Сподавен списък

ГЛАВА 73

Ким прекоси тичешком пътя и натисна дръжката на входната врата. Беше отворено.

Тя затвори вратата след себе си и влезе във всекидневната.

— О, не — възкликна Ким и влетя в стаята.

Луси лежеше по очи на пода пред инвалидната си количка.

Ким се наведе над нея и болката преряза гърба й.

— Луси, всичко е наред — каза тя и погали момичето по косата.

После се изправи и набързо обмисли най-лесния начин да повдигне детето.

Коленичи отново и нежно обърна Луси, така че да легне по гръб. Детските й очи бяха изпълнени с ужас.

— Всичко е наред, миличка. Може ли да ми покажеш как казваш "да"?

Луси примигна два пъти.

— Ще те повдигна под мишниците, съгласна ли си?

Две примигвания.

Ким се наведе напред, пъхна едната си ръка зад врата на Луси и повдигна горната част на тялото й до седнало положение. Знаеше, че мускулите на Луси не могат да издържат тежестта на собственото й тяло, затова я придърпа към себе си така, че тялото на Луси да се облегне на нейното и да не падне назад.

Пъхна ръцете си под мишниците на Луси и я изтегли до изправено положение. Тялото й беше отпуснато и не се съпротивляваше по никакъв начин. Макар да не тежеше колкото едно нормално петнадесетгодишно момиче, Ким едва не извика от болка, когато напрегна гърба си.

— Знаеш ли какво, нека аз да водя този танц — каза Ким, завъртя Луси и внимателно я сложи да седне в стола.

После премести табуретката, за да седне пред краката на Луси. Хвана дясната ръка на момичето и я задържа.

— Добре ли си? Ранена ли си?

Нямаше примигване. Ким осъзна, че е задала два въпроса наведнъж.

— Извинявай, добре ли си?

Две примигвания.

— При баща си ли искаше да отидеш?

Две примигвания.

Ким стисна ръката й. За Бога, това момиче беше толкова сърцато.

— Той ще се оправи. Удариха го по главата и го закараха в болницата, за да го прегледат, но е добре.

Погледът на детето се изпълни с облекчение.

После Луси леко наведе глава срещу Ким.

— Луси, съжалявам, но не те разбирам.

Ким прочете раздразнението в погледа й. Тя повтори движението, този път по-силно.

— Иииииии — успя да издаде тя.

Ким почувства яда от безсилието на клетото дете. Мозъкът й функционираше прекрасно, но неспособността да споделя мислите си беше затвор, който Ким дори не можеше да си представи.

Тя отново наведе глава, като издаде същия звук, и този път Ким разбра въпроса по изражението на очите й.

На гърлото й сякаш заседна буца.

— Искаш да знаеш дали аз съм добре?

Две примигвания.

Ким сведе поглед към крехката ръка, която държеше в своята. Погледът й се премрежи за секунда, но тя се прокашля, за да се овладее.

— Нищо ми няма, Луси — и то благодарение на твоя баща.

Ким си спомни секундите, които й беше осигурил Уилям, когато грабна Уилкс за глезените.

— Той направо ми спаси живота.

Изразителните очи на момичето грейнаха от гордост.

— Сега трябва да тръгвам. Има ли някой, когото мога да повикам, за да се погрижи за теб?

Луси започна да примигва, когато входната врата се отвори. От коридора се чу женски глас.

— Не знам точно какъв цирк се разиграва тук, но…

Една закръглена дама, която наближаваше шестдесетте, спря на прага и скръсти ръце пред гърдите си.

— Коя сте вие, моля?

— Инспектор Стоун.

— Хм… прекрасно.

Жената заобиколи Ким, така че да види Луси както трябва.

— Луси, добре ли си?

Луси явно беше примигнала утвърдително, защото жената отстъпи, но не отмести поглед от Ким.

— Къде е Уилям?

— Наложи се да отиде в болницата — бързо отговори Ким.

— Какво сте му направили, по дяволите? — попита строго тя. — Добре ли е?

— Добре е, но вероятно ще прекара по-голямата част от нощта в болницата.

— Значи добре, че наминах да видя какво става, нали? Така, отивам да сложа чайника, а после ще си поръчаме нещо вкусно, нали, Луси? Ще поръчам пица, любимата ти.

Жената отиде в кухнята, но гласът й продължаваше да се чува оттам.

— Само не знам какво си въобразявате, че правите: полиция, линейки, машини, тенти. Мислех си, че всичко е приключило, но не, тази нощ трябваше пак да започнете всичко отначало…

Ким прикри усмивката си, докато не погледна към Луси, която завъртя очи към тавана. Тогава смехът свободно изригна от устата й.

— Луси, трябва да тръгвам, нали си добре?

Две примигвания.

— Имаш ли нужда от още нещо?

Две примигвания.

Ким обмисли ситуацията. Бумтящият глас на жената продължаваше да се носи от кухнята.

Ким се сети и сложи ръка върху дясното си ухо.

Две примигвания.

Ким се изправи и донесе айпода от перваза на прозореца. Постави слушалките в ушите на Луси и сложи устройството на подлакътника до дясната ръка на Луси.

— Така добре ли е?

Две примигвания и лукаво пламъче в очите й. Ким не се сдържа и се изкикоти.

После посочи вратата.

— Трябва да…

Две примигвания.

Ким докосна леко ръката на момичето и се отправи към изхода.

Линейката потегляше тъкмо когато пристигна втората патрулна кола.

Ким прекоси пътя и се върна пред дома за изоставени деца. В оградата като изваден зъб зееше дупка на мястото, където линейката се беше врязала в нея.

— Момчета, в кабинета в дъното на коридора, точно до вратата, има една библиотека. На гърба й е залепена една зъбна протеза. Опаковайте я, надпишете я и я изпратете в лабораторията.

Те кимнаха и влязоха в сградата.

Наоколо изведнъж отново се възцари тишина. Нищо не подсказваше какво се беше случило преди малко. По нищо не личеше, че едва не беше загубила живота си на това място.

А причината да не го загуби беше един преносим бутон за тревога. Едно малко устройство, което помагаше на Луси във всекидневието, я беше спасило.

Ким замръзна на място, когато осъзна какво беше пропуснала.

Повдигна й се, когато всички парчета от мозайката най-сетне дойдоха по местата си.

— Господи… — прошепна тя в тъмнината.

— Намерихме протезата, госпожо — каза един от полицаите, когато се появи зад ъгъла на сградата.

Ким осъзна, че я чакаше още работа — и имаше само един човек, който можеше да й помогне.

— Полицай, ще ми услужите ли с телефона си? — каза тя.