Сподавен списък

ГЛАВА 2

Ким Стоун заобиколи мотоциклета "Кавазаки Нинджа", за да нагласи силата на звука на своя айпод. Колоните танцуваха от сребърните звуци на "Лято" на Вивалди, докато се носеха към любимия й момент: краят на музикалното произведение, който носеше името "Буря".

Тя остави гаечния ключ на работната маса и избърса ръцете си в един парцал. Впери поглед в мотоциклета "Триумф Тъндърбърд", който беше реставрирала през последните седем месеца, и се зачуди защо машината не я беше обсебила и тази вечер, както обикновено.

Погледна часовника си. Почти единадесет вечерта. Останалите от нейния екип сигурно вече изпълзяваха от "Кучето". Въпреки че не близваше алкохол, тя излизаше със своите хора, когато беше на мнение, че го е заслужила.

Тя отново взе гаечния ключ и се отпусна на колене върху работната подложка на земята до мотоциклета.

Нямаше повод за празнуване.

Изкривеното от ужас лице на Лора Йейтс изплува пред очите й, когато бръкна с ръка във вътрешностите на мотора и стигна до задния край на коляновия вал. Намести гаечния ключ върху гайката и започна да го върти напред-назад.

Три осъдителни присъди по обвинения в изнасилване щяха да изпратят Терънс Хънт в затвора за много дълго време.

"Но не и достатъчно дълго", каза си Ким.

Защото беше имало и четвърта жертва.

Тя отново завъртя ключа, но гайката отказваше да се затегне. Вече беше сглобила лагера, зъбното колело, затягащата шайба и ротора. Гайката беше последният елемент от мозайката, а проклетото чудо не искаше да се захване към заключващата шайба.

Ким впери поглед в гайката и безмълвно й се закани, с надеждата тя да се помръдне. Без успех. Насочи целия си гняв към дръжката на гаечния ключ и го напъна с всички сили. Резбата се счупи и гайката се завъртя свободно.

— Мамка му! — изкрещя тя и метна ключа в другия край на гаража.

Лора Йейтс беше треперила на свидетелската скамейка, докато беше разказвала какво е да те завлекат зад църквата и да те изнасилват многократно в продължение на два часа и половина. Всички бяха видели колко й беше трудно да седи на стол. Три месеца след нападението.

Деветнадесетгодишното момиче седя в залата, докато произнесоха всяка една от осъдителните присъди. А след това стигнаха до нейния случай и до онази дума, която щеше да промени живота й завинаги.

"Невинен."

И защо? Защото момичето беше изпило няколко питиета. Нищо, че имаше единадесет шева, от единия до другия край, счупено ребро и посинено око. Сигурно си го е просила, щом е изпила няколко шибани питиета.

Ким забеляза, че ръцете й бяха започнали да треперят от гняв.

Според колегите й три от общо четири не беше зле. Не беше, наистина. Но не беше достатъчно. Не и за Ким.

Тя се наведе, за да огледа пораженията по мотора. Беше й отнело близо шест седмици да издири проклетите винтове.

Тя разхлаби гайката, намести я наново и пак завъртя ключа, този път само с палеца и показалеца си. В този момент телефонът й звънна. Тя изпусна гайката и скочи на крака. Толкова близо до полунощ със сигурност не й се обаждаха, за да й кажат нещо хубаво.

— Инспектор Стоун.

— Имаме труп, мадам.

Естествено. Какво друго би могло да се случи?

— Къде?

— Хагли Роуд, Стауърбридж.

Ким познаваше района. Беше точно на границата със съседите от Уест Мърсия.

— Да уведомим ли сержант Брайънт, мадам?

Ким се намръщи. Не понасяше обръщението "мадам"[1]. На тридесет и четири все още не беше готова да я наричат "мадам".

Представи си как колегата й влиза с неуверена крачка в някое такси пред вратата на "Кучето".

— Не, смятам аз да се заема с това — каза тя и затвори.

Ким се замисли за няколко секунди, след като изключи айпода си. Знаеше, че трябва да се отърси от упрека, което се четеше в погледа на Лора Иейтс; истински или не, тя го беше видяла. И не можеше да си го изкара от ума.

Никога нямаше да забрави, че правосъдието, в което тя вярваше, беше предало някого, когото трябваше да защити. Беше убедила Лора Йейтс да се довери както на нея, така и на правосъдната система, която представляваше, и Ким не можеше да се отърси от чувството, че Лора беше предадена. И от двете.