Сподавен списък

ГЛАВА 41

С площ от 70 декара, "Бриндлипейс" беше втората по големина обновена градска зона с разнообразни функции в Обединеното кралство. Богатството от архитектурни стилове в квартала се простираше от няколко крайречни фабрики до училище във викториански стил, всички реставрирани наскоро.

Проектът беше започнат през 1993 година и към момента обхващаше три обособени района.

Многообразните ниски сгради на "Бриндлиплейс" предлагаха луксозни офис помещения, търговски площи под наем и бяха приютили различни галерии, а в "Уотърс Едж" се намираха баровете, ресторантите и кафенетата. Жилищната част започваше от "Симфъни Корт".

Когато стигнаха до четвъртия етаж на сградата "Кинг Едуардс Уорф", Брайънт попита:

— Началство, какво правим тук, по дяволите?

Отвори им стройна, атлетична млада жена, облечена с черен клин и прилепнала спортна блуза без ръкави. Руменината на лицето й подсказваше, че наскоро е полагала физически усилия.

— Никола Адамсън?

— А вие сте?

Брайънт показа служебната си карта, преди да представи и двамата.

Жената отстъпи встрани и ги покани в просторен апартамент, който заемаше целия етаж от сградата.

Ким стъпи на пода от буков ламинат, който стигаше чак до кухненската част.

Пред една от стените, на която беше закачен голям телевизор с плосък екран, бяха разположени по диагонал бели кожени дивани. Под екрана имаше различни електронни уреди, вградени в стената. Никъде не се виждаха жици и кабели.

В тавана беше монтирано точково осветление, а няколко кръгли лампички бяха вградени над облицованата с камъчета камина.

Стъклена маса за хранене, заобиколена от столове от тиково дърво, обозначаваше края на всекидневната. Веднага след това ламинираният под преминаваше в каменни плочи.

Ким прецени, че се намираше сред около 140 квадрата жилищна площ.

— Мога ли да ви предложа нещо за пиене — чай, кафе?

Ким кимна.

— Кафе, колкото може по-силно.

Никола Адамсън се усмихна широко.

— Един от онези дни, така ли?

Жената се отправи с леки стъпки към кухнята, обзаведена с лъскави бели шкафове с акценти от кафяво дърво.

Ким не отговори и продължи да се разхожда наоколо. Цялата лява стена представляваше голямо стъкло, прекъснато единствено от няколко каменни подпори. Отвъд нея се простираше тераса и дори без да излиза на нея, Ким можеше да види гледката към канала "Бриндли Луп".

В другата част на помещението Ким видя пътека за бягане, отчасти скрита зад параван в ориенталски стил. Помисли си, че ако наистина се налагаше човек да се упражнява, със сигурност нямаше по-добър начин за това.

Жилището изглеждаше доста впечатляващо за жена на двадесет и няколко години, която в ранния следобед си беше вкъщи.

— С какво се занимавате? — попита направо Ким.

— Моля?

— Доста хубаво място. Просто се чудех как успявате да си го позволите.

Чувството за такт на Ким я беше напуснало някъде около единадесет сутринта. Денят се очертаваше да бъде доста дълъг, а жената или щеше да й отговори, или — не.

— Не мога да разбера какво значение има това, при положение че работата ми е напълно законна, но ще ви кажа — работя като екзотична танцьорка и по една случайност съм доста добра в това.

Ким предположи, че жената говори истината. Движенията й бяха природно грациозни и гъвкави.

Тя донесе поднос с две порцеланови чаши, от които излизаше пара, и бутилка вода.

— Работя в "Роксбърг" — каза тя, сякаш това обясняваше всичко, и Ким я разбра.

Клубът беше достъпен само за членовете му и предоставяше забавления за възрастни с големи възможности. Строго спазваната политика на клуба гарантираше редки посещения от местната полиция, за разлика от другите подобни клубове в центъра на Бирмингам.

— Знаете ли защо сме тук? — попита Брайънт.

След като беше допуснал грешката да се облегне назад в луксозния диван, сега се опитваше с всички сили да се надигне, преди да потъне целият в тапицерията.

— Разбира се. Не знам дали ще успея да ви бъда полезна, но можете да ме питате за каквото прецените.

— На каква възраст бяхте, когато живеехте в дома в Крестуд?

— Аз живях там повече от веднъж. Откакто сме навършили две години, двете със сестра ми постоянно бяхме прехвърляни напред-назад в системата.

— На колко години сте на тази снимка? — попита Ким, като посочи една снимка със сребърна рамка, поставена на масичката до нея.

Двете момичета бяха напълно еднакви, точно както и дрехите им. И двете бяха облечени с колосани бели училищни ризи от магазина за безплатни униформи. Ким си спомняше много добре както униформите, така и безплатните подигравки, които вървяха в комплект с тях.

Двете момичета имаха и еднакви вълнени розови жилетки, с избродирано цвете от лявата страна. Бяха абсолютно идентични, с изключение на прическата. Русите къдрици на едната падаха свободно покрай лицето й, а на другата бяха вързани във висока опашка.

Никола протегна ръка към снимката и се усмихна.

— Толкова добре помня тези жилетки. Бет изгуби своята и вземаше моята, без да ме пита. Беше единственото нещо, за което се карахме.

Брайънт отвори уста, но изражението на Ким го накара да замлъкне. Лицето на жената се беше променило. Вече не гледаше самата снимка, а отвъд нея.

— Може и да не им личи, но тези жилетки бяха безценни за нас. Веднъж на Мери й трябваха доброволци, за да избършат стените. Бет и аз се съгласихме, защото Мери беше добра жена и даваше всичко от себе си. В края на деня ни даде няколко паунда заради усилията ни.

Никола най-сетне вдигна поглед. Лицето й беше едновременно тъжно и изпълнено с копнеж.

— Не можете дори да си представите как се почувствахме. Още на следващата сутрин отидохме на пазара в Блекхийт. Цял ден разглеждахме сергиите и се чудихме какво да си купим. В крайна сметка не бяха важни толкова самите жилетки, колкото фактът, че бяха чисто нови и наши. Не ни бяха подарени от по-големите момичета и не бяха взети от благотворителния магазин за дрехи втора употреба. Бяха нови и бяха наши.

От дясното око на Никола се изплъзна една сълза. Тя върна снимката обратно на място и избърса бузата си.

— Звучи глупаво и няма как да разберете наистина…

— Аз мога — каза Ким.

Никола се усмихна снизходително и поклати глава.

— Не, наистина не можете…

— Наистина мога — повтори Ким.

Никола я погледна в очите, задържа с погледа си нейния и след няколко секунди кимна.

— За да отговоря на въпроса ви, на тази снимка бях на четиринадесет години.

Брайънт погледна Ким и тя му направи знак с ръка да продължи.

— Живели ли сте в друг дом за изоставени деца, освен в Крестуд?

Никола кимна.

— Нашата майка беше пристрастена към хероина и колкото и да ми се иска да кажа, че е полагала усилия, за да се справи, не мога да го направя. Докато навършим дванадесет години, живеехме в различни приемни семейства, домове за изоставени деца или при майка ни, когато успееше да се изчисти и да ни вземе при себе си. Не помня всичко с големи подробности.

Ким прочете в очите й, че всъщност не й беше никак трудно да си спомни всичко.

— Но двете бяхте заедно? — каза Ким, като погледна към снимката.

В продължение на шест години тя също беше изпитвала това чувство.

Никола кимна:

— Да, бяхме заедно.

— Госпожице Адамсън, имаме основание да вярваме, че едно от заровените тела принадлежи на някой от обитателите на дома в Крестуд.

— Не — каза тя и поклати глава. — Не може да е вярно.

— Помните ли нещо от престоя си там, което би могло да ни помогне?

Очите на Никола сякаш преглеждаха спомените й. И Ким, и Брайънт замълчаха.

Никола бавно поклати глава:

— Наистина не мога да си спомня нищо. Двете с Бет не общувахме много с другите. Не мога да ви помогна.

— Ами сестра ви? Мислите ли, че тя би могла да знае нещо?

Никола сви рамене и в този момент мобилният телефон на Ким звънна. Две секунди по-късно зазвъня и телефонът на Брайънт. И двамата започнаха да ровят в джобовете си и ги изключиха опипом.

— Извиняваме се за прекъсването — каза Брайънт. — Докъде бяхте стигнали?

— Може Бет да успее да си спомни нещо. В момента живее при мен — Никола погледна часовника си. — Ако искате да я изчакате, би трябвало да се прибере след около половин час.

Телефонът на Ким започна да вибрира в джоба й.

— Не, няма нужда — каза тя и се изправи.

Брайънт също стана и подаде ръка.

— Ако се сетите за нещо моля, обадете ни се.

— Разбира се — каза тя и ги изпрати до вратата.

Ким се обърна и реши да си опита късмета.

— Спомняте ли си някое от момичетата да е обичало да носи мъниста?

— Мъниста?

— Да, може би на гривна?

Никола се замисли за момент, после изведнъж вдигна ръка към устата си.

— Да, да, имаше едно момиче, Мелани. Беше по-голяма от мен и не я познавах добре. Беше една от "готините" момичета, непослушните.

Ким затаи дъх.

— Да, сега си спомням и мънистата. Даваше ги на най-добрите си приятелки. Имаха си нещо като таен клуб.

Никола започна да кима.

— Да, точно така, бяха три. И всички носеха такива мъниста. Ким усети как стомахът й се свива. Можеше да се обзаложи, че и трите бяха избягали.