големи и ярки бижута, които според Бет й бяха за работа. Тя бързо затвори чекмеджето и се отдалечи. Не й беше приятно да мисли за работата на сестра си.

Между гардероба и рафтовете с обувки имаше тоалетна масичка. Огледалото беше обточено с ред едноцветни лампички.

Бет излезе от дрешника и седна на масивното дървено легло. Стаята беше достойна за принцеса, точно както си бяха мечтали. Точно както се бяха заклели да живеят, заедно и завинаги.

Беше стаята на мечтите им. Но в нея имаше само едно легло.

Едно приказно легло за сестрата, която имаше всичко.

Бет не се ядосваше толкова на онова, което Никола притежаваше, а на факта, че сестра й отказваше да си признае какво беше сторила.

Жалките й опити да отрече тяхното общо минало с всеки изминал ден все повече влудяваха Бет. Нямаше извинение, с което да изтрие миналото.

Постъпката на Никола беше разрушила всяка надежда двете да заживеят заедно — и въпреки това тя продължаваше да се преструва, че не знае какво е сторила.

"Не знам защо ме мразиш. Не знам какво съм направила. Не знам с какво съм те наранила. " Отричаше ли, отричаше.

Но колкото и да го отричаше Никола, в сърцето си Бет вярваше, че тя знае истината.

Някъде, дълбоко в себе си, сестра й знаеше всичко.