Сподавен списък

ГЛАВА 47

Жилищният квартал "Холитрий" беше разположен между "Бриърли Хил" и "Уърдсли". Общинските сгради, построени в началото на седемдесетте години, се простираха на площ от три километра и половина и към момента приютяваха поне трима регистрирани сексуални насилници.

Още с навлизането в квартала Ким винаги се сещаше за деветте кръга на ада от поемата на Данте. Най-отвън бяха разположени сиви панелни къщи с изпочупени прозорци, заковани с дъски или преградени с решетки. Оградите, които някога бяха разделяли сградите, отдавна бяха изчезнали, градините пред опустелите къщи се използваха като своеобразни бунища от местните жители. Навсякъде имаше изоставени автомобили с различни на цвят съставни части. По-навътре бяха разположени панелни общежития с по дванадесет жилища всяко. Фасадите им сякаш се състезаваха коя може да предложи най-много вулгарни изрази и цветущи описания на това как се правят бебета, изрисувани със спрей. Общината отдавна беше изгубила и тази битка. Без да излиза от колата, Ким можеше да подуши мириса на покварата, просмукал се в коридорите на блоковете, където се продаваха повече хапчета, отколкото в аптеката.

По средата се издигаха три високи сгради, надвиснали като наблюдателни кули над останалата част от квартала. Общината отричаше този факт, но там настаняваха всички, които бяха изгонени от другите общински жилища в района. Събрани накуп, годините, прекарани в затвора от обитателите на тези сгради, щяха да стигнат чак до ледената епоха..

— Знаеш ли, началство, ако наистина е вярно, че Толкин се е вдъхновил за създаването на Мордор от този регион, явно е идвал точно насам.

Ким беше съгласна. Надеждата отдавна беше напуснала тази земя. Знаеше го от личен опит — самата тя беше прекарала първите шест години от живота си в "Холитрий".

Брайънт спря колата пред редица сгради, в които някога бе имало магазини, обслужвали жителите на квартала. Последно беше затворил продавачът на вестници, след като едно дванадесетгодишно момче беше извадило нож, за да го обере.

Сградата по средата, където се беше помещавал ресторант за бързо хранене, сега работеше по една сутрин седмично като център за доставки.

Пред входа се размотаваха седем момичета на около петнадесет години. Напереният им вид подсказваше, че покрай тях не може да припариш. Брайънт я погледна и Ким му се усмихна.

— Бъди по-внимателна, началство.

— Винаги.

Брайънт остана на мястото си, а Ким се приближи към главатарката. Косата й беше боядисана в три нюанса на лилавото, а гладката кожа на лицето й беше обсипана със стомана.

Момичето протегна дясната си ръка.

— Входна такса.

Ким я погледна в очите и продължи да се усмихва.

— Колко?

— Стотачка?

Ким поклати глава.

— Тц, много са. Знаеш как е, криза.

Момичето се усмихна самодоволно и скръсти ръце пред гърдите си.

— Точно затова са ми високи цените.

Приятелките й се изкикотиха и свойски се сбутаха помежду си.

— Добре, ако ми отговориш на един лесен въпрос, имаме сделка.

— Нищо няма да отговарям, понеже няма да се намърдаш вътре, кучко.

Ким сви рамене и понечи да се обърне.

— Хубаво, сега ще си тръгна, но иначе щеше да можеш поне да си опиташ късмета.

Колебанието трая около секунда.

— Добре, питай.

Ким отново се обърна и погледна жадните за пари очи.

— Кажи ми колко щях да платя, ако бях поискала да ми направиш петнадесет процента отстъпка?

Лицето на момичето се изкриви от объркване.

— Не ти знам шибаната…

— Виждаш ли, ако ходеше на училище, щеше да можеш да изкараш много повече.

Ким се приведе на два сантиметра от лицето на момичето:

— А сега се разкарай от пътя ми, преди да те извлека за халката на носа.

Гласът на Ким беше спокоен; погледът й казваше всичко необходимо.

Момичето продължи да я гледа цяла минута. Ким остана неподвижна, без да мигне.

— Хайде, момичета, кучката не си струва — каза тя и се отмести наляво.

Хайката я последва.

След като входът се разчисти, Ким се обърна към тях:

— Ей, момиче! Искаш ли десетачка, за да наглеждаш колата?

Момичето се поколеба, но друго я побутна по гърба.

— Става — изръмжа тя.

Брайънт последва Ким в празната сграда, от която бяха останали само стените. Всичко ценно беше изнесено, включително и окаченият таван. По средата на отсрещната стена преминаваше двуметрова пукнатина.

В ъгъла стояха трима мъже. Обърнаха се вкупом. Двама от тях моментално ги изгледаха уплашено и тръгнаха да ги заобикалят, за да стигнат до вратата. Професионалните престъпници надушваха като хрътки полицаите още от съседния окръг.

— Да не ви обидихме нещо, момчета? — попита Брайънт.

Едно от момчетата се озъби в израз на неуважение и Ким поклати глава. Чувството беше взаимно.

Ким разпозна мъжа, който остана. Бяха се срещнали в крематориума, докато преследваше тялото на Мери Андрюс.

— Пастор Уилкс, не ви познах в тези дрехи — пошегува се Брайънт.

Виктор Уилкс едва се усмихна в отговор на шегата, която със сигурност не чуваше за първи път. От друга страна, Брайънт имаше право.

Свещеническите одежди превръщаха Уилкс в добре познат обект на благоговение и почит. Тук, в една напълно обикновена обстановка, той приличаше на съвсем обикновен човек. На пръв поглед в крематориума й се беше сторило, че наближава шестдесетте, но без служебното си облекло изглеждаше с десет години по-млад. Светлите джинси и синята спортна блуза подчертаваха фигурата на един доста по-атлетичен мъж, отколкото тя беше очаквала.

— Мога ли да ви предложа нещо за пиене? — посочи той една сребриста електрическа кана.

Ким забеляза, че последните два пръста на дясната му ръка бяха свити като кука. Беше виждала подобни травми при хора, които практикуват бокс без предпазни ръкавици. Този факт, както и сравнително едрата му фигура, я накараха да си помисли, че в някакъв момент от живота си беше излизал на ринга.

Ким погледна електрическата кана, смушка Брайънт и той отговори.

— Не, благодарим, пастор… отче…

— Просто Виктор, моля.

— Какво правите тук, по дяволите? — попита го Ким.

Никой нормален човек не би влязъл доброволно на подобно място.

Той се усмихна:

— Опитвам се да вдъхна надежда, инспекторе. Тук живеят някои от най-безправните хора в страната. Иска ми се да им покажа, че може да бъде различно. Лесно е да ги съдим, но у всеки от нас има по нещо добро, човек трябва просто да се загледа.

"Аха", каза си тя, когато гласът му превключи на служебния режим на проповедник.

— Какъв ви е процентът на успеваемост? — попита раздразнено Ким. — Колко души успяхте да спасите?

— Нямам квота за това, мила моя.

— За щастие — каза тя и се отдалечи навътре в помещението.

Брайънт смени темата, насочвайки разговора към разследването:

— Научихме, че сте посещавали редовно дома в Крестуд разговаряли сте с момичетата, изнасяли сте кратки служби.

— Точно така.

— Също така научихме, че от време на време сте прикривали отсъствията на Уилям Пейн.

— Това също е вярно. Всички го прикривахме понякога. Вярвам, ще се съгласите, че ситуацията му никак не е завидна. Предаността му към дъщеря му е достойна за възхищение. Той неспирно се грижи за нея. Всички служители правеха всичко по силите си, за да му помогнат.

Той се замисли за момент, после добави:

— Е, почти всички служители.

Ким завърши обиколката си на стаята и застана до Брайънт.

— Като стана дума за служителите, можете ли да ни кажете кой работеше в дома в Крестуд, когато го посещавахте?

Виктор пристъпи към каната, а Ким искрено се зачуди как все още никой не я беше изнесъл за вторични суровини.

Той пусна едно пакетче чай в пластмасова чаша.

— Ричард Крофт тъкмо беше назначен за управител. Постът му сякаш включваше предимно административни задължения. Мисля, че му бяха казали да затегне бюджета и да подобри ефективността. Почти не общуваше с момичетата и това му харесваше. Така и не можах да се отърся от усещането, че той никога не се посвети напълно на мисията на дома, сякаш искаше просто да си свърши работата, да постигне зададените цели и да си тръгне.

— Какво ще кажете за Тереза Уайът?

— Между тях имаше търкания, разбира се. Бяха прескочили Тереза при избора на управител и тя се дразнеше от Ричард заради по-високата му позиция.

Уилкс разбърка течността в опит да извлече малко аромат от пакетчето чай.

— Не мога да кажа, че Тереза беше особено блага жена, и двамата с Ричард от самото начало бяха в конфликт. Мразеха се взаимно и всички го знаеха.

Ким си помисли, че всичко това беше много интересно, но по никакъв начин не обясняваше двете, вероятно дори трите мъртви момичета, заровени в земята.

— Имаме основание да вярваме, че Тереза е била с избухлив характер.

Виктор сви рамене и не каза нищо.

— Изпитвали ли сте го на свой гръб?

— Не, лично не.

— Може би знаете за някого, който го е изпитвал? — настоя Ким.

Той се поколеба, после разпери ръце.

— Не виждам как истината може да навреди в този момент. Тереза ми довери, че срещу нея е била подадена жалба. Бях чувал да се говори, че от време на време е имало по някой шамар или удар, когато не е успявала да удържи гнева си, но този случай беше по-различен. Беше ударила едно от момичетата толкова силно в корема, че то беше започнало да кашля кръв.

Ким усети как кракът й започна да потропва на място. Сложи ръка на коляното си, за да спре.

— Това ли беше основанието за жалбата?

Той поклати глава.

— Не, Тереза не се безпокоеше толкова от сведенията за самото посегателство, колкото за причината за него, спомената в жалбата.

— Която е…?

— Според жалбата Тереза Уайът е ударила момичето, защото й е отказало да правят секс.

— Така ли е било?

Виктор видимо се поколеба:

— Не мисля така. Тереза ми разказа честно за побоя. Призна ми точно какво е направила, но се закле, че причината не е била секс. Знаеше, че подобно обвинение би унищожило репутацията й. Щеше да остане залепено като пиявица за името й до края на живота й.

Ким затвори очи и поклати глава. Тайните започваха да изплуват една след друга.

— Кой беше подал жалбата? — попита Ким.

Беше готова да заложи мотора, къщата и работата си, че е било едно от трите момичета.

— Не ми каза. Поговори с мен само за да й олекне. Просто искаше да сподели с някого за това, за да успее да види по-ясно нещата.

"Разбира се", помисли си Ким. Опазил Бог Тереза Уайът да обмисля дали да не си признае.

— Ами Том Къртис? — попита Брайънт.

Виктор трябваше да се замисли, за да се сети за него.

— А, да, за готвача ли става дума? Беше доста мълчалив. Нямаше търкания с никого. Създаваше впечатление на истинско агънце, ако мога така да се изразя. Няколко пъти му направиха забележка, че се държи твърде свойски с момичетата,

— Наистина ли? — попита Ким.

— Беше на двадесет и няколко години — най-младият член на персонала — и му беше най-лесно да общува с тях. Според някои дори твърде лесно — но това беше само слух и не бих искал да го коментирам повече.

— Със сигурност сте имали лично мнение по въпроса.

Лицето на Виктор придоби сериозен вид и той вдигна дясната си ръка.

— Няма да петня името на покойника, при положение че самият аз не съм бил свидетел на неуместно поведение.

— Да разбирам ли, че други са били? — настоя Ким.

— Не е моя работа и нямам желание да правя догадки.

— Разбираме, Виктор — каза Брайънт спокойно. — Моля, продължете.

— Мери Андрюс беше практична жена, която отделяше на момичетата най-много внимание. Беше строга, но любяща и винаги готова да помогне. За Мери те не бяха просто задължение.

— Ами Артър?

Виктор се засмя.

— Ах, Артър Канъп; почти бях забравил за него. Злочест човек, винаги така съм си мислил. Чудех се какво ли му се е случило, за да стане толкова озлобен и враждебно настроен. Особено човече, не харесваше никого.

— В частност Уилям Пейн? — попита Брайънт.

Виктор сбърчи нос.

— О, не мисля, че беше нещо лично. Трудно е човек да не харесва Уилям. Според мен Артър се дразнеше, че всички от персонала от време на време помагахме на Уилям. Не му беше приятно някой друг да получава повече от самия него.

— Как се държеше с момичетата?

— Кой, Артър ли? Никак. Мразеше ги до една. А за тях не беше трудно да му правят номера. Правеха си шегички с него, криеха му инструментите, такива неща.

— Правеха ли си шегички с Уилям?

Виктор се замисли за момент. Нещо премина през лицето му, но той поклати глава.

— Всъщност не, Уилям работеше през нощта и затова почти не общуваше с момичетата.

Ким се наведе напред в стола си. Той премълчаваше нещо.

— Какво можете да ни кажете за момичетата, които живееха там?

Той се облегна назад.

— Не бяха лоши деца. Някои бяха настанени в дома само временно, поради семейни усложнения. Някои живееха там вследствие на съобщения за упражняван върху тях тормоз. Имаше момичета, които чакаха да ги настанят при някой роднина, а имаше и такива, които нямаха никакви роднини.

— Спомняте ли си две близначки, Никола и Бетани?

В очите му грейна усмивка.

— О, да. Прекрасни момиченца. Ако си спомням правилно, Никола беше по-общителната от двете. Бетани често се криеше зад сестра си и я оставяше да говори вместо нея. Не общуваха много с другите момичета. Предполагам, защото си бяха добре заедно.

— Тоест, нямаше проблемни деца? — попита Ким.

Всичко това изобщо не създаваше впечатление за един от онези домове за изоставени деца, в които беше живяла.

— Разбира се, че имаше и по-трудни деца. Млади момичета, затворени в себе си. Имаше три момичета… съжалявам, но не помня имената им. Поотделно бяха непокорни, но събрани заедно, ставаха непоправими. Подстрекаваха се една друга и вършеха всевъзможни поразии; крадяха, пушеха, ходеха по момчета…

Той извърна поглед, преди да добави:

— И други неща.

— Какви други неща? — попита Брайънт.

— Не е моя работа да го коментирам.

— Нараниха ли някого? — обади се Ким.

Виктор стана и отиде до прозореца.

— Не във физическия смисъл на думата.

— Тогава как? — попита тя и погледна към Брайънт.

Виктор въздъхна тежко.

— Бяха жестоки, особено когато бяха заедно.

— Какво направиха? — настоя Ким.

Виктор продължи да стои до прозореца.

— Едно от момичетата беше живяло наблизо и знаеше за Луси. Един ден трите предложили да си поиграят с нея, за да може Уилям да излезе и да си свърши някаква работа. Като безкрайно доверчив човек, какъвто е, той решил да се възползва и да отиде до супермаркета. Върнал се само след час, но не открил никъде нито момичетата, нито Луси. Претърсил къщата от горе до долу.

Виктор се обърна и се приближи отново към тях.

— Знаете ли къде я открил?

Ким усети как челюстта й се стяга.

— Съблекли я и я натъпкали в кофата за боклук. Нямала сили да излезе самичка.

Той преглътна.

— Стояла захвърлена там повече от час, заровена в боклук, отпадъци от храна и собствените си мръсни пелени. Горкото момиченце беше само на три годинки.

Ким почувства как започва да й прилошава. Накъдето и да се насочеше разследването, някак си винаги се озоваваха на прага на Уилям и Луси Пейн.

Беше време да си поговорят отново.