Сподавен списък

ГЛАВА 26

Ким излезе от изкопа.

— Хайде, Брайънт. Време е да започваме.

Тя хвърли един поглед на непознатия пикап "Тойота" й по метода на изключването прецени, че това трябва да е колата на доктор Даниъл Бейт. Над калника му имаше лека вдлъбнатина и целият беше покрит с кал.

— За Бога, какво е това? — възкликна Ким и подскочи назад.

— Хм… Казват му "куче", началство.

Ким погледна по-внимателно към косматата муцуна, която се беше появила на задния прозорец на колата. После сбърчи вежди.

— Брайънт, само на мен ли ми се струва или…

— Не, началство, по всичко личи, че има само едно око.

— Стига сте ми плашили кучето — каза Даниъл Бейт и се приближи към тях. — Мога да ви уверя, че тя няма какво да ви каже.

Ким се обърна към своя колега.

— Виждаш ли, Брайънт, кучетата наистина приличат на стопаните си.

— Знаете ли, след събуждане по телефона в четири сутринта и след три часа и половина шофиране, за да стигна дотук, вие със сигурност не сте онова, от което имам нужда.

— Сляпа ли е? — попита го Ким, докато той отваряше вратата на автомобила.

Кучето изскочи навън и седна. Доктор Бейт закачи каишка за червения й нашийник и енергично разроши козината на главата й.

— Има безупречно зрение, що се отнася до дясното й око.

Ким отбеляза, че кучето е немска овчарка. Пристъпи напред и доближи ръка към носа на животното.

— Хапе ли?

— Само надменни детективи.

Ким завъртя очи към небето и погали кучето по главата. Козината му беше мека и топла.

Беше озадачена от това, което й беше казал доктор Бейт. За да пристигне от Дънди, който се намираше на 560 километра оттук, трябваше да е шофирал много повече от три часа и половина.

— Защо я водиш? — попита го тя.

— Бяхме си взели няколко дни почивка след последния случай, по който работих. Разглеждахме възможностите за скално катерене около Чедър, когато се обади шефът ми. Аз бях най-близо.

В гласа на Даниъл не се долавяше раздразнение — просто приемаше факта, че подобни обаждания вървяха ръка за ръка с работата му.

Ким неволно беше спряла да гали кучето по главата и сега усети как животното я побутваше подканващо с топлия си нос.

— Я виж ти, инспекторе — каза Даниъл Бейт и я погледна насмешливо. — Някой тук все пак те харесва.

Ким не успя да му отговори подобаващо, защото точно в този момент звънна мобилният й телефон.

Даниъл се обърна и тръгна заедно с кучето си към горния край на района, а тя прие обаждането.

— Какво има, Стейс?

— Къде си?

— Тъкмо тръгваме. Защо?

— Нагоре ли гледаш или надолу?

— Моля?

— Открих Уилям Пейн, единият от двамата нощни дежурни.

— Дай ми адреса.

— Погледни надолу към хълма. Би трябвало да виждаш: седем къщи, подредени в редица. Трябва ти онази точно в средата. Предният и задният двор са настлани с бетонни плочи.

Ким вече вървеше надолу по хълма.

— Откъде знаеш това, по дяволите?

— От сателитните снимки в "Гугъл", началство.

Ким поклати глава и прекъсна разговора.

— Къде каза, че отиваме?

— Да разпитаме първия си свидетел.

— Тук? — попита Брайънт, докато отваряше портата на оградата, която му стигаше до кръста.

Предният двор беше изцяло покрит с бетонни плочи, което му придаваше някак зловещ вид. Пътеката към къщата се отличаваше единствено по наклонената рампа, която се издигаше от останалия бетон и водеше право към входната врата.

След две почуквания на вратата се появи висок мъж с гъста, напълно бяла коса.

— Уилям Пейн?

Мъжът кимна.

Брайънт извади служебната си карта.

— Може ли да влезем?

Мъжът се намръщи и не помръдна от мястото си.

— Не разбирам. Вчера един полицай вече идва и записа подробно всичко.

Ким хвърли поглед на Брайънт, преди да продължи.

— Господин Пейн, тук сме във връзка с разследване, което се отнася до дома в Крестуд.

Ким не беше изпращала други полицейски служители на този адрес.

По лицето на мъжа едва сега се изписа разбиране.

— Да, естествено — каза той. — Моля, заповядайте.

Той направи крачка назад и Ким го прецени набързо. Бялата му коса създаваше впечатление за много по-възрастен мъж, отколкото лицето му. Сякаш в него успоредно бяха вървели два отделни процеса на остаряване. Лицето му беше на човек, не по-възрастен от четиридесет и няколко години.

— Моля ви, пазете тишина, дъщеря ми спи.

Гласът му беше нисък и приятен, без следа от местния диалект.

— Оттук — прошепна той.

Мъжът ги въведе в една голяма стая, която заемаше цялата дължина на къщата. В по-близката половина от нея беше всекидневната, а зад нея беше масата за хранене — точно пред стъклената врата, която водеше към малък заден двор. Между изрядно подредените една до друга бетонни плочи нямаше място за трева или храсти. Ким чу звук зад гърба си. Тихо, ритмично туптене.

Звукът явно идваше от машина за контролиране на дишането. Към машината беше свързано момиче, което според Ким беше на възраст около петнадесет-шестнадесет години. Инвалидната й количка представляваше възголямо съоръжение, от едната страна на което беше прикрепена банка за интравенозна инфузия.

Намотан около левия подлакътник на количката, висеше шнур с червен бутон за тревога, който веднага информираше службата за спешна медицинска помощ — обикновено оборудваха така хора със сериозни увреждания. Ким си даде сметка, че за момичето беше много по-удобно да натисне бутона, който се намираше на сантиметри от лявата й ръка, отколкото ако висеше на врата й.

Бархетната пижама, осеяна с картинки на Бети Буп, не успяваше да прикрие атрофиралото й тяло.

— Дъщеря ми, Луси — каза Уилям Пейн.

Той се наведе към нея и нежно прибра един рус кичур коса зад ухото на момичето.

— Седнете, моля — продължи той и ги заведе до малката маса.

В стаята тихо се носеше гласът на Джеръми Кайл, който водеше забавното си предаване по телевизията.

— Мога ли да ви предложа чаша кафе?

И двамата кимнаха. Уилям Пейн отиде до миниатюрния кухненски бокс в единия край на всекидневната. Поднесе им кафето в порцеланови чаши, на метални подложки. Кафето ухаеше превъзходно и Ким веднага отпи една глътка.

— Чиста колумбийска арабика?

Той се усмихна.

— Единственият ми порок. Не пия и не пуша. Не си падам по леки коли и не гоня леки жени. Просто обичам да пия хубаво кафе.

Тя кимна и отпи още една глътка. Брайънт лочеше своето кафе, като че ли беше купено с намаление от най-долния рафт в супермаркета.

— Господин Пейн, бихте ли ни казали…

Брайънт млъкна, защото Ким го подритна под масата. Този път щеше да води тя.

— Бихте ли ни казали какво й е на Луси?

Той се усмихна.

— Разбира се, толкова обичам да говоря за малкото си момиченце. Луси е на петнадесет години и по рождение страда от мускулна дистрофия.

Той се обърна към дъщеря си и повече не погледна обратно към тях. Това даде възможност на Ким да го наблюдава спокойно.

— Разбрахме, че нещо не е наред с нея, още когато беше съвсем малка. Проходи твърде късно — и така и не излезе от онази фаза, в която прохождащите деца не успяват да се задържат на краката си.

Ким се огледа.

— Майката на Луси тук ли е?

Уилям отново се обърна към нея. В погледа му се четеше искрена изненада.

— Простете. Често напълно забравям, че Луси някога е имала и майка. Толкова дълго сме само двамата.

— Разбирам — каза Ким и се наведе напред.

Той продължи почти шепнешком:

— Майката на Луси не беше лош човек, но имаше определени очаквания и в плановете й нямаше място за дете с увреждания. Не ме разбирайте погрешно. Сигурен съм, че всеки родител копнее детето му да бъде съвършено. Тази мечта рядко включва денонощни грижи за възрастен човек, който никога няма да може да се погрижи сам за себе си. Извинете ме за момент.

Той взе една салфетка и избърса струйката слюнка, която се стичаше по брадичката на дъщеря му.

— Съжалявам за тази гледка. Както и да е, в началото Алисън полагаше големи усилия и тогава наистина успяваше да намери сили да се фокусира върху няколкото нормални елемента в живота ни, но с напредването на болестта й ставаше все по-трудно. Когато ни напусна, вече не можеше дори да погледне Луси и не я беше докосвала с месеци. И двамата преценихме, че ще е най-добре да си тръгне. Това се случи преди тринадесет години и оттогава нито сме я виждали, нито сме я чували.

Въпреки че говореше спокойно, Ким долови болката в гласа му. Този човек беше проявил повече разбиране към майката на Луси, отколкото самата тя би могла да направи на негово място.

— Затова ли започнахте да давате нощни смени в дома в Крестуд?

Пейн кимна.

— Преди това бях ландшафтен архитект, но нямаше как да работя и едновременно с това да се грижа за Луси. Нощните смени в дома в Крестуд ми даваха възможност да се грижа за Луси през деня. Съседката често идваше да прекара нощта при нея.

— Нямаше ли втора госпожа Пейн? — попита Брайънт.

Уилям поклати глава.

— Не. Брачният обет, който съм дал, е до живот. Разводът може и да се приема от съда, но не и от Бог.

Ким прецени, че дори да беше искал, щеше да му е трудно да си намери нов човек, с когото да сподели живота си. Малко хора са готови да поемат грижите за чуждо дете с увреждания.

От ъгъла се чу гъргорещ звук и Уилям моментално се изправи. Отиде и застана пред дъщеря си.

— Добро утро, мила моя, добре ли спа? Жадна ли си?

Ким не забеляза каквото и да било движение, но въпреки това личеше, че между бащата и дъщерята протича някаква комуникация, защото Уилям придърпа една сонда за хранене и постави тръбичката между устните й. Показалецът на дясната ръка на Луси натисна един бутон върху подлакътника на количката. В устата й се изсипа предварително отмерено количество течност.

— Слуша ли ти се музика?

— Някоя аудио книга?

Той се усмихна.

— Искаш ли да се обърнеш на другата страна?

Ким най-сетне разбра. Комуникираха чрез примигвалия.

Докато Уилям обръщаше количката, Ким остана поразена от бледата, гладка кожа на момичето и открития й поглед.

Замисли се за жестоката ирония на съдбата да затвори един нормално функциониращ мозък в това напълно безполезно тяло. Едва ли имаше по-зла участ.

— Луси седи до прозореца, за да гледа навън. Раздвижването вчера я очарова.

Ким внимателно се опита да смени темата, за да се върнат към предишния си разговор:

— Господин Пейн, разказвахте ни за…?

— Да, разбира се. Работата в дома в Крестуд беше сравнително лесна. Трябваше само да се убедя, че всичко е заключено и момичетата не могат да излязат сами, както и че никой не може да влезе отвън, да следя детекторите за дим и да довършвам разни дребни задачи, останали от дневната смяна. Беше ми много удобно и бях разочарован, когато всичко приключи.

— Заради пожара?

Той кимна.

— От друга страна, така или иначе щяха да затворят дома, но все пак се надявах да поработя още няколко месеца.

— На работа ли бяхте въпросната нощ?

— Не, на смяна беше Артър, но чух алармата в мига, в който се включи. Както виждате, моята спалня е откъм улицата.

— Какво направихте?

— Проверих дали Луси е добре и изтичах отсреща. Артър вече беше извел почти всички момичета, но понеже беше започнал да се дави от дима, аз влязох вътре, за да направя една последна обиколка и да се уверя, че никой не е останал в сградата. Първи пристигнаха госпожица Уайът и Том Къртис, цареше суматоха. Всички проверяваха момичетата по списък, за да бъдат сигурни, че нито едно не е останало вътре. Санитарите отнасяха момичетата, които имаха леки порезни рани или бяха вдишали дим, но не даваха информация на никого. Опитах се да помогна, но сякаш само влошавах нещата. Тръгнах си, когато започнаха да пристигат другите служители от персонала.

— По кое време се случи това?

— Бих казал, някъде около един и половина.

— Установи ли се причината за пожара?

— Не знам. Не съм сигурен, че се опитаха да я установят. Нямаше сериозно ранени, а сградата така или иначе се рушеше.

— Знаете ли, че и Тереза Уайът, и Том Къртис са станали жертви на убийство?

Уилям се изправи и се приближи до дъщеря си.

— Миличка, май е време за малко музика, а?

Ким не забеляза момичето да му отговаря с очи, но Уилям постави слушалките в ушите й, а после пусна музиката.

— Дъщеря ми има отличен слух. Ако беше нормално петнадесетгодишно момиче, щяха да го помолят да излезе от стаята. Това е нашият еквивалент на същото действие.

На Ким й се прииска да си удари плесница. Без да се усети, се беше отнесла с Луси така, все едно момичето не беше там — само защото беше инвалид.

Нямаше да повтори тази грешка.

— Какво можете да ни кажете за жертвите? — продължи тя.

— Не много. Рядко се срещах с персонала от дневната смяна. Понякога домакинката Мери изчакваше, докато дойда, и ми разказваше клюките.

— Какви клюки?

— Главно за скандалите между госпожица Уайът и господин Крофт. Мери казваше, че се борят за надмощие.

— Можете ли да се сетите за човек, който би искал да стори зло на момичетата?

Лицето на Уилям видимо пребледня и той погледна през прозореца.

— Нали не мислите наистина, че заровеното тяло е на някое момиче от дома в Крестуд?

— Все още не сме изключили тази възможност.

— Съжалявам, но наистина не мисля, че мога да ви помогна с нещо.

Уилям внезапно се изправи. Изражението му се промени. Все така спокоен в изказа си, той явно беше решил, че е време да си вървят.

Брайънт настоя да продължи:

— Ами момичетата? Трудно ли се работеше с тях?

Уилям вече се отдалечаваше от тях, докато отговаряше:

— Не, по-скоро не. Имаше няколко бунтарки, но като цяло бяха добри деца.

— Какво имате предвид под бунтарки? — попита Брайънт.

— Обичайните неща.

Беше явно, че Уилям Пейн искаше да си тръгнат, и Ким започна да се досеща защо.

— Какви точно…

— Брайънт, приключихме — каза Ким и се изправи.

Уилям я погледна с благодарност.

— Ако мога само да ви задам…

— Казах, че приключихме — почти изръмжа тя.

Брайънт затвори бележника си и се изправи. Ким мина покрай Уилям, докато отиваше към вратата.

— Благодарим ви за отделеното време, господин Пейн. Няма да ви задържаме повече.

Ким спря до количката на Луси и леко докосна лявата ръка на момичето.

— Довиждане, Луси. Беше ми приятно да се запознаем.

Когато стигна до вратата, Ким се обърна:

— Господин Пейн, бих искала да ви помоля да ни отделите още само минутка. Първоначално решихте, че сме дошли по друга причина — каква е тя?

— Предната вечер имахме опит за влизане с взлом. Нищо не успяха да откраднат, но все пак съобщих в полицията.

Ким се усмихна с благодарност и той затвори вратата зад гърба им.

Щом излязоха пред портата, Брайънт се обърна към нея.

— Какво ти стана? Не видя ли как се промени, когато започнахме да разпитваме за момичетата? Нямаше търпение да ни разкара.

— Не е това, което си мислиш, Брайънт.

Ким пресече улицата и се обърна, за да огледа къщата. От всичките седем само тази имаше аларма, поставена на видно място на фасадата. Право към портата бяха насочени инфрачервена светлина и сензор за движение. Ким беше забелязала втори сензор, който покриваше задния двор, както и двуметровата ограда, покрита с шипове.

За обирджиите не беше обичайно нарочно да се изправят пред предизвикателството да проникнат във възможно най-добре защитената къща. А Ким не вярваше в съвпаденията.

Брайънт се намуси.

— Нямаш представа какво си мисля, защото не ми даде възможност да разбера. Той се притесни, началство.

Ким поклати глава и започна да се изкачва по хълма.

По средата на пътя се размина с Даниъл Бейт, който водеше кучето обратно към колата си.

— Ей, инспекторе, не можеш да се откъснеш от мен, а?

— Мога и още как, докторе — отвърна тя, без да забавя крачка.

— Началство, какво става, по дяволите? — настоя Брайънт, когато стигнаха при колата си. — Обикновено не избягваш предизвикателствата. Този тип беше адски притеснен, а ти просто си тръгна.

— Точно така направих.

— Още малко и щеше буквално да ни изрита.

— Така е, Брайънт, щеше.

Тя се обърна и го погледна над покрива на колата.

— Защото трябваше да смени мръсната пелена на петнадесетгодишната си дъщеря.