Сподавен списък

ГЛАВА 35

— Ти как мислиш? — попита Брайънт, когато тя седна на мястото до шофьора.

— За кое?

— За доктора и археолога?

— Звучи като началото на тъп виц.

— Хайде, стига. Знаеш какво имам предвид. Мислиш ли, че са…

— Какво, по дяволите, ти става? — сопна се тя. — Преди половин час се държеше като малко момиченце, а сега си дърта клюкарка.

— Ей, началство, "дърт" е малко обидно.

— Бих предпочела да насочиш ограничените си умствени способности към разрешаване на случая, вместо да се занимаваш със сексуалния живот на колегите ни.

Брайънт сви рамене и подкара колата към Бромсгроув. Следващата им спирка щеше да бъде приемният кабинет на Ричард Крофт на главната улица.

Докато се движеха през Лай, Ким гледаше през прозореца, неспособна да се отърси от образа на петнадесетгодишното момиче, което се гърчи на земята, стиснало крака си с ръце, докато се опитва да избегне ударите на острието. Призляваше й от мисълта за първите два удара, вероятно разкъсали плътта, хрущялите и мускулите й, преди да стигнат до костта и да я убият.

Тя затвори очи и се опита да си представи как страхът е препускал по тялото на детето.

Ким остана потънала в мислите си, докато наближиха покрайнините на Бромсгроув и стигнаха до мястото на бившата психиатрична болница "Барнели Хол".

Заведението за душевноболни беше отворило врати през 1907 година и в най-натоварения си период е било обитавано от 1200 души. През по-голямата част на седемдесетте години, преди да я изпишат на двадесет и три годишна възраст, там беше живяла и нейната майка.

"Много умно", помисли си Ким, докато минаваха покрай жилищния комплекс, построен на същото място след събарянето на болницата в края на деветдесетте.

Окончателното събаряне на пищно украсената водна кула през двехилядната година беше посрещнато от местните живели с всеобща тъга. Издържаната в готически стил сграда, изградена от червени тухли, облицовани с пясъчник и керамични плочи, се беше издигала над основното здание. Самата Ким беше доволна, когато най-сетне я бяха срутили. Вече нямаше какво да й припомня за институцията, допринесла толкова много за смъртта на нейния брат.

Брайънт спря колата на малък паркинг зад един голям магазин за домашни любимци и тя опита да се отърси от мислите си.

Минаха за по-напряко по тясна уличка между две магазинчета и бяха посрещнати от миризмата на първите за деня печива от "Пекарната на Грег".

Брайънт изпъшка с копнеж.

— Не си го и помисляй — каза Ким.

Тя огледа входовете по улицата.

— Ето го — каза тя и посочи червената врата, която се намираше между книжарница и един магазин за преоценени дрехи.

Точно под табелката с името имаше домофон. Ким натисна копчето. Отговори женски глас.

— Бихме искали да се срещнем с господин Крофт.

— Съжалявам, но в момента не е на разположение. Часът за посещения без предварителна…

— Разследваме убийство, така че отворете вратата, ако обичате.

Ким нямаше намерение да върши полицейска работа през някакво електронно съоръжение.

Чу се кратко прозвъняване и Ким бутна вратата. Озова се пред тясно стълбище, което водеше към горния етаж.

В горния край на стъпалата видя две врати, по една от всяка страна. Вратата отляво беше от масивно дърво, а вратата отдясно имаше четири стъклени пана.

Тя отвори дясната врата.

Озоваха се в малка стая без прозорци, в която седеше жена, която според Ким беше на двадесет и няколко години. Косата й беше силно опъната назад.

Брайънт извади служебната си карта и ги представи.

Въпреки малките си размери, помещението беше подредено практично. По цялата дължина на едната стена имаше метални картотечни шкафове. На срещуположната стена бяха окачени програма за дейностите през годината и няколко грамоти. От колоните на компютъра се чуваше предаване на "Би Би Си — Радио 2".

— Може ли да се срещнем с господин Крофт?

— Опасявам се, че не.

Ким погледна назад към отсрещната врата.

— Няма го. На домашни посещения е.

— Да не е някакъв общопрактикуващ лекар? — попита Ким раздразнено.

Какво караше тези жени така ревностно да се опитват да предпазват мъжете на средна възраст, за които работеха? Да не би да им го преподаваха в университета?

— Господин Крофт отделя много време за посещения при избиратели, които нямат възможност да напуснат дома си.

Ким се сети за двусмисления термин "пленена аудитория" и си представи как той отказва да си тръгне, преди да му обещаят да гласуват за него.

— Опитваме се да разследваме убийство, така че…

— Вярвам, че бих могла да ви запиша удобен за среща час

— каза секретарката и посегна към един бележник формат А4.

— А какво ще кажете да му се обадите и да му съобщите, че сме тук? Ще почакаме.

Жената започна да си играе с перлената си огърлица.

— Не можем да го притесняваме, докато провежда домашни посещения, затова бих ви предложила да си запишете…

— Не, не искам да ми предлагате да си…

— Разбираме, че представителят е зает човек — каза Брайънт, като леко побутна Ким встрани.

Гласът му беше спокоен, топъл и изпълнен с разбиране.

— Просто ни се налага да разследваме убийство. Сигурна ли сте, че днес няма никакъв свободен час?

Жената прелисти бележника на страницата за днешния ден и поклати глава. Брайънт погледна страницата заедно с нея.

— Наистина нямам възможност да ви сместя преди четвъртък сутрин в…

— Шегувате ли се? — изръмжа Ким.

— Ще дойдем, когато е удобно.

— Девет и петнадесет.

Брайънт кимна и се усмихна:

— Благодарим ви за съдействието.

Брайънт се обърна и я поведе през вратата. Отвън Ким се обърна, разгневена.

— Четвъртък сутринта ли, Брайънт?

Той поклати глава.

— Не, разбира се. В бележника пишеше, че цял следобяд ще работи от дома си, а ние знаем къде живее.

— Добре — каза тя доволно.

— Знаеш ли, началство, невинаги може да накараш хората да ти съдействат насила.

Ким беше на друго мнение. Досега беше успявала.

— Чувала ли си за книгата "Как да печелим приятели и да влияем на другите"?

— А ти гледал ли си "Полет над кукувиче гнездо"? Защото тази тук беше точно като сестра Рачид.

Брайънт се изсмя с глас.

— Просто казвам, че ако искаш да влезеш, невинаги е нужно да разбиваш вратата.

— Точно заради това те мразя — отговори тя, спирайки пред едно кафене.

После отвори вратата и му нареди:

— За мен двойно лате.

Брайънт погледна към небето, а тя си намери място до прозореца.

Въпреки предупрежденията на Брайънт тя така и не беше успяла да моделира поведението си спрямо околните. Още като дете Ким така и не успя да се приобщи към нито един колектив. Не умееше да крие чувствата си и те винаги се изписваха първосигнално на лицето й, без да успява да ги контролира.

— Знаеш ли, понякога човек просто има нужда от чаша кафе — изпъшка Брайънт и сложи две чаши на масата. — Тук има по-голям избор от менюто на китайски ресторант. Това било "американо".

Ким поклати глава. Понякога й се струваше, че Брайънт е излязъл от някакъв пашкул, запечатан в края на осемдесетте.

— Кажи сега, защо се издразни така на сестра Рачид преди малко?

— Нищо не правим, Брайънт.

— Така е, кумим се на лучените кръгчета.

— На кое?

— Гледам на всеки случай като тристепенно меню в ресторант. Започваш с предястието. Нахвърляш му се, без да му мислиш, защото си гладен. Има свидетели, местопрестъпление, така че се натъпкваш с информация. После идва основното ястие, да речем, мешана скара. Трябва да решиш кое е най-важно. Има твърде много храна, твърде много информация. Дали да изядеш всичкото месо и да оставиш гарнитурата или да се въздържиш от една наденичка, за да имаш място и за десерт? Всички знаят, че десертът е най-хубавото в цялата работа, защото придава завършеност на менюто и човек се чувства доволен и сит.

— Това ми звучи като пълна глу…

— Да, обаче виж докъде сме стигнали. Изяли сме си предястието и сега пред нас стоят две възможности. Опитваме се да преценим в коя посока да поемем, така че да стигнем до десерта.

Ким отпи от кафето си. Брайънт обичаше да прави аналогии и от време на време тя решаваше да го изслуша.

— От друга страна, основното ястие винаги се услажда най-много, ако е придружено от една напоителна раздумка.

Ким се усмихна. Работеха заедно от твърде дълго време, спор нямаше.

— Добре, слушам те. Думай.

— Каква беше първоначалната ни теория?

— Решихме, че причината за смъртта на Тереза Уайът е от лично естество.

— А после?

— След смъртта на Том Къртис решихме, че убиецът има нещо общо с дома в Крестуд.

— Смъртта на Мери Андрюс?

— Не повлия на заключенията ни.

— Заровеното тяло?

— Ни накара да се замислим, че може би някой се опитва да елиминира всички замесени в престъпление, извършено преди десет години.

— Тоест, за да обобщим, ние смятаме, че убиецът на младото момиче е същият човек, който се опитва да прикрие следите си, и затова избива бившите служители в дома?

— Точно така — уверено каза Брайънт.

Точно тук започваше да й намирисва.

— Мисля, че Айнщайн беше казал: "Ако фактите не пасват на теорията, променете фактите."

— Какво?

— Убиецът на заровеното момиче е действал обмислено и последователно. Има поне една жертва, погребана без никой да узнае нищо, без никакви следи. Може би щеше да се измъкне, ако професор Милтън не беше толкова упорит. Продължаваме с Том Къртис. Алкохолът е щял да го убие, но това не е било достатъчно. Ясно личи какво е било посланието — че този човек е заслужавал да умре.

Брайънт преглътна тежко:

— Началство, не ми казвай, че мислим за едно и също нещо?

— И какво е то?

— Че търсим още един убиец?

Ким отпи от чашата с лате.

— Мен ако питаш, Брайънт, ще ни трябва по-голяма чиния.