Сподавен списък

ГЛАВА 66

Разбрах, че съм бил прав, когато я видях за пръв път. Нейното старание и упоритост й бяха свършили добра работа. Вероятно твърде добра.

Защото я бяха довели обратно при мен.

В началото мислех, че няма да се срещнем, но нещата вече стояха по друг начин.

Моята застраховка, моята хитра уловка не беше достатъчна. За някои може би щеше да бъде. Но не и за нея.

Ето я тук, сама, късно през нощта, промъква се в изоставена сграда, в търсене на отговори. Няма да намери покой, преди да разкрие всички тайни.

Всяка една от тях.

Беше въпрос на време разсъжденията й да я доведат до мен. Не можех да поема този риск.

Ако не беше толкова умна, щях да й позволя да живее. Хората трябва да поемат отговорност за действията си.

Помня как бях на дванадесет години и седях в столовата. Роби имаше сандвич с пилешка салата. Изглеждаше толкова по-вкусен от моите филии с шунка и кашкавал. Поисках да си ги разменим, а той ми се изсмя в лицето.

След едно счупено ребро, едно посинено око и два навехнати пръста сандвичът беше мой и беше вкусен.

Ясно е, че можеше и да му се размине. Ако се беше съгласил на размяната, щеше да си остане невредим. Опитах се да го обясня на учителите, но те не можеха да ме разберат. Но намираха оправдания за липсата на разкаяние у мен.

А всъщност не ме тормозеше нищо. Не търсех внимание. Не се държах зле, защото баба ми беше умряла.

Просто исках този сандвич.

Жалко беше, че тази жена трябва да умре. Липсата на острия й ум и безпогрешния й усет ще бъде осезателна, но тя сама си е виновна.

Вината не беше моя.

Моята единствена вина беше, че преди години, един-единствен път, бях допуснал грешка.

Все пак дори най-великите умове понякога грешат.

Докато гледах как прескача оградата, аз осъзнах, че самата тя току-що беше допуснала последната си грешка.