Сподавен списък

ГЛАВА 4

В седем и тридесет сутринта Ким паркира мотоциклета си пред полицейския участък в Хейлсоуен, леко встрани от околовръстния път, който обикаляше цялото градче с малката му търговска улица и колежа. Участъкът беше почти залепен за сградата на районния съд; удобно, ако имаш да свършиш нещо, и кошмарно, ако искаш да ти платят текущи разходи за това.

Триетажната сграда беше сива и неприветлива, като всяко друго административно учреждение, което сякаш се опитваше да се извини на данъкоплатците за присъствието си.

Тя стигна до стаята на детективите, без да поздрави никого и без да я поздравят. Ким знаеше, че й се носи славата на студена, необщителна и безчувствена жена. Това повсеместно схващане изключваше възможността за размяна на учтиви баналности, което я устройваше идеално.

Както обикновено, беше първа, затова включи машината за кафе. В стаята имаше четири бюра, разположени две по две, едно срещу друго. Всяко бюро беше точно копие на срещуположното, с компютърен екран и разбъркани органайзери за документи.

Три от бюрата си имаха постоянни обитатели, само четвъртото стоеше празно след съкращенията преди няколко месеца. На него предпочиташе да се разполага самата тя, вместо в собствения си кабинет.

Стаята, обозначена с името на Ким, носеше освен това по-популярното наименование "Буркана". Представляваше един малък ъгъл на основното помещение, ограден с гипсокартон и стъкло.

Ким използваше кабинета си само за "индивидуални длъжностни напътствия" — с други думи, когато искаше да начука канчето на някого.

— Добро утро, началство — поздрави детектив Уд, докато се наместваше на стола си.

Въпреки че беше наполовина англичанка, наполовина нигерийка, Стейси никога не беше напускала Обединеното кралство. Гъстите й къдрици бяха постригани съвсем късо след последното разплитане на изкуствените треси в косата й. Гладката й кожа с цвят на карамел подхождаше добре на новата й прическа.

Работното място на Стейси беше чисто и подредено. Всички документи, които не се намираха в надписаните органайзери, бяха разпределени в изрядни купчини по горния ръб на бюрото.

Малко след това пристигна и сержант Брайънт, който измърмори едно, добро утро", след като хвърли поглед към "Буркана". Беше висок малко над метър и осемдесет и изглеждаше безупречно, все едно че майка му го беше облякла за неделното училище.

Сакото веднага се озова на облегалката на стола му. До края на деня възелът на вратовръзката му щеше да се свлече с няколко копчета по-надолу, яката му щеше да бъде разкопчана, а ръкавите на ризата му щяха да бъдат навити почти до лактите.

Ким забеляза, че той погледна към бюрото й, за да провери дали вече си е наляла кафе. Едва след това напълни за себе си чашата с надпис "Най-добрият таксиметров шофьор на света", подарък от деветнадесетгодишната му дъщеря.

Никой друг освен него самия не знаеше как беше подредено бюрото му, но на Ким все още не й се беше налагало да чака повече от няколко секунди, след като му поиска някой документ. Най-видното място на бюрото се заемаше от фотография в рамка на него самия и съпругата му, направена на двадесет и петата годишнина от сватбата им. В портфейла му беше скътана снимка на дъщеря му.

Сержант Кевин Досън, третият член на екипа й, не държеше снимка на близък човек на бюрото си. Ако му се приискаше да сложи снимка на човека, когото обичаше най-много, щеше да се наслаждава на собствения си лик през целия ден.

— Съжалявам, че закъснях, началство — каза Досън, като се настани на стола срещу Уд, така че вече всички бяха тук.

Не беше наистина закъснял. Смяната му започваше в осем сутринта, но Ким обичаше да идват по-рано, за да си направят оперативка, особено когато имаха нов случай. Тя не работеше по график и хората, които държаха работното време да се спазва, не се задържаха дълго в нейния екип.

— Ей, Стейси, ще ми пуснеш ли едно кафе или да? — попита Досън, докато проверяваше телефона си.

— За теб винаги, Кев — отговори му закачливо тя. — Както го обичаш, нали: дълго, силно и горещо?

— Ти ще пиеш ли едно? — попита я той, докато ставаше от стола си.

Досън много добре знаеше, че тя не близваше кафе.

— Сигурно си изморена, след като цяла нощ си се сражавала с чародеи — подхвърли той.

Стейси беше известна с манията си по онлайн играта " World of Warcraft"

— Всъщност, Кев, от една жрица ми падна магията да превръщам големи мъже в пълни смешници, но сякаш някой ме е изпреварил.

Досън се хвана за корема и се престори, че се превива от смях.

— Началство! — подвикна Брайънт през рамо. — Децата пак не слушат!

Той се обърна към двамата си колеги и им размаха пръст.

— Почакайте само майка ви да се прибере.

Ким завъртя очи към тавана и седна на празното бюро, нетърпелива да започнат.

— Добре, Брайънт, раздай показанията. Кев, излез на дъската.

Досън взе маркера и застана до бялата дъска, която заемаше цялата стена в дъното на помещението.

Докато Брайънт разпределяше докладите, тя им разказа за последното развитие на събитията.

— Жертвата ни се казва Тереза Уайът, на четиридесет и седем години, дълбоко уважаван директор на частна мъжка гимназия в Стауърбридж. Неомъжена, без деца. Живяла е комфортно, но не твърде разточително, и до момента не знаем да е имала врагове.

Кев нанасяше информацията под формата на списък със заглавие "Жертва".

Телефонът на Брайънт иззвъня. Той каза само няколко думи, върна слушалката на място и се обърна към Ким.

— Уди иска да те види.

Тя не му обърна внимание.

— Кев, сложи още една графа: "Престъпление". Не е намерено оръжието, нищо не е откраднато, засега нямаме никакви веществени доказателства или улики.

— Следваща графа: "Мотив". Обикновено убиват хората заради нещо, което са направили, нещо, което правят в момента, или нещо, което възнамеряват да направят. Доколкото ни е известно, жертвата ни не е била замесена в каквато и да било престъпна дейност.

— Хм… началство, главният инспектор иска да те види.

Ким отпи още една глътка от прясно приготвеното си кафе.

— Вярвай ми, Брайънт: няма да ме хареса, преди да съм си изпила кафето. Кев, аутопсията ще приключи в десет. Стейс, събери колкото можеш повече информация за жертвата. Брайънт, свържи се с училището и ги уведоми, че ще ги посетим.

— Началство…

Ким допи кафето си.

— Спокойно, мамо, отивам.

Тя изкачи стълбите до третия етаж по две наведнъж и почука леко, преди да влезе.

Главен инспектор Удуърд беше набит мъж, на когото му оставаха няколко години, докато навърши шестдесет. Имаше съвършено гола глава и гладка кафява кожа, резултат от разнообразното му родословие. Черните панталони и бялата му риза бяха безупречно изгладени и всички ръбове бяха на правилните места. Очилата за четене, които се крепяха на върха на носа му, не успяваха да прикрият умората в очите му.

Той й махна с ръка да влезе и посочи един стол с изглед към стъклената витрина, в която беше изложена пълната му колекция от умалени модели на автомобили.

На долния рафт се намираше сбирката от избрани класически английски модели, а на горния беше изложена колекция от полицейски автомобили от различни исторически периоди. Имаше модел на "MG ТС" от четиридесетте години, "Форд Англия", класически черен полицейски микробус, както и един "Ягуар XJ40", който стоеше на почетното място по средата.

Вдясно от стъклената витрина, здраво окачена на стената, имаше снимка на Уди, който се здрависва с Тони Блеър. До нея имаше снимка на най-големия му син, облечен в пълна парадна униформа, точно преди да замине да служи в Афганистан. Същата униформа, с която беше облечен на погребението си, петнадесет месеца по-късно.

Уди затвори телефона и моментално взе в ръка стрес топката, която стоеше на края на бюрото му. Дясната му ръка стисна и после отпусна мекото топче. Ким си даде сметка, че в нейно присъствие той доста често посягаше към него.

— Какво знаем до момента?

— Почти нищо, сър. Тъкмо нахвърляхме събраната информация, когато ме повикахте.

Кокалчетата му побеляха около топката, но той реши да подмине намека.

Тя погледна надясно покрай главата му, към перваза на прозореца зад него, където стоеше най-новият му проект. Беше модел на "Ролс Ройс Фантом", но работата по него не беше напреднала изобщо през последните няколко дни.

— Чух, че си имала сблъсък с инспектор Уортън?

Явно някой вече беше разгласил новината.

— Разменихме си любезности край трупа.

Нещо в модела не беше точно както трябва. Междуосието й се струваше твърде дълго.

Той стисна още по-силно топката.

— Неговият началник се свърза с мен. Подадена е официална жалба срещу теб и неговият отдел иска случая.

Ким завъртя очи към тавана. На отворкото явно не му стискаше сам да си решава проблемите.

Тя надви желанието си да се пресегне към модела на "Ролс Ройс", за да поправи грешката в конструкцията, и се въздържа.

Погледът й се плъзна встрани и тя срещна очите на своя началник.

— Но няма да го получи, нали, сър?

Той задържа погледа си върху нея за един много дълъг миг.

— Не, Стоун, няма да го получи, въпреки че официалната жалба не изглежда никак добре в досието ти, а на мен, честно казано, ми омръзна да ги получавам заради теб.

Той премести топката в лявата си ръка.

— И така, много ми е интересно да разбера с кого си решила да си партнираш този път.

Ким се почувства като дете, което трябва да си избере нов най-добър приятел. В последния доклад за трудовите й качества имаше само една препоръка: да не се кара с колегите си.

— Имам ли избор?

— Ти кого би избрала?

— Брайънт.

По устните му пробяга бегла усмивка.

— В такъв случай, имаш. Сама го избра.

Всъщност нямам, помисли си тя. Брайънт щеше да я следи за издънки и след като хрътките от съседното полицейско управление щяха да душат около нея през цялото време, значи именно това беше човекът, от когото Уди имаше нужда; зрял човек, който да я надзирава неотлъчно.

Беше готова да предложи на шефа си съвет, за да му спести часовете, които щеше да загуби в разглобяване на задната ос на автомобила, но сега се въздържа.

— Има ли нещо друго, сър?

Уди остави стрес топката и свали очилата си.

— Дръж ме в течение.

— Разбира се.

— А, да. Стоун…

Тя се обърна на прага.

— Позволявай на хората си да поспят от време на време. За разлика от теб, те не се зареждат през кабел от компютъра.

Ким излезе от кабинета му, питайки се колко време му беше отнело да измисли тази остроумна шегичка.