Сподавен списък

ГЛАВА 77

Уилям добави капка мляко в овесената каша. Сви малкия си пръст и докосна кашата с кокалчето си. Идеално.

Той се усмихна. Любимата храна на Луси.

Дъщеря му беше изкъпана и преоблечена и го чакаше за закуска. След това щеше да почисти банята и да смени чаршафите. След като се наобядват, фурната чакаше да я изтърка хубаво.

Той отново се усмихна. Знаеше, че хората го съжаляват заради начина му на живот, но си казваше, че тези хора не познават Луси.

Дъщеря му беше за него постоянен източник на сила за живот. Тя беше най-смелият и съобразителен човек, когото той познаваше.

Знаеше, че най-много я тормози безсилието, което изпитваше заради невъзможността да се изразява ясно, и че имаше дни, в които се изтощаваше от усилието да споделя всички свои мисли само с очите си.

Но двамата бяха сключили пакт. През по-трудните дни, той я питаше дали й е омръзнало. Преди години Уилям й беше казал, че винаги ще уважава желанията й и че никога няма да удължава живота й само заради собствения си егоизъм.

През тези дни той й задаваше въпроса и със затаен дъх чакаше нейния отговор. Моментите на колебание ставаха все по-дълги, а на него му беше все по-трудно да си поеме дъх, но досега винаги беше получавал едно примигване.

С ужас очакваше деня, в който всичко това щеше да й натежи прекалено и тя щеше да примигне два пъти.

Надяваше се само, че ще има сили да спази обещанието си. Заради нея.

Уилям отблъсна тази мисъл. Вчера беше хубав ден. Луси беше имала гост.

Отначало Уилям не я позна. Младото момиче се представи като Пола Андрюс и след като я огледа в продължение на няколко секунди, той си спомни, че това е внучката на Мери Андрюс, която беше идвала заедно с нея, за да си играе с Луси. Искрено се беше натъжил, когато узна, че Мери е починала. Тя му беше истинска приятелка, докато той работеше в дома в Крестуд. Погребението й беше минало преди няколко дни и въпреки че не беше присъствал, беше наблюдавал процесията от прозореца на спалнята си.

Луси веднага позна Пола и искрено се зарадва на посещението й. След броени минути вече си бяха измислили собствен начин на комуникация, в който самият той не участваше. Уилям никога не се беше чувствал толкова доволен.

Трябваше да се признае на Пола, че нито за момент не показа да е забелязала промяната във физическото състояние на старата си приятелка.

Уилям се беше оттеглил в кухнята за няколко минути, разтревожен за дъщеря си. Никога не би попречил на някого да посети дъщеря му, но нямаше сили да отвори дума за повторна среща. Все пак беше приел, че не може да я защити от всички разочарования, които щеше да й донесе животът.

Двете момичета някак бяха успели да намерят начин да играят на една настолна игра. Той чу как Пола възкликна:

— Луси Пейн, не си се променила ни най-малко. Винаги си била една малка лъжкиня.

Уилям чу гъргоренето на Луси, за което знаеше, че представлява смях, и сърцето му полетя.

Излезе навън за тридесетина минути, за да почисти някои от плевелите между плочите, спокоен, че дъщеря му се чувства добре. Няколкото минути, прекарани отвън, на студения утрешен въздух, го освежиха и му дадоха сили до края на деня.

Два часа по-късно, Пола го беше попитала дали някой път може пак да дойде на гости.

Беше се съгласил на драго сърце.

Той прекоси дневната с овесената каша в ръце и седна на табуретката. Лицето на Луси беше розово и ведро, погледът й — бодър и бистър. Днес беше хубав ден. Посещението на Пола се беше отразило добре и на двамата.

— Никога ли не ти омръзва да ядеш каша?

Едно примигване.

Той завъртя очи към тавана. Тя също. Той се засмя с глас.

Той поднесе лъжица каша към устата й. На лицето й се изписа задоволство. По средата на втората лъжица на вратата се позвъни.

Той остави купата на перваза на прозореца.

Отвори вратата и в гърдите му веднага започна да се надига паника.

Пред него стояха мъж и жена, и двамата облечени в черни костюми с панталони. Мъжът носеше куфарче за документи, а жената беше преметнала чанта на рамото си.

Уилям веднага си помисли, че са от социалните служби, но нямаха уговорена среща, а те винаги го предупреждаваха, преди да ги посетят. Скоро след като жена му ги напусна, той трябваше да се пребори с властите, за да задържи дъщеря си. Беше правил какво ли не, беше угаждал и на най-малкия им каприз, само за да успее да им докаже, че е способен да се грижи за дъщеря си. Щом видяха колко предано се е посветил на нея, хората от социалните служби се съгласиха да измислят начин да не ги разделят, а работата, която си намери след това в дома в Крестуд, беше стабилизирала ситуацията. Въпреки това, той продължаваше да живее в страх, че някой ден може да му я отнемат.

— Господин Пейн, Уилям Пейн?

Той кимна.

Жената се усмихна широко и извади визитна картичка от джоба си.

— Казвам се Хана Еванс и работя в "Ентърпрайз Електроникс". Тук сме, за да видим Луси.

— Но… аз не… моля?

Тя потърка ръцете си една в друга и дъхна в шепите си.

— Господин Пейн, може ли да влезем?

Уилям отстъпи встрани.

Хана Еванс влезе в дневната и застана пред дъщеря му. Мъжът седна и отвори куфарчето си.

— Добро утро, Луси. Казвам се Хана и искрено се радвам да се запознаем.

Усмихваше се искрено и топло, а гласът й беше дружелюбен и спокоен, за разлика от снизходителния тон, който използваха повечето възрастни.

— Добре ли се чувстваш днес?

Луси примигна.

— Това означава "да" — обади се Уилям.

Хана остана на мястото си и му се усмихна.

— Знам това, господин Пейн. Езикът на примигванията често се употребява от хора, които имат ограничени възможности за комуникация.

Хана Еванс завъртя очи към дъщеря му, която в отговор издаде гъргорещ звук.

— Ъ-ъ… извинете — учудено каза Уилям. — Не разбирам кои сте и какво правите тук.

— Много е просто, господин Пейн. Специализираме се в разработване на най-съвременни технологични системи, които могат да бъдат използвани с минимална физическа дейност. Нашата компания съществува, за да прави живота много по-вълнуващ и интересен за хората с ограничени физически възможности.

Уилям беше объркан.

— Не разбирам. Не съм говорил с… нямам пари за…

— Доколкото разбрах, някой се е погрижил за заплащането — каза тя, като вдигна ръце. — Но това не е по моята част. Имам конкретна задача, за която съм инструктирана.

Уилям се почувства така, сякаш го бяха транспортирали в паралелна вселена. Опитваше се да намери някакво обяснение, но не успяваше.

Хана отново насочи вниманието си към дъщеря му.

— Луси, имам един въпрос. Можеш ли да движиш поне един от пръстите на ръцете си?

Две примигвания.

Хана се усмихна широко на Луси.

— Тогава мисля, че можем да направим много за теб.