Сподавен списък

ГЛАВА 44

— Какъв кошмарен ден — каза Брайънт, когато спря колата зад сградата на управлението.

Това бяха първите му думи, откакто си тръгнаха от мястото на разкопките.

— Досън нещо се беше умълчал — добави той.

— Това учудва ли те?

Досън не беше откъснал поглед от кутийката с малките кости, докато не ги поставиха в голямата кутия, редом до тялото на майката.

— Брайънт, прибирай се вкъщи. Аз отивам да се видя с Уди и после също ще се прибера.

Минаваше седем часът вечерта, което означаваше шести пореден работен ден и общо тринадесет часа, откакто той беше започнал. Брайънт я беше следвал неотлъчно. Само че той имаше семейство. За разлика от нея.

С последни сили Ким се качи по стълбите към третия етаж. Почука и зачака.

Когато Уди я повика, тя с възхита отбеляза колко гняв можеше да побере човек само в една дума.

Когато седна пред бюрото, стрес топката вече беше в ръката му.

— Искали сте да ме видите, сър?

— Три часа по-рано, когато се обадих по телефона, щеше да е най-добре — изръмжа той.

Ким хвърли поглед към дясната му ръка и можеше да се закълне, че чува жалните вопли на стрес топката, която се моли за малко милост.

— Развитията на мястото на разкопките изискваха…

— Стоун, участвала си в травмиращ инцидент.

— Брайънт не шофира чак толкова зле — пошегува се вяло тя.

Беше дълъг ден.

— Млъквай. Идеално си запозната с процедурата и с необходимостта да се върнеш в управлението, за да докладваш и цялостното ти състояние да бъде подложено на оценка.

— Нищо ми няма, питайте Брайънт…

— Ще ме прощаваш, но нямам намерение да си губя времето с него.

Той се облегна назад и прехвърли стрес топката в лявата си ръка. Мамка му, още не се беше изплъзнала от лапите му.

— Аз имам дълг — грижата за вас е и моя грижа — а ти правиш всичко възможно да ми попречиш да го изпълня. Трябва да ти бъде предоставена подкрепа и психиатрична помощ.

Ким завъртя очи към тавана.

— Когато изпитам нужда да говоря с някой, който да ми каже как трябва да се чувствам, веднага ще ви уведомя.

— Може би проблемът е в липсата на каквито и да било чувства у теб, Стоун.

— Не и според мен.

Той се наведе напред в стола си, вперил поглед в нея.

— Може би не точно сега, но ще дойде ден, в който потискането на всички тези неща ще се отрази на възможността ти да се справяш с проблемите.

Ким не вярваше в това. Винаги беше успявала, точно по този начин. Неприятните преживявания бяха складирани в плътно затворени кутии. Беше важно кутиите никога да не бъдат отключвани и единственото, което не разбираше, беше защо повече хора не правеха като нея.

Старата поговорка гласеше, че времето лекува всичко. А тя беше усвоила изкуството да манипулира времето. В сегашно време, едва преди седем часа, тя не беше успяла да спаси живота на Артър Канъп, но всички събития в промеждутъка оттогава насам бяха изпълнили действителността и бяха отдалечили случката някъде в миналото. От нейна гледна точка от въпросната случка можеше да е минала и цяла седмица. Следователно всичко беше свършило много по-отдавна, отколкото предполагаше Уди.

— Сър, благодарна съм ви за загрижеността, но наистина съм добре. Разбирам, че не мога да спася всички, и не се самообвинявам, когато някой умре.

Уди вдигна ръка.

— Достатъчно, Стоун. Решението ми не подлежи на обсъждане. Щом случаят приключи, или ще се подложиш на терапия, или ще излезеш в принудителен отпуск.

— Но…

Той поклати глава.

— В противен случай негативните емоции, които таиш в себе си, ще те погубят.

Онова, което таеше в себе си, не беше негова работа. Беше заключено и прибрано на сигурно място. Ким се страхуваше единствено то да не излезе наяве. Излезеше ли на свобода, неминуемо щеше да я съсипе безвъзвратно.

Тя въздъхна тежко. Щеше да остави тази битка за някой друг ден.

— Решението ми не подлежи на коментар, но преди да си тръгнеш, има още нещо, за което искам да поговорим.

"Страхотно", помисли си тя.

— Получих обаждане от суперинтенданта, който на свой ред е получил обаждане от своя шеф. И двамата настояват, че трябва точно ти да бъдеш освободена от работата по случая.

Той се облегна обратно в стола си.

— Кажи ми кого точно успя да вбесиш днес?

Нямаше смисъл да го лъже. Очевидно някой беше приел нещата доста лично.

— Сър, бих могла да ви предоставя списък, но със сигурност няма да е напълно изчерпателен. От друга страна, единственият човек, който наистина се ядоса, е Ричард Крофт — но не вярвам той да е чак толкова влиятелна личност.

Настъпи кратка пауза, после двамата се спогледаха.

— Жена му — казаха в един глас.

— Какво точно му каза?

Тя сви рамене.

— Много неща — отговори Ким.

Помисли си, че съпругата на Крофт явно наистина го обича много.

— Свидетел или заподозрян?

Тя сви устни.

— По малко и от двете.

— Мамка му, Стоун. Кога най-сетне ще проумееш, че полицейската работа на толкова високо ниво изисква и малко политика?

— Не, сър, политика се изисква в полицейската работа на вашето ниво. Моята работа е просто да разбера истината.

Уди я изгледа намръщено. Ким не беше искала думите й да прозвучат по този начин. Надяваше се, че той го знае, и реши, че е по-добре да не казва нищо повече.

Тя вирна брадичка.

— И какво е вашето решение, ще ме отстраните ли от случая?

— Стоун, няма нужда да ме държиш за ръката, прекрасно се справям и сам. Вече са уведомени, че ще останеш начело на разследването.

Ким се усмихна. Трябваше да се досети и сама.

— Повече от ясно е, че депутатът крие нещо — иначе нямаше да насъска хрътката си.

За първи път от много дни насам той като че ли се усмихна в отговор на думите й.

— Точно затова реших, че е най-добре и аз да насъскам моята.

— Тъй вярно, сър — каза Ким, а усмивката й стана по-широка.