Сподавен списък

ГЛАВА 12

Том Къртис се завъртя с гръб към прозореца. След осемчасова смяна в дома за възрастни хора дневната светлина обикновено не му пречеше да спи.

Работата му беше ужасно изморителна: вдигаше дебели, стари хора и им помагаше да си легнат; бършеше им както лигите, така и задниците.

Вече беше успял да се измъкне на два пъти от вътрешни разследвания, но подозираше, че този път няма да стане толкова лесно. Дъщерята на Марта Браун идваше да я вижда веднъж седмично и следващия път със сигурност щеше да забележи синината.

Останалите служители си затваряха очите. Нямаше как човек да не си изпусне нервите от време на време. Беше единственият мъж в екипа и като такъв често му се случваше да пристигне за нощната смяна и да види, че най-тежката работа е оставена за него. Нямаше право и да се оплаква. Ако не беше излъгал за здравословното си състояние, изобщо нямаше да го вземат на работа.

Не гузната съвест му пречеше да спи. Не изпитваше нищо към дъртаците, за които трябваше да се грижи, и ако на техните роднини толкова не им харесваше, можеха да си ги вземат вкъщи и сами да бършат насраните им задници.

Не, пречеше му да заспи звъненето на мобилния му телефон. Въпреки че беше изключен, той продължаваше да го чува в главата си.

Обърна се по гръб, доволен, че жена му и дъщеря му вече бяха излезли. Днес щеше да бъде труден ден.

Трудните дни бяха неизменна част от живота му през последните две години, седем месеца и деветнадесет дни. В дни като този желанието му да пие беше непреодолимо. В дни като този да остане трезвен му се струваше безпредметно.

Когато завърши кулинарното училище, не очакваше, че му предстои да сменя еднократните пелени на стари хора. Когато се дипломира, не си представяше сбръчкана, тресяща се плът, която се опира във врата му, докато помага на дъртаците да стават и да си лягат. Не беше мечтал да храни с лъжица старци, обзети още приживе от трупно вкочаняване.

Но на двадесет и три вече беше прекарал първия си инфаркт, след който стана негоден за работа в ресторант. Дългите смени и напрежението нямаше да се отразят благоприятно на здравето на човек със сърдечна недостатъчност.

Един ден приготвяше изискани ястия в луксозен френски ресторант в Бирмингам, а на следващия вече правеше сандвичи с пуешко и пържеше замразени картофи за сбирщина хлапетии, които нямаше да постигнат нищо в живота си.

Дълги години беше успявал да скрие зависимостта си от алкохола от своята съпруга. Превърна се в изкусен лъжец и измамник. Но когато колабира вследствие на втория инфаркт и докторът каза, че следващият запой може и да му е последен, лъжите му излязоха наяве.

От този ден не беше близвал.

Той протегна ръка и включи телефона си. Звъненето започна моментално. Той натисна червената слушалка, за да прекъсне връзката, и с това списъкът от пропуснати обаждания стигна до петдесет и седем за три дни. Номерът беше непознат и на екрана не се изписваше име, но Том знаеше кой се обажда.

Така или иначе, беше по-добре човекът от другата страна на линията да се беше опитал да се свърже с Тереза вместо с него. Явно се беше разприказвала и затова я бяха убили.

Подозираше, че се бяха паникьосали заради разрешението за разкопки, но нямаше нужда да го проверяват. Щеше да запази проклетите им тайни, точно както те бяха запазили неговата. Бяха сключили пакт. Знаеше, че според останалите той беше най-слабата брънка в споразумението им, но той все още имаше достатъчно сили, за да издържи.

Понякога, особено в труден ден, се беше изкушавал да признае всичко, за да се освободи от отровата. Беше му по-лесно, когато все още можеше да пие, за да потисне тези мисли.

Замисли се за онзи миг, както правеше всеки ден. Мамка му, не биваше да се съгласява. Трябваше да се опълчи срещу всички тях и да не се съгласява. Собственото му прегрешение бледнееше пред последиците от мълчаливото му покорство.

Веднъж дори се озова пред полицейския участък в "Олд Хил". Прекара там три часа и половина в напразни опити да успокои съвестта си. Стоя, седна, обикаля наоколо, седна отново. Плака, изправи се. И после си тръгна.

Ако беше намерил достатъчно сили да признае истината, вероятно щеше да изгуби жена си. Тя щеше да се отврати от неговата роля в събитията, които се бяха разиграли тогава — не само като жена, а и като майка. А най-ужасното беше, че Том не би могъл да я обвинява за това.

Той отметна завивката. Нямаше смисъл да се опитва да заспи. Беше напълно буден. Слезе надолу по стълбите. Имаше нужда от кафе, възможно най-силното.

Отправи се към кухнята и застина като статуя, когато стигна до масата.

На нея го чакаха една бутилка "Джони Уокър" със син етикет и една бележка.

Устата му пресъхна само при вида на кехлибарената течност. Бутилката с четиридесетградусово уиски струваше над сто паунда. Беше сред най-добрите купажи от малц и зърно; ролс-ройсът на блиндираните уискита. Тялото му откликна на вида на бутилката с такъв възторг, сякаш беше дошла Коледа. Той с усилие откъсна очи от уискито и се пресегна да вземе бележката.

Той се отпусна на стола, вперил поглед в своя най-добър приятел и най-зъл враг.

Беше ясно какво се искаше от него. Някой искаше той да умре. Заедно със страха дойде и облекчението. Винаги беше знаел, че денят за разплата ще дойде, било то в този живот или в следващия.

Том разви капачката на бутилката и ароматът веднага достигна до носа му. Знаеше, че още първата глътка щеше да го убие. Не една глътка — той беше алкохолик, така че за него понятието "една глътка" не съществуваше. Ако отпиеше веднъж, щеше да изпие цялата бутилка, а това вече щеше да го довърши.

Ако направеше избора да умре по този начин, никой друг нямаше да страда. Жена му щеше да си помисли, че просто не е издържал, и това беше за предпочитане. С малко късмет тя дори нямаше да научи какво беше сторил. Дъщеря му не трябваше никога да разбира.

Той бавно надигна бутилката и отпи първата голяма глътка. Поколеба се за миг и отново доближи бутилката до устните си. Този път спря едва когато паренето в гърдите му стана непоносимо.

Хвана го моментално. След повече от две години, тялото му беше загубило тренинг и пламъкът на алкохола си проправи път през вените му право до мозъка.

Той отпи още една голяма глътка и се усмихна. Имаше и по-неприятни начини да умреш.

Отпи отново и се захили. Край на къпането на дъртаци. Край на насраните пелени. Край на бърсането на лиги.

Надигна бутилката и я изпи до половината. Тялото му гореше и той изпадна в еуфория. Чувстваше се така, сякаш любимият му футболен отбор мачкаше противниковия.

Край на тайните. Край на страха. Беше взел правилното решение.

Сълзите се стичаха по бузите му. Вътре в себе си Том се чувстваше щастлив, умиротворен, но тялото му го предаваше.

Бутилката застина на устните му, когато видя снимката, на която дъщеря му хранеше козите в зоопарка в Дъдли на шестия си рожден ден.

Той се вгледа в снимката с присвити очи. За пръв път забелязваше сърдития й поглед и учуденото изражение.

— Съжалявам, миличка — каза той на снимката. — Случи се само веднъж, кълна се.

Изражението й не се промени. " Сигурен ли си? "

Той затвори очи пред обвинението, но лицето й отново изплува пред очите му.

— Добре, може би не беше само веднъж, но не бях виновен аз, съкровище. Тя ме накара. Тя ме изкуши. Тя ме съблазни. Не можах да устоя. Не бях виновен аз.

"Но нали си голям? "

Том затвори очи, за да избегне връхлитащото го отвращение на детето му. Една сълза се плъзна надолу по бузата му.

— Разбери ме, моля те, тя отдавна беше навършила петнадесет години. Беше хитра и примамлива и аз просто не издържах. Не бях виновен аз. Тя ме съблазни и аз не можах да устоя.

"Била е все още дете. "

Том започна да скубе косата си в опит да облекчи болката.

— Знам, знам, но не беше дете. Беше едно коварно момиче, което знаеше как да получи това, което иска.

"Но онова, което си сторил след това, е непростимо. Мразя те, татко. "

Вече цялото му тяло виеше. Никога повече нямаше да види прекрасната си дъщеричка. Нямаше да го има, докато Ейми пораства голяма, и нямаше да може да я пази от момчетата. Никога повече нямаше да целуне меките й бузки и да хване детската й ръчичка.

Главата му падна напред и сълзите закапаха по краката му. С премрежения си поглед той видя пантофите, които беше обул, подарък от Ейми за деня на бащата. Върху тях беше избродиран образът на Хоумър Симпсън, любимия й анимационен герой.

"Не", крещеше съзнанието му. Трябваше да има и друг начин. Не искаше да умре. Не искаше да изгуби семейството си. Трябваше да им обясни.

Може би трябваше да отиде в полицията. Да си признае какво е направил. Не го беше направил сам. Не беше и вземал решението. Той просто се беше водил по останалите, защото беше млад и уплашен. Може да беше слаб и глупав, но не беше убиец.

Щяха да го накажат, разбира се, но поне щеше да види как расте дъщеря му.

Том избърса сълзите си и се взря в бутилката. Беше наполовина празна. О, Боже, как се молеше да не е твърде късно.

Докато слагаше бутилката обратно на масата, усети как някой рязко дръпна главата му назад, като го стискаше за косата.

Докато Том се опитваше да разбере какво се случва, бутилката падна на земята. Усети студения метал зад ухото си и ръката, притиснала врата му. Опита да се обърне, но върхът на острието проби кожата му.

Зърна само как облечената в ръкавица ръка се плъзна от левия до десния край на гърлото му.

И това беше последното, което видя.