Сподавен списък

ГЛАВА 63

Тя натисна зелената слушалка. Индикаторът за батерията светеше в червено.

— Какво става, Стейс?

— Началство, бях се разровила в стари публикации във "Фейсбук" и попаднах на нещо, което мисля, че трябва да знаеш.

— Слушам те.

— Преди около осем месеца едно от момичетата видяло случайно Том Къртис и семейството му в зоопарка в Дъдли. Писала е в страницата колко е напълнял и как се чуди какво толкова са му харесвали по онова време. Има няколко глупави шегички по негов адрес, как си мушкал наденицата в нечие хлебче и разни такива, но после споменават и нашите момичета.

Ким затвори очи, защото знаеше какво следва.

— Явно е правил секс с някоя от трите, началство.

Ким се сети за петнадесетгодишното бременно момиче.

— Споменават ли името на Трейси?

— Не, началство, точно там е работата. Том Къртис е спял с Луиз.

Ким поклати глава и почувства как гневът се надига в гърдите й.

— Добре ли си, началство?

— Да, Стейси. Добра работа, сега си тръгвай…

Думите й заглъхнаха, защото батерията на телефона й се изтощи.

Тя сложи телефона в джоба си и изрита стената.

— Мамка му, мамка му, мамка му — изръмжа Ким.

Вените й се издуваха от гнева, който не намираше отдушник. Боклуците, на които бяха поверени грижите за безопасността на онези момичета, се бяха издънили здраво. Изглежда всеки един от тях беше успял да намери начин да злоупотребява още повече с тях.

Насилието над деца се делеше на четири основни категории: физическо насилие, сексуално насилие, психически тормоз и престъпна небрежност. По сметките на Ким, служителите на дома в Крестуд се бяха отчели и в четирите категории. Каква ирония, че целта на настаняването на момичетата в дома в Крестуд беше да ги отдалечи от подобно отношение.

В дома в Крестуд не беше имало нито едно момиче, което да е отишло там по собствено желание. Всяко от тях знаеше от опит, че подобни домове бяха като бунища; бяха в услуга на обществото, като квартални сметища. Места, където ненужните и увредени деца в най-добрия случай бяха обезличавани и лишавани от всяка индивидуалност, а в най-лошия бяха малтретирани още повече.

Ким знаеше това от личен опит. Знаеше какво е да очакваш да се държат лошо с теб. И постепенно, като забивано в земята колче, в един момент просто да не успееш да задържиш глава на повърхността.

Ким започна да обикаля около мотора в опит да охлади сгорещената си кръв. Свиваше и разпускаше юмруци, за да се освободи от напрежението, което се натрупваше в нея.

Всяко момиче се беше озовало в дома в Крестуд по различен повод, но всеки от тях беше ужасен.

Мелани беше отритната от баща си с такава лекота. Дарена на държавата, за да не се налага да я изхранват. Била е избрана да бъде отхвърлена, защото е била по-грозното дете. Нима беше възможно Мелани да не е знаела това? Как ли я е накарало да се почувства? Човекът, който е трябвало да се грижи за нея, я беше захвърлил, само защото е била грозна.

Момичето беше просило отчаяно внимание, беше копняло някой да я приеме, някой да я заобича. Дори се беше опитвало да си купи приятелство, само и само да се почувства на място. Доволно е било да бъде недоносчето в котилото, стига котилото да не я отхвърли.

Това беше историята на Мелани. Но не беше единствената история. Всяко дете в системата си имаше история. Ким също имаше такава. Но в началото на тази история тя не беше сама.

Образът на Майки изплува пред очите й. Надяваше се на друга картина, но винаги си спомняше точно тази. Тя пристъпи отново назад към тъмния ъгъл, когато вълнението я стисна за гърлото.

Ким и Майки бяха родени с крехко здраве, три седмици преди термина. Много скоро здравето на Ким се беше подобрило, костите й бяха укрепнали и тя беше започнала да наддава на тегло. Но не и Майки.

Когато станаха на шест седмици, майка им Пати ги беше завела вкъщи, в един апартамент във високите блокове на "Холитрий".

Първият спомен на Ким беше от третия ден след четвъртия й рожден ден: как майка й силно притиска една възглавница върху лицето на нейния брат-близнак. Как късите му крачета се мятат върху леглото, докато се опитва да се пребори за глътка въздух. Ким се опитваше да издърпа майка си настрани, но тя стискаше здраво.

Ким се хвърли на пода, разтвори уста и като бясно куче заби зъби в прасеца на майка си. Стисна с всички сили, без да пуска. Майка й се извъртя и възглавницата падна от леглото, но Ким не я пусна. Майка й започна да се клатушка из стаята и да се опитва с ритници и крясъци да се отскубне, но Ким отпусна хватката си едва когато се отдалечиха на безопасно разстояние от леглото. Помнеше как изтича до леглото и разтърси Майки, за да го свести. Той се закашля и започна да плюе и да се дави от поетия въздух. Ким го скри зад гърба си и впери поглед в майка си.

Омразата в погледа на жената, която ги беше родила, остави Ким без дъх. Тя запристъпва назад към леглото, като пазеше Майки зад себе си.

Майка й се приближи.

— Ах, ти, тъпа малка кучка! Не разбираш ли, че той е шибаният дявол? Гласовете ще спрат едва когато умре. Мамка му, не можеш ли да го проумееш?

Ким поклати глава. Не можеше. Той не беше дяволът. Беше нейният брат.

— Ще го довърша, кълна се. Ще го довърша.

От този момент нататък Ким трябваше винаги да бъде на една крачка пред майка си. През следващите години тя направи още няколко опита, но Ким винаги беше близо до Майки.

През деня носеше една значка в джоба си и се бодеше по ръката, за да бъде нащрек. Вечер гребваше пълни шепи от буркана с кафе и ги тъпчеше направо в устата си, смачквайки горчивите гранули по езика си.

Позволяваше си да заспи едва когато чуеше монотонното хъркане на майка си.

Понякога ги посещаваха от социалните служби. Някой изнурен държавен служител провеждаше десетминутна повърхностна оценка на психическото състояние на майка й; проверка, която тя някак си всеки път успяваше да премине.

Оттогава насам, Ким често се беше чудила колко ли нисък трябва да е бил допустимият резултат, за да ги оставят на грижите на майка им.

Няма признаци за употреба на кокаин — вярно.

Няма признаци родителят да залита или да е пиян — вярно.

По децата няма видими белези — вярно.

Една седмица след шестия си рожден ден Ким излезе от банята и видя брат си заключен за радиатора с белезници.

Ким с ужас погледна майка си и остана стъписана за няколко секунди. Това беше цялото време, необходимо на майка й. Ким усети как я сграбчи за косата откъм гърба. Завлече я до радиатора и я заключи за брат й.

— Ако трябва да се отърва от теб, за да се отърва от него, така да бъде.

Това бяха последните думи, които беше чула от устата на майка си.

До вечерта Ким беше успяла да провре десния си крак под леглото и да се добере до един пакет с пет маслени бисквити и половин бутилка кока-кола.

Два дни си беше казвала, че майка им ще се върне. Повтаряше си, че отново ще дойде един от редките моменти, в които съзнанието й се проясняваше, и те щяха да бъдат освободени.

На третия ден осъзна, че майка им няма да се върне, защото ги беше оставила да умрат. Вече имаха само две бисквити и няколко глътки кока-кола, затова Ким изцяло спря да се храни. Раздели всяка от последните бисквити на две половини, а после на още две, и така направи осем хапки за Майки.

На всеки няколко часа се опитваше да измъкне ръката си от белезниците, като всеки път съдираше кожата си по малко.

На края на петия ден бисквитите бяха свършили. В бутилката имаше една-единствена глътка кока-кола.

Майки обърна лицето си към нея; така слабо, така бледо.

— Кими, пак се напишках — прошепна той.

Тя го погледна в очите; изглеждаше толкова смутен от поредната локвичка сред мръсотията около тях. По детски невинният му поглед я накара да се засмее. Веднъж започнала да се смее, тя не можеше да спре. Въпреки че не знаеше защо, Майки се присъедини към нея, докато сълзите започнаха да се стичат по бузите им.

Щом сълзите спряха, тя го притисна до себе си. Защото вече знаеше. Прошепна в ухото му, че мама всеки момент ще им донесе нещо за хапване и просто да се държи. Целуна го по главата и му каза, че го обича.

Два часа по-късно той умря в ръцете й.

— Спи спокойно, мили Майки — прошепна тя, когато последният дъх напусна изтощеното му, крехко тяло.

Часове или дни по-късно се чу силен шум, после дойдоха хора. Много хора, твърде много. Те искаха да вземат Майки и тя беше твърде слаба, за да ги отблъсне. Трябваше да го пусне. Отново.

Четиринадесетте дни в болницата бяха мъглява смесица от тръбички, игли и бели престилки. Дните се сляха в едно.

Петнадесетият ден беше по-ясен. От болницата я отведоха в дома за изоставени деца. Дадоха й легло номер деветнадесет.

— Извинете, госпожице, добре ли сте? — чу се глас над нея.

Ким с почуда осъзна, че се беше свлякла по стената и седеше на земята.

Тя избърса сълзите и скочи на крака.

— Добре съм, благодаря, добре съм.

Шофьорът на линейката се поколеба за момент, после кимна и се отдалечи.

Ким остана на място и си пое дълбоко дъх в опит да разсее непоносимата скръб и да прибере спомените обратно в кутията им. Никога нямаше да си прости, че не беше успяла да спаси брат си.

Тя отключи каската от мотоциклета си. Отново беше изпълнена с ярост и решителност.

Не, нямаше да го позволи. Ким нямаше да предаде доверието на тези момичета, защото те все пак означаваха нещо за някого, мамка му. Означаваха нещо за нея — и още как.