Сподавен списък

ГЛАВА 48

— Какво, по дяволите, става тук? — извика Ким, когато колата спря пред къщата на семейство Пейн.

Освен патрулна кола, отпред беше паркирана и линейка. Задните врати на линейката зееха широко отворени.

Тя се затича към колите и в този момент от къщата излязоха двама санитари с носилка в ръце.

Малкото, крехко тяло на Луси почти се губеше в преносимото легло. Носеха я като бебе. Извън инвалидния стол, степента на парализа на крайниците й беше още по-очевидна. Дребното й лице беше покрито с кислородна маска, но Ким успя да види очите й и ужаса, който струеше от тях.

Ким нежно я докосна по ръката, но санитарите бързаха, да я качат в линейката.

Уилям Пейн излезе тичешком от къщата. Лицето му беше пребледняло. Очите му бяха широко отворени от страх.

— Какво се е случило? — попита Ким.

— През нощта започна да се задушава, но тази сутрин сякаш беше по-добре. Бях горе, за да сменя чаршафите на леглата, и сигурно отново й е било трудно да диша, но не е могла да издаде нито звук. Не е могла да ме повика.

И двамата стояха зад линейката, докато санитарите са опитваха да наместят носилката в неподвижна позиция.

Очите на Уилям почервеняха, когато се опита да потисне сълзите си.

— Успяла е да натисне преносимия си бутон за тревога, така че само чух приближаващите се сирени. Когато слязох долу, вече беше започнала да посинява.

Той разтърси глава, когато сълзите му започнаха да се стичат. Гласът му беше дрезгав и уплашен.

— Можеше да умре, защото не успях да чуя нейния зов за помощ.

Ким отвори уста, за да каже нещо успокоително, но в този момент единият санитар изскочи от линейката.

— Сър, трябва да…

— Тръгвам. Моля да ме извините…

Ким му помогна да се качи през задните врати на линейката. Те се затвориха зад него и колата бързо се отдалечи с включени сигнални светлини и сирени.

Ким усети как гърлото й се стяга, докато наблюдаваше отдалечаващия се автомобил.

— Май нещата не изглеждаха добре, началство?

Ким поклати глава и пресече пътя към мястото на разкопките.

Тя влезе в тентата на жертва номер две. Сърис беше коленичила в изкопа. Обърна глава и се усмихна.

Ким й подаде ръка. Сърис свали гумената си ръкавица, хвана се за ръката на Ким и излезе от изкопа. Ръката й беше топла и мека, покрита с талк от вътрешността на ръкавицата.

Сърис пристъпи към горния край на изкопа.

— Чух сирени. Всичко наред ли е?

Ким сви рамене. Не виждаше смисъл да й разказва за Луси. Сърис не участваше в тази част от разследването, а и собствените й чувства спрямо това младо момиче я учудваха толкова много, че не вярваше да може да ги обясни на някой друг.

— Значи приключихте с първия изкоп, така ли? — попита Ким.

Първият гроб беше запълнен и върху него бяха подредени чимове трева. Приличаха на зле присадена коса. Тентата също беше свалена, но на друго място беше издигната нова.

— Намерихте ли нещо на новото място?

— Скоро. Отчитанията показват, че обектът е на по-малко от шестдесет сантиметра дълбочина.

За разлика от Сърис, която беше учен и не би приела, че става дума за тяло, преди да види костите, Ким вече знаеше вътре в себе си, че там се намираше третото момиче. Оставаше само да разберат коя от трите.

— Този изкоп също ще бъде официално закрит и запълнен преди края на деня.

Нещо друго?

— Извадихме мънистата — каза тя и се приближи до една разгъваема тръбна маса. — Единадесет на брой. И това.

Сърис вдигна една прозрачна торбичка.

Ким я взе в ръка и опипа плътността на плата.

— Предполагам, че е бархет — каза Сърис.

— Пижама?

— Възможно е, но само горната част.

— Няма долнище?

Сърис поклати глава.

Ким замълча. Липсата на долна част на облеклото извикваше в ума й картина, от която й се повдигаше.

— Може да е било от различен плат, част от друга пижама, платът може вече да се е разложил.

Ким кимна. Можеше само да се надява.

— Нещо друго?

Сърис й подаде една пластмасова чинийка, пълна с кални парченца.

— Метални частички, но мисля, че нямат нещо общо с убийството.

— Какво следва сега?

Сърис избърса ръце в джинсите си.

— Отивам към третия изкоп, идваш ли?

Ким я последва до последната тента.

— Точно навреме, началство — каза Досън, когато Ким влезе. Тя погледна към земята и видя недвусмислените очертания на човешко стъпало, което се подаваше от тъмната пръст.

Под тентата стояха седем души, всички вперили поглед в плиткия гроб. Нямаше значение, че повечето от тях бяха предполагали какво ще открият. Всеки труп заслужаваше една минута уважение — мълчаливо обещание, че всеки от тях ще направи всичко по силите си да изправи извършителя пред закона.

Сърис се обърна към нея. Ким срещна погледа й. Беше уплашен, но решителен.

С нисък и плътен глас тя каза онова, което всеки от тях си мислеше:

— Ким, трябва да намериш кучия син, който е сторил това.

Ким кимна и излезе от тентата. Точно това възнамеряваше да направи.