Сподавен списък

ГЛАВА 59

Ревът на нейния мотоциклет "Нинджа" замря, когато Ким спря на оголеното парче земя. Тя свали каската си и я окачи на дясната ръкохватка.

Застана на върха на хълма и огледа района отвисоко. Първите два разкопани участъка отново се сливаха с местността, а тентата с техническото оборудване беше разглобена. Временните ограждения наоколо вече ги нямаше и представителите на медиите си бяха тръгнали. Нямаше ги и охраняващите полицаи, а малкото останало оборудване беше събрано в горния край на района. Всичко наоколо отново беше просто безлюдна общинска земя, където веднъж годишно се настаняваше пътуващият панаир, за да предложи забавление на местните жители.

Само няколко плюшени мечета и увехнали цветя, поставени в подножието на хълма, загатваха за събитията от изминалите дни.

Тази част от разследването беше приключила. Всички улики от загиналите бяха събрани и сега оставаше тя и нейният екип да разгадаят значението им.

Някой ден имената на трите момичета щяха да бъдат обявени на страница в "Уикипедия". Към нея щеше да води препратка от главната страница с информация за индустриалната част на средна Англия. Тройното убийство щеше винаги да петни историческото наследство на този регион.

Читателите щяха да прескачат статията за ковачите от Недъртън, които бяха изработили котвите и веригите за кораба "Титаник", а двадесет породисти коня бяха изтеглили стотонния товар през целия град.

Подобно сензационно заглавие щеше да заличи постиженията на металургията, които датираха още от шестнадесети век.

Този случай щеше да се запомни като един от мрачните моменти в историята на региона.

— Помислих си, че може да си ти, началство — каза Досън, като излезе от тентата.

Под очите му имаше тъмни кръгове. Джинсите му бяха мръсни, а пуловерът му беше намачкан, но след всички часове, прекарани в отдадена служба около разкопките, имаше право да изглежда неспретнат.

Ким искаше да го поздрави за добре свършената работа, но думите сякаш заседнаха в гърлото й. Всеки път, когато го потупваше по рамото, той намираше начин отново да я ядоса още на следващия ден.

— Досън, искам да знаеш, че ме побъркваш. Ти си един забележителен детектив, но понякога се държиш като тригодишно хлапе.

Тя замлъкна. Не бе имала намерение думите й да прозвучат точно така.

— Виж, просто исках да ти кажа, че имаше трудна седмица в личен план, но въпреки това си свърши работата блестящо.

Досън отметна глава назад и се засмя.

— Благодаря, началство. От твоята уста това значи много.

— Наистина го мисля, Кев.

Погледите им се срещнаха. Вярваше й.

— Слушай, почини си утре. Всички работихме осем дни подред. В събота сутринта ще се съберем за няколко часа, Брайънт ще почерпи кафе и мъфини, ще обсъдим напредъка около случая и ще съставим план за следващата седмица.

— Мина цяла седмица, началство. Още ли съм основният заподозрян?

Тя поклати глава.

— Не, започвам да си мисля, че е по-вероятно да е Брайънт.

Тя влезе в последната останала тента и вътре видя Сърис, която стоеше сама до сгъваемата маса, отстрани на гроба.

— Къде са ти другарчетата? — попита Ким.

Сърис се обърна и се усмихна.

— Колегите ми са в хотела, събират си багажа и потеглят. Работихме плътно дяла седмица.

Ким кимна в знак на съгласие.

— А ти?

Сърис въздъхна тежко.

— Още малко. До няколко часа ще приключа и с този гроб. Мисля, че изровихме всичко. Жертвата не беше заровена толкова дълбоко, колкото другите, но все пак искам да го огледам обстойно.

— Значи след малко си тръгваш? — попита Ким.

Сърис поклати глава.

— Не. Ще оформям документацията до късно.

Тя протегна ръка и взе една пластмасова купичка.

— Още мъниста, но ти, разбира се, знаеш това. По тялото имаше остатъци от дрехи, но Даниъл ги занесе в лабораторията. Платът беше твърде фин и тук можеше да го повредим.

— Нещо друго?

Сърис посочи към едно квадратче пръст в ъгъла на гроба, малко по-голямо от педя. Лицето й беше измъчено и уморено.

— Опасявам се, че не, освен ако там не се появи нещо съществено.

— Откри ли протеза?

Сърис се намръщи.

— Не. Трябваше ли?

— Последната улика от процеса на разпознаване, която ми трябва.

— Дори да е била там, със сигурност не е паднала сама от тялото.

По дяволите, без нея нямаше как да потвърди казаното от Никола за самоличността на момичетата.

Ким кимна с разбиране и излезе от тентата. Спря за миг и влезе обратно.

— Сърис, добре ли си?

Сърис се обърна, учудена или от въпроса, или от човека, който го задаваше. Усмихна се, но пресилено.

— Честно казано, Ким, не зная. Цялата съм изпълнена с гняв и не мога да се отърся от него. Защото не ме интересува какво са направили или какво не са направили тези момичета. Знам само, че са се отнесли с тях като с животни. Някой ги е измъчвал и ги е заровил да гният в земята, а те са били просто деца. Искам да съм там, когато хванеш шибаното копеле, което им го е причинило. Искам да сторя същото с него — и най-тревожното е, че се чувствам напълно способна да се отнеса с него със същата жестокост.

Ким видя как раменете й увиснаха, когато свърши. Понякога забравяше, че Сърис не беше свикнала да обработва местопрестъпления и един толкова мъчителен случай като този не беше най-доброто начало.

Жената срещу нея я погледна и поклати глава.

— Как успяваш, Ким? Как преживяваш това всеки ден, без да полудееш?

Ким се замисли.

— Поправям разни неща. Вземам една купчина мръсни, ръждясали части и им вдъхвам нов живот. Създавам нещо красиво, което да компенсира грозотата, с която се сблъскваме всеки ден. Помага ми. Знаеш ли обаче кое ме крепи наистина?

— Кое?

— Увереността, че ще го хвана.

— Вярваш ли в това наистина?

Ким се усмихна.

— О, да. Защото моята решителност далеч надхвърля усилията, които трябва да положи той, за да ми се измъкне. Няма да спра, преди да си плати за стореното. И всичките ти усилия, всяка открита улика, всяка изровена кост, ще ми помогнат да го направя. Дяволски трудно е, Сърис, но си струва.

Сърис кимна и се усмихна.

— Знам това и вярвам в теб. Ще го хванеш.

— И още как. Дори ще му предам много поздрави от теб.

После двете замълчаха. Ким нямаше повече въпроси към тази жена, която беше работила неуморно дни наред, без да обръща внимание на физическото и психическото си изтощение.

Ким се приближи към нея и протегна ръка. Макар кожата й да беше груба на места, ръкостискането беше нежно и топло.

— Благодаря ти за всичко, Сърис, и ти пожелавам безпрепятствено пътуване към дома. Надявам се да се срещнем отново.

Сърис се усмихна.

— Аз също.

Ким кимна и излезе от тентата.

Трябваше да открие една зъбна протеза.