Сподавен списък

ГЛАВА 21

Въпреки че беше тръгнала след него, Ким паркира пред участъка малко преди Брайънт.

— Влез и се поизчисти. Аз отивам да се видя с Уди — каза му тя и се отправи към входа на сградата.

— Заставам изцяло зад поведението си, така че недей да…

— Имам седем минути до срещата с него, така че побързай.

Двамата изтичаха нагоре по стълбите и влязоха заедно в стаята.

Досън се ококори.

— Божичко, изглеждате така, сякаш сте се били в кална локва.

После се разхили.

— Как ми се иска да бях присъствал. Щях да заложа на началството.

Брайънт седна.

— Много ясно, Досън, всеки човек с капка разум в главата си би заложил на началството.

— Намерихме кости — каза Ким, докато сваляше якето си.

Тя прокара пръсти през косата си, после добави:

— Брайънт ще ви разкаже останалото.

Ким се отправи към вратата.

— Началство — спря я Брайънт. — Кажи му истината.

— Разбира се — отговори тя и продължи към стълбите.

Ким пресметна наум, че й оставаше около минута и половина, когато почука на вратата на шефа си. Изчака да я повика, Нямаше да спечели нищо, ако го ядосаше допълнително.

Измина разстоянието от четири крачки до стола и забеляза, че стрес топката си стоеше върху бюрото. Сега вече беше ясно, че е загазила.

— Стоун, какво си мислиш, че правиш, по дяволите?

— Ъ-ъ, какво точно имате предвид? — попита тя.

Нямаше да си го прости, ако се извини за нещо друго, без да иска.

— Не ме размотавай. Глупостите, които сте направили заедно с Брайънт, могат сериозно да застрашат…

— Брайънт не е направил нищо, сър. Той само наблюдаваше.

Уди я изгледа ядосано.

— Имам свидетел, който твърди, че го е видял в изкопа.

— А четиримата, които бяха най-близо до изкопа, ще свидетелстват, че това не е така.

— А какво би казал самият Брайънт?

Ким преглътна. И двамата знаеха отговора на този въпрос.

— Сър, съжалявам за постъпката си. Знам, че не биваше да го правя, и искам съвсем искрено да се извиня за…

— Спести ми тези излияния. Няма да ти помогнат по никакъв начин, а освен това ми призлява от тях.

Прав беше. Ким изобщо не съжаляваше.

— Как разбрахте?

— Не че ти влиза в работата, но доктор Матюс…

— Ясно, трябваше да се досетя, че той…

— … беше в пълното си право да ми се обади — повиши глас Уди. — Какво, по дяволите, си мислеше, че правиш?

— Сър, трябваше да действам веднага. Нещо ми подсказваше, че там, има заровено тяло, и ми се струваше абсурдно просто да стоя и да чакам някакви си документи.

— Абсурдно или не, неслучайно има процедури, които трябва да следваме, особено ако искаме да можем да оправдаем действията си в съда. Ще ти се отрази добре, ако запомниш, че заповедите ми не са пожелателни.

— Разбирам.

Той въздъхна тежко.

— Имаш късмет, че там наистина е имало заровено тяло, защото това ще измести фокуса от теб към ограничаване на щетите.

Тя кимна.

— За сметка на това вече не съм убеден, че ти си най-подходящият човек, който да води това разследване.

Тя се наведе напред на стола си.

— Но, сър, вие не можете да…

— Мога и още как. Да не говорим, че сериозно обмислям дали да не те отстраня изцяло от случая.

Ким замълча за момент. Беше особено важно какво щеше да каже сега. Тя реши да заложи всичко на честността.

Започна тихо:

— Сър, запознат сте с досието ми. Наясно сте с миналото ми и следователно знаете, че няма по-подходящ човек от мен, който да води разследването.

— Може и да е така, но на мен ми трябва човек, на когото мога да разчитам, че ще изпълнява заповедите ми. Ако се окаже, че костите, които сте намерили днес, принадлежат на дете, поверено на грижите на социалните служби, медиите ще гръмнат. Много хора ще се опитат да се дистанцират от случая и аз нямам никакво намерение точно моят екип да е отговорен за някой процедурен пропуск, от който могат да се възползват, за да се измъкнат.

Ким знаеше, че е прав. Но също така знаеше, че тя беше точният човек за тази работа.

— Така, предлагам двамата с Брайънт да се приберете по домовете си и да се измиете. Утре сутрин ще ти съобщя решението си.

Ким можеше да разбере кога я отпращат и стискаше палци освобождаването да не се окаже дисциплинарно.

— Знаеш ли, Ким… — обади се той, когато тя стигна до прага на вратата.

Мамка му, как мразеше Уди да използва малкото й име. Тя се обърна.

Той свали очилата си и я погледна в очите:

— Някой ден късметът ще ти изневери и ти ще се сблъскаш с последиците от поведението си. Изборът си е твой и ти имаш право на него. Само не забравяй другите около теб. Хората от твоя екип те уважават безкрайно и биха те последвали навсякъде, за да ти помогнат и да спечелят уважението ти.

Ким преглътна. Знаеше, че говори за един определен член от екипа й.

— И когато този ден дойде, безразсъдното ти поведение може да застраши не само кариерата, но и живота на хората около теб, и тогава ще ти се наложи да отговаряш не само пред мен и съдебната система.

Ким усети как започва да й се повдига, но това нямаше нищо общо с факта, че не беше слагала хапка в устата си; щом затвори вратата зад гърба си, веднага й се прииска все пак да я беше уволнил дисциплинарно.

Уди винаги знаеше как да я удари там, където ще я заболи най-много.