Сподавен списък

ГЛАВА 30

Беше почти полунощ, когато Ким влезе в гаража. Тихата улица в семейния квартал беше потънала в кротка тишина. Тя включи своя айпод и избра ноктюрните на Шопен. Пиесите за пиано щяха нежно да я придружат по пътя до малките часове на нощта, когато тялото й щеше да се отпусне в готовност да се предаде на съня.

След като си тръгна от местопрестъплението, тя се беше върнала в участъка, но не беше успяла да свърши нищо заради мисълта, че в земята може да се крие още един заровен труп.

В крайна сметка се беше прибрала вкъщи и беше изчистила с прахосмукачка цялата къща. Беше измила пода на кухнята и беше изтъркала плотовете с половин бутилка обезмаслител. Беше пуснала две перални и изсушените дрехи вече бяха окачени в гардероба й, след като ги беше изгладила.

Напрежението все още бушуваше в нея, затова тя поправи една счупена етажерка в банята, размести мебелите в дневната и подреди килера над стълбището, където беше бойлерът на парното отопление.

"Може би просто имах нужда да се прочистя", помисли си тя, когато влезе в най-любимото си помещение в цялата къща.

Вляво, паркиран точно срещу вратата, стоеше нейният "Нинджа", готов за следващото им приключение.

За момент Ким си представи как се притиска към мотора, как гърдите и коремът й се долепят до резервоара, а бедрата й обгръщат кожената седалка, докато превежда мотора през поредица от стръмни завои и коленете й почти докосват земята. В моментите, когато съсредоточаваше цялата си енергия, за да координира ръцете и краката си, така че да овладее металния звяр, в съзнанието й не оставаше място за нищо друго.

Мотоциклетът й беше като буен кон, който трябва да бъде укротен. Всичко беше въпрос на контрол, с който да подчини бунтаря.

Веднъж Брайънт й беше казал, че според него тя обича да спори със съдбата. Според него съдбата й беше отредила красота, но въпреки това тя не полагаше усилия да подчертае външния си вид. Според него съдбата и беше отредила да не умее да готви, но въпреки това тя всяка седмица се пробваше с някое засукано ястие. Единствена тя знаеше, че се беше борила непрестанно с присъдата на съдбата да умре, преди да порасне. И беше спечелила.

Беше време, когато орисниците на съдбата я преследваха, за да я превърнат в онова, което й беше отредено да бъде — статистически факт. И сега, от време на време, тя отново ги подканваше и ги изкушаваше да се опитат да я хванат, както някога.

Реставрираше класическия мотоциклет "Триумф Тъндърбърд" с любов, в памет на двамата души, които се бяха опитали да й осигурят спокоен живот; които се бяха опитали да я обичат. Ремонтът му беше емоционално пътешествие, което пречистваше душата й.

Единствено на това място в цялата къща стресът и трудностите в работата спираха да напрягат мускулите й, така че можеше да се отпусне, спокойна и доволна. Тук не трябваше да бъде наблюдателен детектив, да разнищва всяка улика или да ръководи умело екипа си, за да постигне възможно най-добри резултати. Тук не трябваше да оправдава пред никого правото си да върши онова, което наистина обичаше или да се опитва да прикрие болезнената си непохватност в общуването с хората. Тук тя беше щастлива.

Скръсти крака и се зае внимателно да оглежда частите, които беше събирала през последните пет месеца. Сглобени заедно, оригиналните части от мотоциклет "Триумф", модел '93 година, щяха да образуват кожуха на разпределителния вал. Сега просто й оставаше да разбере как щеше да стане това.

По пътя към голямото предизвикателство да реставрира класически мотоциклет тя минаваше през всевъзможни малки препятствия. Кожухът на разпределителния вал беше сърцето на машината, затова тя направи онова, което правеше винаги, когато беше изправена пред мозайка вътре в мозайката, и се зае да разпределя частите в групички по сходност.

Двадесет минути по-късно шайбите, уплътненията, пружините, клапаните, тръбите и буталата бяха групирани. Тя разгъна чертежа, който трябваше да й помогне в това предизвикателство.

В общия случай, поредните стъпки от процеса изплуваха пред нея като триизмерна холограма. Успяваше да прозре откъде е най-логично да започне и продължаваше да надгражда оттам. Но днес инструкциите си останаха неразбираема плетеница от цифри, форми и стрелки.

След десет минути мръщене срещу листа, написаното все още й приличаше на йероглифите върху Розетския камък.

Мамка му, колкото и да се бореше, тя осъзнаваше, че този случай я разстройва.

Отпусна крака и се облегна на стената. Може би причината се криеше в това, че прекарваше толкова време близо до гроба на Майки. Въпреки че му носеше цветя всяка седмица, беше прогонила онези спомени още на шестгодишна възраст.

Никога нямаше да има удобен момент, в който да отвори черната кутия в себе си, подобна на бомба със закъснител. Всички психолози, с които се беше срещала, се бяха опитали да надникнат вътре, и никой от тях не беше успял. Тя се беше съпротивлявала срещу многобройните им увещания, че за да се излекува от нанесената травма, трябва първо за поговори за нея. Защото всички те грешаха.

В годините след смъртта на Майки многобройни професионалисти в областта на психическото здраве си бяха предавали Ким от ръка на ръка като мозайка, която не може да бъде разгадана. Когато си спомняше миналото, тя се питаше дали не беше имало някаква награда за онзи, който успее да разчупи близначката, оцеляла след най-тежкия случай на престъпна небрежност в историята на региона.

Но подозираше, че никога не е била обявена награда за онзи, който ще успее да я сглоби след това.

Мълчанието и враждебността бяха нейните най-добри приятели. Ким се превърна в трудно дете, точно както беше възнамерявала. Не искаше да я обсипват с нежност, любов и разбиране. Не искаше да се привързва към приемни родители, доведени братя и сестри или наети гледачи. Искаше да я оставят на мира.

До приемно семейство номер четири.

Кийт и Ерика Спенсър бяха двойка на средна възраст когато решиха да станат приемни родители. Ким беше тяхното първо дете — и както се оказа, последното.

И двамата бяха учители, съзнателно решили да нямат деца. Вместо това, прекарваха всеки свободен момент в пътешествия с мотоциклети. След смъртта на един свой приятел решиха, че е време да намалят непрестанните пътувания, но любовта им към моторите се запази.

Когато я настаниха при тях, десетгодишната Ким беше наточила бодлите си, готова за обичайната атака от безкрайни разпити и преднамерено съчувствие.

Първите три месеца прекара в стаята си, като поддържаше защитата си в постоянна бойна готовност в очакване на интервенцията. Когато това не се случи, Ким се улови как е започнала от време на време да се навърта на долния етаж — като диво животно, което проверява дали е безопасно да се покаже от бърлогата си след дълъг сън. Дори това да ги беше изненадало, никой от двамата не го показа.

По време на едно от своите разузнавания Ким се натъкна на Кийт, който реставрираше стар мотоциклет в гаража, и усети любопитство. Отначало седна възможно най-далече от него и започна да го наблюдава. Без да се обърне, Кийт се зае да й обяснява какво точно прави. Тя не каза нищо, но той все пак продължи.

Всеки ден се приближаваше малко по-близо, докато един ден се озова седнала със скръстени крака на пода до него. Беше ли Кийт в гаража, тя също беше там.

Постепенно Ким започна да задава въпроси за механичните особености на мотоциклета, любопитна да разбере как частите пасваха една в друга. Кийт първо й показваше чертежите, а после й демонстрираше как се сглобяват отделните части.

На Ерика често й се налагаше да ги изкарва насила оттам, за да опитат поредното гастрономическо чудо, което беше избрала да приготви от рецептите в безбройните готварски книги, които запълваха лавиците в кухнята. После мило завърташе очи към тавана, когато Ким продължаваше да задава въпроси за мотоциклета, докато се хранеха под звуците на някое от класическите произведения от музикалната колекция на Ерика.

Около осемнадесет месеца след като Ким беше заживяла при тях, Кийт се обърна към нея и каза: "Добре, много пъти си ме гледала как го правя. Мислиш ли, че ще можеш сама да завиеш гайката и шайбата към гърнето на ауспуха?"

Той й направи място и отиде да донесе напитки от кухнята. И с онова първо завъртане на гайката страстта се пробуди в нея.

Улисана в работата, тя продължи да сортира различните части, разпръснати по пода на гаража, и малко по-късно беше успяла да прикрепи още няколко от тях към мотоциклета.

Зад гърба й се разнесе тих смях, който я накара да се обърне. Двамата я наблюдаваха от прага на вратата. Ерика се беше просълзила.

Кийт се приближи и седна до нея.

— Мила моя, май си наследила сръчността си от мен — каза той и закачливо побутна Ким.

При тези думи гърлото й се сви от болка, защото си представи колко щастливи биха могли да бъдат двамата с Майки ако им беше отредена по-лека съдба — макар да знаеше че това е невъзможно.

Две седмици преди тринадесетия й рожден ден нейната приемна майка донесе в стаята й чаша горещ шоколад и внимателно я постави върху нощното й шкафче. Прди да излезе, Ерика се поколеба на прага на вратата. Стисна с ръка бравата, но не се обърна.

— Ким, нали знаеш колко много те обичаме?

Без да казва нищо, Ким впери поглед в гърба на Ерика.

— Бихме те обичали точно толкова, дори да беше наше биологично дете, и никога не бихме поискали да се промениш. Обичаме те точно такава, каквато си, чу ли?

Ким кимна, а очите й се напълниха със сълзи. Неусетно тези двама души на средна възраст бяха докоснали сърцето й — и тя за пръв път в живота си се чувстваше така, сякаш имаше някаква опора.

Два дни по-късно Кийт и Ерика загинаха във верижна катастрофа.

Впоследствие научи, че се бяха прибирали от среща с адвокат, на която бяха задвижили процедура по осиновяване.

Един час след катастрофата багажът на Ким вече беше опакован, а тя беше изпратена обратно в системата за социални грижи като непотърсен колет. Нямаше празненство, никой не я посрещна с фанфари. Сякаш не беше отсъствала през последните три години. Едно-две кимвания за поздрав и първото свободно легло беше нейно.

Ким избърса една сълза, която незабелязано се беше изтърколила по бузата й. Това беше проблемът със спомените. Всеки хубав спомен неизбежно водеше до друг, който носеше усещане за загуба и тъга. Точно затова тя не се връщаше често там.

Ароматът на сварено кафе я призова от кухнята. Тя се насили да се изправи от мястото си и отиде да си налее още една чаша.

Докато пълнеше чашата си, погледът й се зарея по многобройните готварски книги, които бяха подредени върху лавиците в кухнята.

И съвсем неочаквано, с двадесет и една години закъснение, думите сами излязоха от устата й:

— И аз ви обичах, Ерика.