Сподавен списък

ГЛАВА 78

Ким погледна съдържанието на чинията пред себе си и реши, че "Леля Беси", както се казваше компанията за производство на полуготови храни, е една проклета лъжкиня.

Тя сложи опаковката до своите произведения, които току-що беше извадила от фурната, за да ги сравни със снимката на кутията. Не, никакво количество глазура или захарни пръчици нямаше да ги спасят.

Ким хвърли кутията в кофата за боклук. Чувстваше се предадена.

После вдигна очи към тавана и каза:

— Опитвам се, Ерика. Наистина се опитвам.

На входната врата се почука.

— Отворено е! — извика тя.

Влезе Брайънт, облечен с джинси и яке, понесъл пица в кутия.

— Липсваше ни на работа днес — каза той и сложи кутията на кухненския плот.

Тя завъртя очи към тавана.

— Уди нареди така, а аз не смея да му противореча, понеже в моя случай не остава и един от деветте живота на котката.

— Така ли ти каза?

Тя кимна и започна да брои на пръсти.

— Явно съм си докарала две официални оплаквания относно поведението ми. На три пъти не съм изпълнила преки нареждания и не съм спазила установения протокол… — тя отброи останалите пръсти, — … поне още толкова пъти.

Брайънт зарови глава в ръцете си.

— О, Боже, брутално ли беше?

Ким се замисли за момент, после кимна.

— Аха, общо взето. Имаше да ми каже доста неща.

— А ти какво отговори?

— Отговорих, че моделът му няма скоби за пружини на амортисьорите на задния мост.

Брайънт избухна в смях и тя се присъедини към него. Като се замисли, май наистина беше смешно.

Това просто беше нейният начин да му благодари. Беше й кристално ясно, че би следвало да я уволни. А Уди й даде да разбере, че единствено резултатите са я спасили.

Дори да беше сбъркала само веднъж, в "Буркана" щеше да се настани някой друг.

Този случай я беше отвел много близо до възможността да загуби най-важното нещо в живота си — и въпреки това си беше струвало.

— Колко ти даде за другото?

Ким изръмжа и извади две порцеланови чаши от шкафа.

— Един месец.

— Господи, как ще се измъкнеш?

Ким сви рамене. Трябваше да се среща с психиатър в продължение на четири седмици или да се подготви за принудителен неплатен отпуск.

— Не мислиш, че наистина би го направил, нали?

Ким си спомни решителността в погледа на Уди.

— Ще го направи и още как.

— Поне мога да те зарадвам с новината, че днес през деня Ричард Крофт се чувстваше значително по-добре.

— Така ли?

— Ами да, точно преди да му прочета правата.

На Ким й се искаше да беше присъствала.

— О, кажи ми, че и госпожа Крофт е била там?

— Определено беше там. Първите няколко секунди изглеждаше като камила със запек, но после бързо се съвзе, събра си лаптопа и документите и заяви, че ще разговаря само в присъствието на адвокат.

— С нас?

— С Ричард. Подушвам в близкото бъдеще един развод по бързата процедура.

— Той какво каза?

— О, потвърди, че Виктор е убил Бет. Те само са му помогнали да зарови тялото. Каза, че идеята за пожара е била на Тереза Уайът, за да създадат объркване в архивите и да не се знае кои момичета са избягали и кои вече са били настанени в други домове.

— Ти вярваш ли му?

— Ами не знам. Всъщност няма значение. Ще си намери кадърен адвокат, но така или иначе ще лежи в затвора. Най-важното е, че животът му оттук нататък никога няма да бъде същият. Жена му, къщата, кариерата му, а вероятно и децата му, вече са минало.

Ким не каза нищо. Нямаше нищо за казване. Към Ричард Крофт изпитваше единствено отвращение. Той беше запазил живота си.

Брайънт изглеждаше замислен.

— Как мислиш, дали Виктор Уилкс наистина е толкова зъл? В смисъл, наясно съм какво е направил, но нали е служил за благото на хората и не знам, може би у него има и нещо добро…?

Понякога Брайънт изглеждаше твърде млад за възрастта си. Съжаляваше, че на нея се пада да му каже, че дядо Коледа не съществува.

Тя поклати глава.

— Не, Брайънт. Изпитвал е влечение към места, където надеждата не вирее, където отчаянието ликува; места, на които е можел да се преживява като лъч светлина сред мрака на страданието. Единствено това му е носело удовлетворение и чувство за мощ. Сексът с уплашени, уязвими, млади момичета е задоволявал една негова дълбока потребност. Намирал е начин да бъде на места, където би било непосилно да се докаже истинността на едно обвинение в изнасилване и където всеки, който създава проблеми, може лесно да бъде отстранен. Убивал ги е и това му е доставяло удоволствие. Направил го е, защото е имал възможност да го направи, и защото си е мислел, че е напълно оправдано да отнеме живота на друг човек, който се е изпречил на пътя му. Някои от жертвите на Уилкс със сигурност са от "Холитрий" и колкото и да ни е трудно да го преглътнем, вероятно никога няма да узнаем за всички тях.

В целия квартал бяха регистрирани осемнадесет избягали момичета, след като Виктор беше пристигнал там преди две години. Ако към тях се добавеха и всички изчезнали момичета, за които никой не беше съобщил — било то защото на роднините им не им е пукало или защото не са забелязали — цифрата вероятно щеше да се удвои.

— Кучи син — измърмори Брайънт.

Ким беше на същото мнение, но се успокояваше с мисълта, че Виктор Уилкс никога повече нямаше да излезе на свобода.

— Откри ли колата? — попита тя.

Той кимна.

— В гаража към апартамента на името на Никола Адамсън. Бяло ауди с ударена предна броня.

Ким поклати глава. Колкото и да се опитваше, не успяваше да изпита жал за Тереза Уайът, Том Къртис, Ричард Крофт и Артър Канъп. Заедно с Виктор Уилкс те бяха прикрили смъртта на три млади момичета и ги бяха лишили от възможността да получат правосъдие в продължение на цели десет години, само и само да опазят собствените си гнусни тайни. Всеки един от тях беше намерил начин да увеличи страданието на онези деца.

Освен това те бяха виновни и за смъртта на още едно невинно създание, чиято единствена вина беше желанието да облече розовата жилетка на сестра си.

— Знаеш ли, Ким, чудех се как така ти хрумна, че търсим двама различни убийци?

— Причините за смъртта — отговори тя. — Докато изравяхме момичетата, си пролича, че убийствата са изисквали огромно физическо надмощие, докато при настоящите убийства не беше така. Не се е изисквало никакво усилие, за да бъде потопена Тераза под водата. Гърлото на Том е било прерязано отзад, Артър е бил премазан с кола, а Ричард е бил намушкан в гърба. Всяко едно от тези убийства е изисквало хитрост, търпение и изненада, но не и физическа сила.

— Ами пожарът в дома на Тереза? С каква цел е бил запален?

— Брайънт, по земята е имало съвсем тънък слой сняг. Щяло е да има твърде много улики — не само отпечатъци от обувки, но и от бастуна — които обаче са били изцяло заличени от осемте пожарникари, двама помощници и един маркуч с вода под налягане.

— Хитро.

— Именно, нямаше как да не е жена.

— Която беше разкрита.

— Да, от друга жена.

Брайънт завъртя очи към тавана и едновременно с това изпъшка. После отново си възвърна сериозното изражение:

— Какво мислиш, че ще направи Никола, щом осъзнае истината?

Ким сви рамене.

— Всъщност Никола не е направила нищо. Била е Бет.

Брайънт я погледна недоверчиво.

— Наистина ли вярваш в това?

Бог да го поживи, той наистина беше просто устроен човек.

— О, да, Брайънт. И още как.

— На мен всичко това малко ми прилича на епизод от "Досиетата X".

Ким въздъхна.

— Бет се е появявала само когато Никола е имала нужда от нея, когато е била болна или уплашена. Подсъзнанието на Никола я е използвало като средство за утеха. Никола никога не е повярвала наистина, че сестра й е мъртва. Подсъзнанието й е блокирало този спомен, за да може да го преживее. Предпазвало я е от чувството за вина.

— Сега си представи, че когато е била Бет, Никола е имала свободен достъп до всичките си спомени. Знаела е за подслушания разговор, знаела е за последиците от случката, но само когато е живеела като другото си "аз".

Ким наистина вярваше в това: самата Никола не беше подозирала, че подсъзнателно е съживявала Бет. След срещите си с Бет тя не можеше да допусне, че всичко е било просто театър.

Тя се обърна към Брайънт.

— Опитай да си представиш как същността на човек е разделена на две половини. Никола е контролирала всекидневните дейности. Функционирала е напълно адекватно, но същевременно някой друг е контролирал подсъзнанието й.

Той поклати глава.

— Не, пак не мога да го повярвам — а не мисля, че и съдебните заседатели биха могли.

Ким подозираше, че Брайънт е прав, но се съмняваше, че ще дойде момент, в който биха обявили Никола за достатъчно здрава психически, за да я изправят на съд. Ким беше доловила вътрешната борба между Никола и Бет още щом видя начина, по който бяха убити Тереза и Том. И в двата случая полицията беше повикана възможно най-бързо. Едната половина на съзнанието беше искала всичко това да свърши.

Никола не беше лош човек и наказанието й щеше да дойде само, когато си спомнеше всичко.

Ким знаеше от собствен опит, че вината, която носи оцелелият, може да оформи начина му на мислене; именно затова тя се молеше нейните собствени спомени никога да не излязат наяве.

— Как мислиш, защо Уилкс е оцелял?

— Предполагам, че е по-скоро късмет, отколкото трезва преценка — каза Ким. — Той е щял да бъде следващият и тя щеше да го убие.

Брайънт поклати глава.

— Не мога да проумея единствено как, по дяволите, никой не е забелязал, че има само една близначка?

— В архивите е царяла пълна бъркотия, Брайънт. Знаеш, че домът е бил в процес на затваряне. Списъкът с избягалите момичета не е бил допълван своевременно и в нощта на пожара почти всички са правели нови и нови списъци. Санитарите са отвеждали момичетата в болницата, за да ги прегледат. Настанал е пълен хаос и точно това е била целта. След въпросната нощ не е имало два списъка, които да съвпадат един с друг.

— Но защо Никола не е казала на никого?

— Детето е било ужасено. Била е убедена, че ще осъзнаят грешката, която са допуснали заради жилетката, и ще се опитат да я намерят.

— Ами Мери Андрюс? Мислиш ли, че я е убила Никола или Бет — или която, по дяволите, е била в момента?

Ким поклати глава.

— Няма доказателства, които да подсказват, че смъртта й е била вследствие на нещо различно от болестта. Единствено Мери не е присъствала на разговора, затова Никола не е имала основание да я убива.

Ким въздъхна тежко.

— Мисля, че Мери Андрюс е била единственият човек, на когото момичетата са можели да имат доверие. С изключение на Уилям, който е работел през нощта, всеки един от останалите е намерил начин как да се възползва от момичетата. Учудващо ли е, че не са били деца за пример?

— Това е доста меко казано — каза Брайънт.

Тя понечи да оспори твърдението му, но се отказа. Брайънт вярваше, че човек се появява на белия свят с вродени морални принципи. Вярваше, че те се наследяват генетично, точно както цветът на очите или ръста. Ким знаеше, че това не е така. Съвестта беше нещо, което се изграждаше.

Вследствие на добър пример на поведение и устойчиви модели за подражание. Способността да различаваме доброто от лошото се усъвършенства през целия ни живот, а не я получаваме наготово при раждането.

Обстоятелствата, при които бяха израснали Трейси, Мелани и Луиз, неизменно са щели да изкривят завинаги тази способност у тях. Точно както малтретираните деца, които често на свой ред започват да малтретират по-слабите от тях.

Брайънт никога нямаше да бъде убеден, но Ким го знаеше — защото го беше преживяла. И защото онези три години бяха спасили не само живота й.

Брайънт отпи от кафето си.

— И така, какво става между теб и докторчето? Определено си допаднахте.

— Брайънт — предупреди го тя.

— Стига, Ким. Не след дълго със сигурност ще прехвърчат искри.

— А какъв е резултатът от искрите?

— Огън — каза той и очите му се отвориха широко.

— А да си чувал за огън без поражения?

Брайънт понечи да отговори, замисли се за секунда и после се отказа.

— Наистина нямам какво да отговоря.

— Именно.

— Вероятно е за добре — каза Брайънт и се замисли, преди да продължи. — С докторчето си приличате твърде много.

На лицето му се появи лукава усмивка:

— Господи, представи си само какви деца…

— Брайънт, мисля, че трябва да си гледаш работата — сопна се тя.

Понякога я познаваше твърде добре. И въпреки това, кой можеше да каже какво би могло да се случи, ако двамата с Даниъл отново се срещнат?

— Да, сигурно си права, но се съмнявам, че ще го направя.

Ким се усмихна.

— Как е животът в приюта за бездомни кучета?

— Кутретата са добре. Осиновиха ги до едно. Племенницата ми ще гледа Пебълс. Бам Бам ще живее при съседа. Йоги е запазен за най-добрата приятелка на дъщеря ми, а Бу Бу ще го вземе сестрата на Стейси.

— Нали не си обрекъл горките животинки да носят тези имена завинаги?

Брайънт поклати глава.

— Не, само докато се налага да ги различаваме едно от друго.

— Ами майката?

— Тя ще остане да живее с нас. Горкото животно е само на четири години, а вече е раждала три пъти. Свършила си е работата.

За миг, за един кратък миг, на Ким й се прииска да прегърне този огромен човек с още по-огромно сърце. Беше й колега, но освен това беше единственият й истински приятел.

Но тя остави този миг да отмине.

Брайънт слезе от високото столче.

— И така, да си дойдем на думата защо всъщност те посетих. Готов е, нали?

— Да, Брайънт, готов е.

Той потри ръце.

— Може ли, може ли, може ли?

Ким се засмя на детинското му вълнение.

Той се изстреля през вратата, която водеше към гаража.

Тя взе курабийките и ги изсипа в кофата за боклук. Накисна тавата в гореща сапунена вода.

Брайънт се върна и спря на прага.

— Ъ-ъ… Ким, няма го.

— Така ли? Колко странно.

Той се облегна на касата на вратата и скръсти ръце пред гърдите си.

— Продаде го, нали?

Ким не отговори.

Брайънт изглеждаше разочарован и объркан.

— Но ти се радваше на този мотор като малко дете. От месеци чакаше с нетърпение да можеш да подкараш проклетото чудо. Не разбирам. Той означаваше всичко за теб.

— Знаеш ли, Брайънт — има неща, които означават повече. Тя избърса тавата от курабийките и я прибра. Брайънт изглеждаше объркан. Не я разбираше.

Но Ким знаеше какво има предвид — и това беше най-важното.