Сподавен списък

ГЛАВА 27

Домът за възрастни хора беше образец на симетрия. От всяка страна на фоайето имаше по една стъклена преграда. Вдясно от Ким имаше малък празен офис, а вляво от нея се намираше стая с няколко бюра и една жена, облечена с черна тениска. Охраната.

— С нещо да помогна? — каза жената.

Или поне така предположи Ким, защото събеседничката й стоеше зад стъклената преграда, която ги разделяше.

— Може ли да разговаряме с един ваш пациент?

Жената неразбиращо вдигна рамене. Ким посочи плъзгащите се врати, но жената поклати глава и произнесе само с устни: "Само по спешност".

Ким се почувства така, все едно бяха затворени в някаква камера за обеззаразяване. Тя посочи двойката врати от вътрешната страна.

Жената кимна и на свой ред посочи към една отворена книга, поставена вдясно от прозореца. После описа с ръка няколко заврънкулки във въздуха. Ким предположи, че това беше покана да се регистрират.

— Кажи ми пак колко сме напреднали в комуникациите — измърмори Ким към Брайънт.

Те вписаха имената си и зачакаха да ги пуснат.

Когато най-сетне влязоха, Ким веднага забеляза две ясно обособени групи.

Вляво бяха физически по-стабилните пациенти. Един-двама обикаляха наоколо с проходилки, няколко други седяха надвесени напред в своите кресла с високи облегалки и разговаряха помежду си. Откъм телевизора се чуваше гласът на Филип Скофийлд, който бърбореше нещо за управление на личните финанси. Някои от обитателите на дома се бяха обърнали и гледаха право към тях; все пак бяха непознати лица.

Отдясно не се чуваше почти нищо. Една медицинска сестра обикаляше и раздаваше лекарства от количката си. Никой не се обърна да погледне към тях.

Жената от охраната излезе от стъклената си клетка. Точно над лявата й гърда беше окачена табелка с името й: "Кат".

— С какво мога да ви помогна?

— Искаме да разговаряме с една от настанените тук, казва се Мери Андрюс.

Кат неволно вдигна ръка към лицето си.

— Нейни роднини ли сте?

— Детективи от полицията — отвърна Брайънт.

Той продължи да говори, но жестът на жената накара стомаха на Ким да се свие от неприятно предчувствие. Бяха закъснели.

— Съжалявам, но Мери Андрюс почина преди десет дни.

"Преди всичко това да започне", помисли си Ким. "Или точно когато е започнало."

— Благодарим ви — каза Брайънт. — Ще се свържем с патолога.

— С каква цел? — попита Кат.

— За да ни каже нещо повече за причината за смъртта й — обясни Брайънт, но Ким вече се беше обърнала.

Тя бутна вратата, но беше заключено.

— На Мери Андрюс не беше извършена аутопсия. Беше неизлечимо болна от рак на панкреаса, така че смъртта й не беше голяма изненада за никого. Нямаше причина да подлагаме семейството й на подобно преживяване, затова я изпратихме направо в "Хиктънс".

Ким нямаше нужда да пита къде са я изпратили. Всички знаеха погребалното бюро в Кредли Хийт. Служителите му погребваха местните жители от 1909 година насам.

— Мери Андрюс имаше ли посетители през въпросния ден?

— В дома имаме общо петдесет и шест пациенти. Извинете ме, но не мога да си спомня.

Ким долови неприязън в гласа й, но не му обърна внимание.

— Имате ли нещо против ние да проверим в книгата за посетители?

Кат се замисли за момент, после поклати глава. Натисна един зелен бутон, който отвори вратата, и Ким се върна обратно във фоайето.

Тя се зае да разлиства страниците, докато Брайънт придържаше вратата отворена с крака си.

— Сър, ако не оставите вратата да се затвори зад вас, ще се включи аларма.

Брайънт подви опашка и излезе обратно във фоайето.

— Какво ти става днес, нещо против старите хора ли имаш? — попита Ким, когато видя сериозното изражение на лицето на Брайънт.

— Не, просто е потискащо.

— Кое? — попита Ким и прелисти още няколко страници.

— Мисълта, че това е последната ти спирка. Когато живееш навън, по широкия свят, няма невъзможни неща, но заживееш ли веднъж в място като това, вече знаеш, че има само един начин, по който да го напуснеш.

— Хм… колко ведро. Намерих го — каза тя и забоде пръст в страницата. — В дванадесет и петнадесет, на десети. Посетителят, който е дошъл да види Мери Андрюс, е записал името си толкова нечетливо, че не се разбира нищо.

Брайънт посочи към горния десен ъгъл на фоайето.

Ким се обърна и почука на стъкления прозорец. Кат я погледна намръщено. Ким посочи вратата. Отново се чу бръмчене, когато жената я отвори отвътре.

— Трябва да видим записа от охранителната камера.

Кат изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да възрази, но после само въздъхна тежко.

— Оттук.

Двамата я последваха през главния офис до едно тясно помещение в дъното.

— Ето — каза тя и си тръгна.

Помещението трудно можеше да се нарече стая. Вътре имаше малко бюро, на което стоеше стар монитор и контролен пулт. Отстрани потракваше допотопен видеокасетофон:

— Сигурно щеше да е нахално от наша страна да се надяваме на нещо дигитално — измърмори Брайънт.

— Да, добрите стари видеокасети. Моля те, само не ми казвай, че не са надписани.

Ким седна на единствения наличен стол, докато Брайънт разглеждаше рафтовете с видеокасети.

— От този ден има само две. Една за дневната и една за нощната смяна. Касетите се сменят само два пъти на денонощие.

— Значи не записват през цялото време, а се включват на равни интервали, така ли?

— Опасявам се, че да — каза той и взе касетата.

Съдът приемаше като доказателства записите в реално време, тъй като в тях нищо не липсваше. При записите на интервали изображението се записваше веднъж на няколко секунди, от което картината изглеждаше насечена — като снимки, подредени една след друга.

Ким сложи касетата във видеокасетофона. Екранът оживя. Тя превъртя касетата до приблизителния момент от деня, от който се интересуваха.

После впери поглед в екрана.

— И ти ли виждаш същото, което виждам аз?

— Видеокасетата е толкова стара, че записът е неясен. Мамка му, нищо не се вижда.

Ким се облегна на стола си.

— Колко ли пъти са използвани тези касети?

— Така като гледам, стотици.

Видеокасетите от този тип, които се използваха в охранителни системи, трябваше да се сменят след дванадесетия пореден запис, за да се предотврати това, което се виждаше на екрана в момента.

Ким продължи да наблюдава фигурите, които влизаха и излизаха от фоайето.

— За Бога, това може да бъда и аз.

Брайънт я погледна сериозно.

— Ти ли си, началство?

Ким се протегна назад, за да отвори вратата.

— Кат! — извика тя. — Имаш ли минутка?

Кат се появи на прага.

— Наистина, няма нужда да…

— Вземаме тази касета с нас.

Кат вдигна рамене.

— Добре.

— Имаш ли приемно-предавателен протокол, който да подпишем?

— Какво да имам?

Ким подбели очи.

— Брайънт?

Той откъсна един лист от джобния си бележник и записа номера на касетата, имената им и полицейския участък.

Кат взе листа от бележника му, видимо учудена.

— Кат, нали си даваш сметка, че тази система за видеонаблюдение в общи линии е напълно безполезна?

Жената я погледна така, като че ли разговаряше с пълен глупак.

— Това е дом за стари хора — отвърна победоносно тя. — Не е като да гъмжи от престъпници.

Ким кимна в знак на съгласие, а Брайънт се зае да оглежда ноктите на ръцете си.

— Имаш право. От друга страна, ако използвахте по-качествени видеокасети, сега може би щяхме да успеем да идентифицираме човека, отговорен за две, а вероятно и три убийства, и със сигурност щяхме да имаме по-големи шансове да му попречим отново да убие някого.

Ким се усмихна мило на потресената жена.

— Иначе ти благодаря за отделеното време и оказаното съдействие.

Ким мина покрай жената и излезе от сградата.

— Знаеш ли, началство, винаги съм бил убеден, че си най-опасна, когато се усмихваш.

— Занеси касетата на Стейси. Може да познава някой магьосник, който да успее да ни помогне.

— Тъй вярно. А сега накъде, началство?

Ким взе ключовете от ръката му.

— Брайънт, приготви се за най-зловещото пътуване в живота си — каза тя и си придаде ужасяващо изражение. — От дома за стари хора отиваме право в погребалното бюро.

Брайънт сви рамене.

— Хубаво. Но след като ти ще караш, гледай само да не ми е и последното пътуване, става ли?