Сподавен списък

ГЛАВА 36

— Сигурен ли си, че това е мястото? — попита Ким.

— Абсолютно. "Бик и бъбрек". Втората кръчма от небезизвестния "Делф Тур".

"Делф Тур" се наричаше обиколката на шестте кръчми, разпръснати по цялото протежение на Делф Роуд. Турът започваше в "Царевичната борса" в селцето Куори Банк и свършваше в "Камбаната" в Амбълкоут. Това беше своеобразен ритуал за групи мъже, а отскоро и за жени — посещаването на всяка кръчма от единия край на Делф Роуд до другия, съпроводено с поглъщане на възможно най-голямото количество алкохол, което младите им тела можеха да понесат.

Никой уважаващ себе си мъж на възраст над осемнадесет години и в радиус от три километра не би си признал, че не е покорил прочутия "Делф Тур".

Брайънт беше почукал на входната врата на Артър Канъп, но му беше отворила някаква жена, която с подчертано безразличен тон го беше упътила към местоположението на съпруга си.

"Бик и бъбрек" представляваше постройка с три големи прозореца и фасада с цвят на горчица, декорирана с махагоново дърво.

— В единадесет и половина? — попита Ким.

Приличаше й на едно от онези места, където си избърсваш краката на излизане вместо на влизане.

Входната врата въвеждаше в малък коридор, предлагащ няколко възможности. Веднага вляво се намираше закътано сепаре. До него бяха и вратите към тоалетните, изработени от същото тъмно дърво като прозорците отпред, с което караха помещението да изглежда още по-малко и схлупено.

Вонята на бира беше по-ужасна от мириса на повечето местопрестъпления, на които Ким се беше озовавала.

Стените на цялата кръчма бяха опасани с меки тапицирани седалки, мръсни и покрити с лекета. Пред тях бяха подредени кръгли дървени маси с по няколко табуретки около всяка.

На най-отдалечената маса имаше вестник и голяма чаша, наполовина пълна със светла бира.

Брайънт отиде до бара, за да поговори с петдесетгодишната жена, която беше заета да бърше чаши с един особено съмнителен парцал.

— Артър Канъп? — попита той.

Тя посочи с брадичка към вратата.

— Тъкмо отиде да пикае.

В този миг вратата се отвори и влезе мъж, не по-висок от метър и петдесет, който пристягаше колана на панталоните си.

— Хлебче със сирене, Морийн — каза той, като ги подмина.

Морийн вдигна един захабен пластмасов похлупак, взе нещо пакетирано, огледа го и после го сложи на бара.

— Два кинта.

— И една наливна — каза той и погледна към тях. — Ченгелите да си вземат сами.

Морийн наля бирата и я сложи на бара. Артър отброи монетите и ги сложи върху една мърлява подложка за чаша.

— За нас нищо, благодаря — каза Брайънт и Ким изпита искрено облекчение.

Артър се напъха зад масата и седна на тапицираната седалка.

— К'во желаете? — попита ги той с тежък северняшки акцент, когато и двамата заеха по една табуретка от другата страна на масата.

— Очаквахте ли ни, господин Канъп?

Той нетърпеливо завъртя очи към тавана.

— Да не съм вчерашен? Тършували сте в бившата ми работа. Свитнали са няколко от старите ми колеги — нищо чудно, че сте се довлекли и за мен.

Той разопакова прозрачното фолио, с което беше увито хлебчето — очевидно единственото кулинарно изкушение, което предлагаха. Вонята на лук моментално блъсна Ким, една троха падна върху масата. Артър облиза показалеца си, притисна го в масата, за да вдигне трохата, и после я пъхна в устата си.

Ким предположи, че въпросната ръка не беше измита след последната му разходка, и рязко започна да й се повдига.

Брайънт я побутна по коляното под масата. Явно искаше той да води разговора, а тя нямаше абсолютно нищо против.

— Господин Канъп, в момента имаме нужда от малко повече сведения за онова време. Мислите ли, че бихте могли да ни помогнете?

— Хубаво. Давайте само по-живичко и се омитайте.

Ким се изкушаваше да му покаже снимките в телефона си, но се сети тъкмо навреме за ценния съвет, който й беше дал Уди. Ако не можеш да се държиш любезно… остави Брайънт да говори.

Кожата на Канъп беше покрита с тънка мрежа от спукани капиляри и имаше онзи блед цвят, типичен за хората, консумирали алкохол през целия си живот. Бялото на очите му беше отстъпило пред жълтеницата. Наболата му брада беше чисто бяла. Бръчките на челото му никога не се изглаждаха и ако се съдеше по дълбочината им, този човек се беше родил ядосан.

Той хвана хлебчето с две ръце и като го поднесе към устата си, започна да дъвче шумно.

Очевидно смяташе, че е от хората, способни да вършат няколко неща едновременно, защото в същия миг заговори:

— Айде, питайте и да си ходите.

Ким предпочете да извърне глава при вида на устата му, която сплескваше хляба и го превръщаше в каша от мазни трохи и парченца сирене.

— Какво можете да ни кажете за Тереза Уайът?

Той отпи една голяма глътка бира, за да си прокара храната. Сетне сбърчи нос.

— Малко надута и префърцунена, но иначе гледаше да не ни се бърка. Не говореше с такива като мене. Каквото имаше за вършене, го пишеше на дъската и аз си го работех.

— Как се държеше с момичетата?

— Нямаше си много вземане-даване с тях. По цял ден почти не им обръщаше внимание. Честно казано, май й беше все едно дали там живеят те или някакъв добитък. Малко избухлива, така казваха, но не знам нищо повече.

— Какво можете да ни кажете за Ричард Крофт?

— Долен чекиджия — каза той и отхапа от хлебчето си.

— Може ли малко повече подробности?

— Не. Като го видите, ако е още жив, ще разберете за какво говоря.

— Той прекарваше ли много време с момичетата?

— Бъзикаш се, нали? Че той не си подаваше носа извън кабинета достатъчно дълго време, та да говори с тях. А и те много добре си знаеха да не го занимават със себе си. Работеше с бюджети и разни такива. Постоянно говореше за стойностни рефери и показалци за ефективност, и разни такива тъпни.

Ким предположи, че ставаше дума за референтни стойности и показатели за ефективност — все неща, непонятни за един общ работник.

Артър наведе брадичка надолу и ги погледна мнително изпод вежди.

— Все идваше прекалено изтупан.

— Имате предвид, че е носил хубави дрехи?

— Имам предвид, че всичко му беше хубаво. Костюмите, ризите, обувките, вратовръзките. Не можеш да си купиш такива неща с държавна заплата.

— За това ли не го харесвахте? — попита Ким.

Артър изпръхтя.

— Имах си милион причини да не го харесвам, но това не беше една от тях.

Лицето му се изкриви в погнуса.

— Мазно, гнусно копеле. Надменен, потаен и…

— В смисъл? — попита Брайънт.

Артър сви рамене.

— Не знам. Само дето не мога да разбера за какво са му на някого два компютъра на бюрото? И все като влезнех, затваряше по-малкия. И що? Аз нищо не отбирах така или иначе.

— Познавахте ли Том Къртис?

Артър кимна и устата му смля последните остатъци от хлебчето.

— Не беше лошо момче. Млад и приветлив. Най-много от всички се занимаваше с момичетата. Да им направи да хапнат сандвич с шунка, ако са изпуснали следобедния чай — такива неща. Държеше се мъжки.

— За кое? — попита Ким.

— За това, че се налагаше да работи в Крестуд, естествено. Защото всеки си имаше причина да бъде там. Всеки от нас. Никой не смяташе да остане до пенсия. Освен Мери. Тя беше истинска душица.

Ким се извърна за малко и се замисли за момичетата, поверени на тези хора, които в най-добрия случай не ги бяха обгрижвали с достатъчно топлота, напътствия и любов, а в най-лошия бяха направили много по-ужасни неща.

— Познавахте ли Уилям Пейн? — попита Брайънт.

Артър се изхили.

— Имате предвид Немил-Недраг? — попита и се изсмя неприятно на собствената си шега.

Ким се обърна и се загледа по-внимателно в човека, който стоеше срещу нея. Алкохолът започваше да го размеква. Погледът му беше леко премрежен, когато отпи още една глътка от чашата си, с която я пресуши.

Ким се изправи и отиде до бара.

— Колко е изпил? — попита тя Морийн.

— Двойно уиски и това му е четвърта бира.

— Както обикновено?

Морийн кимна и напълни една купичка с осолени ядки, от която да си вземат всички. Ким не би си хапнала от тях дори с опрян в главата "Калашников".

Морийн се обърна и изхвърли празното пакетче в кофата за боклук.

— Като си изпие тази, ще поиска още една и аз няма да му дам. Ще ме изругае и после ще се заклатушка към вкъщи, за да преспи и да може да се върне довечера.

— И така всеки ден?

Морийн кимна.

— Боже Господи.

— Не го жалете много-много. Ако имате съжаление в излишък, насочете го към жена му. Артър е един недоволен дъртак, на когото цял живот някой му е бил виновен. Никога не е бил симпатичен дядка и е точно толкова противен, когато е трезвен, както и когато е пиян.

Прямотата на жената накара Ким да се усмихне. Когато седна обратно на масата, половината от новата бира вече беше изпита.

— О, да, шибания Уили това, Уили онова. Всички ходеха по гъза на шибания Уили. Само щото дъщеря му беше повредена.

Ким усети как всеки момент ще изръмжи. Брайънт поклати глава срещу нея и тя отпусна юмруците си. Нямаше да има никаква полза, ако го повали на земята. Той никога нямаше да се промени.

— О, да, нека всички се погрижим за Уили. Нека да му дадем всички лесни задачки, а тегавата работа да я оставим на Артър. Нека работи, когато си поиска, а всички скапани смени да ги дадем на Артър. Всички си имахме шибани проблеми и ако просто я беше тикнал в някой дом, после нямаше да ни се наложи…

Ким се наведе напред. Толкова близо до очите му, че видя как го напусна и последната трезва мисъл.

— Какво да ви се наложи, господин Канъп? — подкани го Брайънт.

Той поклати глава и очите му се залутаха, но в някакъв момент все пак успя да хване с ръка чашата си. Поднесе я към устата си и я пресуши.

После я вдигна високо.

— Морийн, още една? — провикна се той.

— Стига ти толкова, Артър.

— Шибана кранта — изломоти той и удари чашата си в масата.

Изправи се и се олюля.

— Артър, какво щеше да кажеш?

— Нищо. Изчезвайте и ме оставете на мира. Закъснели сте, шибаняци.

Ким го последва навън и го сграбчи за ръката. Търпението й към това озлобено старче се беше изчерпало.

Наблизо някаква кола форсира двигателя си и Ким повиши глас:

— Слушай, както знаеш, трима от бившите ти колеги са умрели през последните две седмици. Поне двама от тях са били убити и ако не ни кажеш какво знаеш, най-вероятно ти ще си следващият.

Той я погледна твърде трезво за човек, чието тяло преливаше от алкохол.

— Нека, да го еба. Най-сетне да си почина.

Той отскубна ръката си от хватката й и се запрепъва надолу по пътя. Залитна върху една спряла кола, после се бутна в една стена, като топче за пинг-понг.

— Не е на добре, началство. В този вид няма да може да ни каже нищо повече. Може би трябва да се върнем по-късно, след като е поспал малко.

Тя кимна и се обърна. Отправиха се към колата си, спряна зад ъгъла.

Ким протегна ръка да отвори вратата на колата, но в този момент се разнесе страховитият звук от тъп удар, последван от истеричен писък.

— Какво, по дяволите…? — извика Брайънт.

За разлика от Брайънт, Ким не се чудеше какво става, когато се обърна и затича към кръчмата.

В себе си тя вече знаеше какво е станало.