Тревожни хора

11.

Десет години по-късно младият полицай стои в коридора пред стаята за разпити. Баща му е вътре с брокерката. Майка му, разбира се, беше права: двамата изобщо не трябваше да работят заедно, само щяха да се карат. Той не я послуша, никога не го правеше. Понякога майката поглеждаше сина си, когато беше изморена или бе изпила две чаши вино, забравяйки да потиска чувствата си, и казваше: „Има дни, в които ми се струва, че ти така и не слезе от онзи мост, момчето ми. Че все още се опитваш да спасиш онзи мъж на парапета, въпреки че сега е също толкова невъзможно, колкото и тогава“. Може и да е вярно, той няма сили да се самоанализира. Все още сънува същите кошмари като преди десет години. След полицейската академия, изпитите, смените, късните нощи, работата в управлението, за която бе получил толкова похвали от всички, освен от баща си, след още късни нощи и толкова много работа, че се научи да мрази да закъснява, след прибирането пеша по разсъмване в жилище, където го посрещаха купчини сметки, празно легло, приспивателни и алкохол. Някои нощи просто не издържаше. Тогава излизаше да бяга, миля след миля, в мрак, студ и тишина. Краката му тропаха по асфалта все по-бързо и по-бързо, но не така, сякаш се мъчи да стигне някъде или да спечели нещо. Някои хора бягат като ловци, той препускаше като плячка. Накрая, изтощен и празен, се прибираше, олюлявайки се, у дома, а после отново отиваше на работа и започваше отначало. Понякога малко уиски му беше достатъчно, за да заспи, а в по-добрите сутрини един леден душ му беше достатъчен, за да се събуди. През останалото време правеше какво ли не, за да притъпи свръхчувствителността на кожата си. Потискаше плача, напиращ под ребрата му, дълго преди да е стигнал до гърлото и слъзните канали. Но кошмарите винаги си оставаха същите. Якето, развяно от вятъра, глухото приплъзване на обувките по парапета, момчешкият писък, разнесъл се над водата. Не прозвуча като неговия глас, нито пък момчето го усети като свой. Всъщност едва го чу, шокът беше толкова плътен и вцепеняваш. Още е.

Днес той беше първият полицай, който влезе в апартамента, след като затворниците бяха освободени и отвътре прозвуча изстрел. Той се втурна във всекидневната по окървавения килим, отвори балконската врата и се надвеси отчаяно над парапета, защото колкото и нелогично да изглеждаше за останалите, първата му мисъл и най-големият му страх бяха, че и този човек е скочил. Но долу имаше единствено журналисти и любопитни съседи, които се взираха в него през мобилните си телефони. Обирджията беше изчезнал безследно, а полицаят стоеше сам на балкона. Оттам можеше да види моста в далечината. А сега стои в коридора на полицейското управление и дори не може да изчисти кръвта от обувките си.