Сподавен списък

ГЛАВА 20

Нещо в нея ме пленява.

Около нея винаги се вихри нещо; сирени, превозни средства, непрекъснато движение, и въпреки това погледът ми не се откъсва от нея. Тя изпъква сред множеството. Триизмерен образ в двуизмерен филм.

В нея се вихри необуздана сила. Сякаш демон я тласка отвътре. Нещо мрачно и вълнуващо. Тя е сама, дори сред тълпата. Тя се движи, дори когато не помръдва. Юмрукът й се свива или стъпалото й започва да потупва на място, за да не изостане от темпото на неуморния ум.

Познавам я и без да съм я виждал. Познавам този интелект, познавам това безпокойство и това вродено недоверие в погледа й. У нея има нещо, невидимо за повечето хора. Някакъв неопределим и необясним усет, настроен да долавя всичко около нея. И не виждам тези неща за първи път.

Ах, Кейтлин. Мила, сладка, очарователна Кейтлин…

Отиде си твърде рано. Един филм, останал без своята главна героиня. Започвам да губя интерес, но оставам на мястото си, потънал за кратко в своите мисли.

Кое е първо, яйцето или кокошката? Често съм си задавал този въпрос. Аз ли не изпитах нищо, когато майка ми се отрече от мен, или тя се отрече от мен, защото не изпитвах нищо?

Този въпрос силно вълнува учените. Психопатът ражда ли се или се възпитава? Те все още нямат отговор, както и аз.

Преди се опитвах да се преборя с него, да го надвия или поне да го разбера, но оттогава мина много време.

Всичко започна с една рибка. Обикновена безименна златна рибка, която баща ми спечели на един пътуващ панаир. Занесох си я вкъщи. Живя два дни в една купа и после умря.

Сестра ми плака неутешимо. Аз не. Тя скърбеше за рибката, но аз не изпитах нищо. Исках онова, което преживяваше тя. Исках нейната болка, исках скръбта й. Исках да чувствам.

После дойде котенцето. Козината му беше мека и топла. Трябваше да е на двамата, но то обичаше повече нея. Почти не се противи, когато му запуших устата. Когато издъхна, чаках нещо да се случи с мен, но напразно.

Децата в училище си имаха кученца и аз също исках да имам. Този път щеше да си бъде само мое. Хранех го, разхождах го и го гледах в стаята си. Таях надежда, но когато вратът му се пречупи, не изпитах болка. Това още повече засили любопитството ми. Трябваше да разбера колко далече можех да стигна.

След смъртта на третия домашен любимец у дома беше наложена възбрана. Това ограничи възможностите ми да продължа експеримента и тогава осъзнах, че най-великото изпитание е било пред мен през цялото време.

Всички казваха колко е сладка; очарователна, съвършена, истинско ангелче. Тя беше следващата ми цел. Знаех, че няма да се съгласи да дойде до езерото без някаква примамка. В погледа й имаше нещо особено. Тя виждаше неща, невидими за другите.

Казах й, че там има зайчета; майка и нейните бебета. Заведох я до храстите, досами ръба. Тя надникна в тях. Аз стоях зад гърба й. Натиснах лицето й надолу, хванах я за врата и седнах отгоре й. Тя се дави и кашля, а после спря.

Ах, Кейтлин, Кейтлин, Кейтлин. Ти си моят дар.

Когато слязох от малкото й тяло, най-сетне знаех отговорите на всички въпроси. Не бях прокажен, бях благословен. Принасянето на сестра ми в жертва донесе избавление. От този ден нататък аз бях свободен да взема онова, което исках, и да унищожа онова, което не харесвах; бях свободен от вината и угризенията.

Състраданието просто го няма, подобно на отрязан крайник. Не може да се подмени или да се трансплантира, а и аз нямах желание това да се случи. То е като окови, които приклещват простосмъртните към морала и етиката. Не и мен.

И така, кое е първо, яйцето или кокошката? Отговорът е, че това изобщо не ме интересува.

Когато ръмженето на мотора заглъхва в далечината, аз се обръщам и си тръгвам.

Тя ще бъде достоен противник.

По пътя си ще открие точно онова, което аз искам да й покажа.

Ще узнае тайните на дома в Крестуд, но никога няма да узнае моята.