Сподавен списък

ГЛАВА 57

Брайънт прекара колата през плетеницата от улички на път за трите високи блока в средата. Комплексът разполагаше с общо 540 жилища и две основни банди, които всяваха необходимото количество страх в обитателите им.

"Делта" бяха групичка младежи от района на Дъдли. "Осите" бяха от съседния Сендуел.

Брайънт спря колата до детската площадка. Въпреки наличните люлки, катерушки и няколко пейки, в малкия парк от десетилетия не беше стъпвал детски крак. Казваха му "Ямата" и там си "уреждаха сметките" членовете на двете шайки. Доколкото беше известно на Ким, за последните две години в "Ямата" бяха открити три трупа, всеки път без никакви свидетели.

По нейни изчисления почти седемдесет жилища имаха пряка видимост към площадката, но въпреки това никой не беше видял нищо.

Навлязоха в "Суолоу Корт" напълно безпрепятствено. Никой не искаше полиция, но и никой не им пречеше да влизат. Общността живееше напълно изолирана от външния свят и престъпленията, извършени на нейната територия, бяха разрешавани на местно ниво. Главатарите на бандите бяха спокойни поради съзнанието, че никой от обикновените граждани няма да разговаря с полицията.

— Божичко — обади се Брайънт и покри носа си с ръка.

Ким си беше поела дълбоко въздух, преди да влязат средния блок. Фоайето беше мрачно и миришеше на урина. Помещението беше тясно и без прозорци. Двете крушки си стояха изпочупени и единствената светлина идваше от едно квадратна метална решетка на тавана, която предпазваше пожълтяла тръбна лампа.

— На кой етаж? — попита Ким.

— Седмия. По стълбите?

Тя кимна и се насочи към стълбището. Асансьорите в тези блокове се славеха с непостоянството си и ако заседнеха между етажите, беше много вероятно никой да не им се притече на помощ.

Изтощени или заседнали? Изборът не беше труден.

До третия етаж Брайънт беше преброил седем спринцовки, три счупени бирени бутилки и два използвани презерватива.

— Кой каза, че романтиката е на изчезване? — подхвърли той, когато стигнаха до площадката на седмия етаж.

Брайънт посочи апартамент 28С.

— Ето тук, началство.

По средата на вратата имаше видима следа от удар с юмрук; отвори им едно момиченце, което според Ким беше на възраст между три и четири години. Детето не се усмихна и не каза нищо, само смучеше сок от шише с биберон.

— Риана, разкарай се от шибаната врата! — извика женски глас.

Брайънт пристъпи напред, като отмести момиченцето от пътя си. Ким заобиколи детето и затвори вратата.

— Извинете? — извика Брайънт от запуснатия коридор. — Полиция! Може ли…

Вътре настана суматоха, после те чуха:

— Какво, по дяволите…

— Вече я подуших! — подвикна Ким, като изпревари Брайънт и влезе във всекидневната.

Завесите бяха дръпнати, но в средата имаше малка пролука.

Едно момиче с големи кръгли обеци и болнаво изражение се изправи и размаха ръце във въздуха. Беше задушно и миришеше на трева.

— Какво търсите тук, по дяволите? Нямате никакво шибано право…

— Риана ни покани да влезем — каза Ким и едва не се спъна в една люлка с новородено. — Търсим Брайън Харис.

— Това е баща ми. Той спи.

Минаваше единадесет и половина.

— Значи ти си сестрата на Мелани? — попита Брайънт.

— На кого? — отговори подигравателно тя.

Ким чу как в края на коридора се отваря врата. Към тях закрачи ядосан, полугол мъж.

— Какво става тук, по дяволите?

— Господин Харис — каза вежливо Брайънт.

Той пристъпи пред Ким, показа служебната си карта и ги представи.

— Дойдохме, за да говорим с вас относно Мелани.

Мъжът внезапно спря и се намръщи.

Ким беше започнала да си мисли, че са сбъркали адреса. Но Мелани очевидно беше наследила високия си ръст от баща си. Мъжът беше над метър и осемдесет и пет. Ребрата му се брояха, а коланът на джинсите му висеше около кокалестите му бедра. Кльощавите му ръце бяха нашарени със самоделни татуировки.

— Какво е направила пак тази кучка? — каза той и надникна зад дивана.

Ким проследи погледа му. Видя тъмнокафяв стафордширски териер, който лежеше и дишаше тежко в една клетка, предназначена за териер, само че йоркширски. Кучето беше женско, а зърната на гърдите й бяха подути и зачервени. В един кашон до клетката се бяха сгушили четири кутрета. Ким не можеше да види дали очите им вече са се отворили и знаеше, че нарочно са разделени от кучката.

Едно кученце, отделено от майка си твърде рано, с израстването щеше да развие поведенчески проблеми; проблеми, с чиято помощ членовете на бандата "Делта" да затвърдят общественото си положение.

Ким погледна в очите голямото куче, което при първа възможност щеше да бъде заплодено отново.

Тя се обърна към Брайънт, който също беше вперил поглед в кучето. Двамата се спогледаха.

— Каквото и да е направила, аз нямам нищо общо с нея. Още преди години я разкарах.

Бебето в краката им започна да плаче.

Младата жена седна и стъпи с десния си крак на гърба на люлката. Извади айфона си и започна да пише съобщения с една ръка.

Брайън Харис седна до дъщеря си. Смушка я силно.

— Тина, сложи чайника.

— Сложи го сам, мързеливо копеле такова.

— Слагай го или се омитай заедно с проклетите си деца. Тина го изгледа мръсно и се отправи към кухнята. Риана тръгна плътно след нея.

Харис се наведе напред и запали цигара, издишвайки дима над главата на бебето.

Брайънт се насили да продължи да говори спокойно и седна на срещуположния диван. Ким остана права.

— Бихте ли ни казали кога за последно видяхте дъщеря си, господин Харис?

Той сви рамене.

— Не знам точно. Беше малка.

— На каква възраст беше, когато я дадохте в дом? — попита Ким.

Брайън Харис не реагира на упрека в думите й.

— Не помня, отдавна е било — каза той.

— Проблемно дете ли беше?

— А, не, само ядеше много. Беше все гладна като теленце — каза той и се усмихна на собствената си шега.

Нито тя, нито Брайънт отговориха.

— Вижте сега, трябваше да гледам две деца, след като онази кучка, майка им, си би камшика, така че направих, каквото можах.

Той сви скромно рамене, сякаш всеки момент щяха да го обявят за баща на годината.

— Значи тя не е извадила късмет, така ли? — попита Ким. Лицето му се изкриви, така че в устата му се показаха ред пожълтели зъби.

— Просто изглеждаше странно. Само крака, никакво месо. Не беше като за портрет.

Брайънт се наведе напред.

— Отидохте ли да я видите поне веднъж, след като я предадохте на социалните служби?

Той поклати глава.

— Само щеше да й навреди. Трябваше рязко да прекратя контакта. Дори не знам къде я бутнаха. Може да е било и онова място, дето го разровиха — каза той и всмукна дим от цигарата си.

— Не ви ли хрумна да се свържете с полицията и да разберете дали една от жертвите в дома в Крестуд не е дъщеря ви? — попита раздразнено Ким.

Всеки признак на емоция от негова страна щеше да възвърне поне донякъде вярата й в човешката раса.

Той се приведе напред.

— Мелани една от умрелите ли е? "Най-сетне", помисли си Ким. Мъжът беше проявил интерес към дъщеря си, която беше изоставил преди петнадесет години.

Той се намръщи:

— Това нали няма да ми струва нищо?

Ким сви ръцете си в юмруци на дъното на джобовете си. Понякога й се искаше да може да ги заключи там, за свое собствено добро.

Тина се върна и подаде на баща си една чаша, от която излизаше пара. Ако се съдеше по лицето й, Ким не би се доверила на съдържанието на въпросната чаша.

— Господин Харис, със съжаление трябва да ви уведомим, че в процеса на разпознаване достигнахме до предположението, че Мелани е едно от наскоро изровените момичета.

Брайън Харис се опита да изглежда натъжен, но в погледа му прозираше единствено себичност.

— Разберете, разкарах я преди толкова години, че няма как да имам нещо общо с нея.

Ким видя как Риана заобикаля дивана и отива до клетката. Пъхна два пръста през решетките и започна да дърпа за муцуната кучето, което нямаше къде да се скрие. Ким пристъпи встрани и отмести детето с десния си крак. Момиченцето се насочи към кашона с кученцата, но на Ким не й се наложи да се намеси.

— Тина, разкарай я оттам.

Тина изръмжа отново и се изправи. Хвана ръката на дъщеря си и я отведе в спалнята. Сега, когато детето вече го нямаше в стаята, Ким не можеше да се сдържи. Нямаше право да използва юмруците си, но разполагаше с други помощни средства.

— Господин Харис, бих искала да ви обрисувам една картина. Да ви остане за спомен, така да се каже. Вашата петнадесетгодишна дъщеря е била брутално убита. Костите на единия й крак са били натрошени, за да не може да избяга, докато някакъв откачен кучи син се е опитвал да й отсече главата. Мятала се е, плакала е и вероятно е крещяла за помощ, докато мръсникът я е насякъл на парчета.

Ким се наведе до лицето на жалкото подобие на баща, което седеше срещу него.

— И тази информация беше напълно безплатна.

Тя погледна Брайънт.

— Готови сме.

Ким мина покрай него и се отправи към вратата. Брайънт тръгна след нея, но се поколеба, точно преди да затвори вратата зад гърба си.

— Почакай малко, искам само да го попитам още нещо.

Докато го чакаше, Ким си даде сметка, че уведомяването на близките за смъртта на любим човек не беше минало съвсем по протокола. Ако беше доловила каквито и да е признаци на вълнение и любов, или дори съжаление, щеше да се придържа към правилата. Реши, че някой друг ще уведоми останалите семейства. Нямаше си доверие, че ще запази самообладание, ако се изправи отново пред подобно безразличие към член на семейството.

Вратата на апартамента се отвори отново и Ким погледна изненадано своя колега, който излезе отвътре.

— Брайънт, сигурно се шегуваш.