Тревожни хора

25.

Истината е, че Зара, която вероятно е на петдесет и няколко, но никой не смее да попита колко точно, изобщо не проявяваше интерес към закупуването на апартамента. Не защото не можеше да си го позволи, естествено. Сигурно би могла да го купи с дребните пари между възглавниците на дивана в дома си. (Е, Зара смята, че монетите са гадни, малки източници на зараза, минали през ръцете на кой знае колко представители на средната класа, и по-скоро би изгорила възглавниците, отколкото да се рови между тях, но да го кажем така: определено би могла да купи апартамента с една от възглавниците на дивана си.)

Отиде на огледа, нагиздена със сбърчен нос и диамантени обеци, достатъчно големи, че да може да убие средно по размери дете с тях, ако се наложи. Но – ако човек я наблюдаваше внимателно – дори това не можеше да скрие бясно пулсиращата в нея мъка.

За да я разбере, човек може би първо трябва да знае, че в последно време Зара ходи на психолог. Това е така, защото Зара има от онези кариери, които, ако се проточат твърде дълго, понякога водят до ситуация, в която човек трябва да потърси професионална помощ, за да го инструктират какво може да прави с живота си, освен да има кариера. Първата среща не мина добре, определено. Зара започна, като отмести една снимка на бюрото и попита:

– Кой е това? Психоложката отвърна:

– Майка ми. Зара попита:

– В добри отношения ли сте? Психоложката отговори:

– Тя наскоро почина. Зара попита:

– А какви бяха отношенията ви преди това?

Психоложката си помисли, че по-нормална реакция би било да се изкажат съболезнования, но опита да запази добрия тон и каза:

– Не сме тук, за да говорим за мен. При което Зара отвърна:

– Ако ще оставям колата си на автомобилен механик, първо бих искала да знам дали неговата собствена кола не е купчина скрап.

Психоложката вдиша дълбоко и каза:

– Споделям този сантимент. Мога да кажа, че с майка ми бяхме в много добри взаимоотношения. Така по-добре ли е?

Зара кимна скептично и попита:

– Случвало ли се е някой от пациентите ти да се самоубие? Психоложката започваха да я стягат гърдите, но отговори:

– Не.

Зара сви рамене и добави:

– Доколкото ти е известно.

Доста кофти е да кажеш нещо такова на психолог. Психоложката обаче се окопити достатъчно бързо и поясни:

– Завърших образованието си относително скоро. Още не съм имал много пациенти. Защо задаваш тези въпроси?

Зара погледна единствената картина в кабинета, сви замислено устни и каза изненадващо откровено:

– Искам да знам дали можеш да ми помогнеш. Психоложката взе химикалката си, усмихна се отработено и попита:

– С какво?

Зара отговори, че има „проблеми със съня“. Един лекар ѝ беше предписал приспивателни, но отказваше да ѝ даде още, преди да е разговаряла с психолог.

– И ето ме тук – констатира тя и кимна към часовника си, сякаш на нея ѝ плащаха на час, а не обратното.

Психоложката попита:

– Мислиш ли, че проблемите със съня са свързани с работата ти? По телефона каза, че си директор на банка. Това звучи като нещо, което може да доведе до стрес и напрежение.

Зара отговори:

– Не.

Психоложката въздъхна и попита:

– Какво се надяваш да постигнеш чрез срещите ни? Зара веднага ѝ зададе контравъпрос:

– Това психиатрия или психология ще бъде? Психоложката се поинтересува:

– Според теб каква е разликата? Зара отвърна:

– Психологията помага, когато човек си мисли, че е делфин. Психиатрията помага, когато човек е избил всички делфини.

Психоложката придоби много смутен вид. При втората им среща не носеше брошката си с форма на делфин.

Следващият път Зара малко неочаквано попита:

– Как би обяснила паническото разстройство?

Психоложката грейна така, както само един психолог би го направил при такъв въпрос:

– Трудно е да се дефинира! Но според повечето експерти паническото разстройство е състояние на...

Зара я прекъсна:

– Не. Искам да знам как ти би го обяснила!

Психоложката се размърда нервно, докато премисляше възможните отговори. Накрая реши:

– Бих казала, че паническото разстройство е психическа болка, която е толкова силна, че се изразява физически. Тревогата става толкова тежка, че мозъкът не... ами при липса на по-добра дума бих казала, че мозъкът няма... достатъчен битрейт, за да обработи цялата информация. Защитната стена се пропуква, така да се каже, и тревогата ни залива.

– Не те бива много в работата ти – отговори Зара сухо.

– Защо?

– Вече знам повече за теб, отколкото ти за мен.

– Нима?

– Родителите ти са работили с компютри. Програмисти най-вероятно.

– Как... как за бога... не съм ти... откъде разбра?

– Тежко ли се справяш със срама, че тяхната работа всъщност има реално приложение, докато ти се занимаваш с...

Зара временно замълча. Като че ли търсеше правилната формулировка, затова психоложката допълни оскърбено:

– ... чувства? Занимавам се с чувства.

– Щях да кажа „врели-некипели“. Но да, нека ги наречем „чувства“, ако така ще се почувстваш по-добре.

– Баща ми е програмист. Майка ми работеше с информационни системи. Как разбра?

Зара изпъшка така, сякаш се опитваше да научи препечена филия да чете.

– Има ли значение?

– Да!

Зара отново изпъшка към препечената филия.

– Когато те помолих да обясниш паническото разстройство със собствени думи, а не със заучената дефиниция, ти използва термините „битрейт“ и „защитна стена“. Думите, които очевидно не се вписват в речниковия запас на даден човек, обикновено идват от родителите. Стига отношенията му с тях да са добри.

Психоложката опита да си върне инициативата в разговора, като попита:

– Това ли е причината да си добра в работата си в банката? Че можеш да разчиташ хората?

Зара изпъна гръб като отегчена котка.

– Миличка, не си толкова трудна за разчитане. Хората като теб никога не са толкова комплексни, колкото се надяват, особено когато са учили в университет. Твоето поколение не иска да изучава даден предмет, иска просто да изучава себе си.

Психоложката я погледна леко обидено. А може би не леко.

– Тук сме, за да говорим за теб, Зара. Какво искаш?

– Приспивателни, нали ти казах. За предпочитане такива, които могат да се пият с червено вино.

– Не мога да предпиша приспивателни. Само личният ти лекар може.

– Тогава какво правя тук? – изръмжа Зара.

– Само ти можеш да отговориш на този въпрос – каза психоложката.

Ето така започнаха отношенията им. От там нататък само се влошаваха. Но веднага трябва да се отбележи, че на психоложката никак не ѝ беше трудно да постави диагноза на новия пациент: Зара страдаше от самота. Но вместо да го каже (все пак не беше натрупала студентски заеми за повече от половин десетилетие напред само за да се научи да казва каквото мисли), психоложката обясни, че Зара проявява признаци на „депресия от изтощение“.

Зара, без да откъсва поглед от телефона си, отговори:

– Дадада, изтощена съм, защото не мога да спя, просто ми дай хапчета!

Психоложката не пожела да го направи. Вместо това започна да задава въпроси, с които целеше да накара Зара да разгледа тревогата си в по-широк контекст. Един от въпросите беше:

– Притесняваш ли се за бъдещето на Земята? Зара отговори:

– Не.

Психоложката се усмихна топло.

– Нека се изразя по друг начин: какъв според теб е основният проблем на света ни?

Зара кимна бързо и отговори, сякаш се подразбираше:

– Бедните хора.

Психоложката я поправи добронамерено:

– Имаш предвид... бедността. Зара сви рамене.

– Хубаво. Ако така ще се почувстваш по-добре.

Когато си тръгваше, Зара не подаде ръка, а на излизане премести една снимка на лавицата и смени местата на три книги. Психолозите не трябва да имат любими пациенти, но ако психоложката все пак имаше, това определено не би била Зара.

Всъщност едва по време на третата им среща психоложката разбра докъде се простира болестта на Зара. Това стана, след като Зара обясни, че „демокрацията е обречена система, защото всички идиоти са готови да повярват в каквото и да е, стига да звучи добре“. Психоложката се постара да игнорира изказването и вместо това попита Зара за детството и работата ѝ, като през цялото време се интересуваше как се „чувства“ тя. Как се чувстваш, когато стане това? Как се чувстваш, когато говориш за онова? Как се чувстваш, когато анализираш чувствата си, за да разбереш как се чувстваш, чувстваш ли се чувствителна тогава? И накрая Зара почувства нещо.

От дълго време говореха за нещо съвсем друго, когато Зара изведнъж сведе поглед и прошепна думите с глас, който сякаш не беше нейният.

– Имам рак.

В стаята настана такава тишина, че човек можеше да чуе вътрешната борба и на двете жени. Психоложката долепи плътно длан до бележника си и започна да диша по-плитко, пълнейки дробовете си едва наполовина, ужасена, че иначе може да издадат звук.

– Много, много, много съжалявам да го чуя – каза тя накрая със заучено достойнство, но гласът ѝ потрепваше на всяко „о“.

– Аз също съжалявам. Направо съм депресирана всъщност – каза Зара и избърса очите си.

– Какъв... какъв вид рак е? – попита психоложката.

– Има ли значение? – прошепна Зара.

– Не. Не, няма, разбира се. Моля за извинение. Беше нетактично от моя страна.

Зара се обърна към прозореца, без всъщност да гледа нанякъде. Просто се увери, че светлината навън продължаваше да се променя, от ранно утро към предобед. После повдигна брадичката си с няколко сантиметра и каза:

– Не е нужно да се извиняваш. Ракът е от измислените.

– М-моля?

– Нямам рак. Просто излъгах. Нали това ти казвам: демокрацията не работи!

И тогава психоложката осъзна колко болен, болен човек е Зара.

– Поразително... безчувствено е да се шегуваш с нещо такова – успя да каже.

Зара повдигна вежди.

– Значи щеше да е по-добре, ако имах рак?

– Не! Какво? Определено не, но...

– По-добре е да се шегувам, отколкото да имам рак, нали? Или би предпочела да имах рак?

По врата на психоложката избиха червени петна от възмущение.

– Но... не! В никакъв случай не искам да имаш рак!

Зара сключи ръце в скута си със сериозно изражение и заяви:

– Но така се ЧУВСТВАМ!

Тази нощ психоложката имаше проблеми със съня. Зара често се отразява така на хората. Следващия път, когато посети кабинета ѝ, психоложката беше махнала снимката на майка си от бюрото и за миг Зара всъщност се замисли дали да не сподели истинската причина, поради която не можеше да спи. В чантата ѝ имаше писмо, което обясняваше всичко. Ако просто го бе показала на психоложката, може би нещата щяха да се развият по друг начин. Но вместо това се загледа продължително в картината на стената. На нея имаше самотна жена, която се взираше в хоризонта над безкрайно море. Психоложката навлажни устни и попита с мек глас:

– За какво мислиш, докато гледаш картината?

– Мисля си, че ако можех да окача една-единствена картина на някоя стена, не бих избрала тази.

Психоложката се усмихна мрачно.

– Обикновено питам пациентите какво мислят за жената. Коя е тя? Щастлива ли е? Ти как смяташ?

Зара повдигна рамене незаинтересовано.

– Не знам какво е щастието за нея. Психоложката дълго мълча, преди да признае:

– Никога преди не бях получавала този отговор. Зара изсумтя.

– Защото задаваш въпроса, все едно има само един вид щастие. Но щастието е като парите.

Психоложката се усмихна с превъзходството, на което са способни само хората, които се имат за много дълбокомислени.

– Това звучи повърхностно.

Зара изпъшка като тийнейджърка, която опитва да обясни каквото и да е, на някой не-тийнейджър.

– Не казах, че парите са щастие. Казах, че щастието е като парите. Притежава измислена стойност, която съответства на нещо, което не можем да претеглим или измерим.

– Да... да, може би – колебанието в гласа на психоложката се задържа само една-две срички. – Но можем да претеглим и измерим цената на депресията. И знаем, че е обичайно хората, страдащи от депресия, да се боят да бъдат щастливи. Защото самата депресия може да вдъхва сигурност, човек може да започне да си мисли: „Ако не съм тъжен, ако не съм ядосан... тогава кой съм изобщо?“.

Зара сбърчи нос.

– Вярваш ли в това?

– Да.

– Това е така, защото хората като теб винаги гледат побогатите и си мислят: „Да, може би са богати, но дали са щастливи?“. Сякаш не само на някой пълен идиот би му хрумнало, че смисълът на живота е да обикаляш насам-натам и да бъдеш щастлив през цялото време.

Психоложката си записа нещо и попита, все още загледана в бележника си:

– Какъв тогава е смисълът? Според теб?

Отговорът на Зара идваше от човек, прекарал много години в размисли по въпроса. Човек, решил, че е по-важно да върши важна работа, отколкото да живее важен живот.

– Да имаш цел. Значение. Посока. И искаш ли да знаеш истината? Истината е, че почти всички хора биха предпочели да бъдат богати, а не щастливи.

Психоложката отново се усмихна.

– Каза банковият директор на психолога. Зара отново изсумтя.

– Напомни ми колко взимаш на час? Мога ли да идвам безплатно, ако това ме прави щастлива?

Психоложката се засмя, неволно и всъщност почти непрофесионално. Това така изненада самата нея, че тя се изчерви. Помъчи се неловко да се окопити и каза:

– Не. Но може би бих ти дала да идваш безплатно, ако това прави щастлива мен.

Този път Зара се засмя ненадейно. Не го направи съзнателно, звукът просто излезе от нея. Отдавна не се беше случвало.

След това се смълчаха, смутени, докато Зара най-накрая не кимна към жената от картината.

– А според теб какво прави тя?

Психоложката погледна картината и примигна бавно.

– Същото като всички нас. Търси.

– Какво?

Раменете на психоложката се повдигнаха с един сантиметър и увиснаха с два.

– Нещо, за което да се хване. За което да се бори. Което да очаква.

Зара отмести погледа си от картината и го отправи покрай психоложката, към прозореца.

– Ами ако смята да се самоубие?

Психоложката продължи да гледа жената и просто се усмихна. Не трепна въпреки всичко, което бушуваше в нея в този момент. Нужни са дългогодишни тренировки и двама родители, които обичаш и не искаш да безпокоиш, за да можеш да овладееш това изражение.

– Защо смяташ, че иска да го направи?

– Не се ли случва на всички интелигентни хора да го обмислят – поне веднъж?

В първия момент психоложката реши да отговори с някоя готова фраза, научена в университета, но осъзна, че това няма да помогне. Вместо това отвърна искрено:

– Да. Може би. Какво според теб ни спира?

Зара се наведе напред и побутна две химикалки, които лежаха на бюрото, така че да застанат паралелно. После каза:

– Страхът от високото.

Няма човек на тази планета, който в този момент би могъл да твърди със сигурност дали тя се шегуваше, или не. Психоложката дълго време обмисляше следващия въпрос.

– Може ли да те попитам, Зара: имаш ли хоби?

– Хоби? – повтори Зара, но не съвсем снизходително. Психоложката поясни:

– Да. Може би се занимаваш с благотворителност например?

Зара поклати мълчаливо глава. Психоложката първоначално си помисли, че липсата на обиден коментар всъщност може да се приеме за комплимент, но погледът на Зара я разколеба. Въпросът сякаш беше преобърнал нещо в нея.

– Добре ли си? Казах ли нещо? – попита психоложката притеснено, но Зара, която вече беше погледнала часовника си, се изправи и тръгна към вратата.

Психоложката, която не беше психолог от достатъчно дълго, за да не изпадне в паника, когато си помисли, че е изгубила пациент, избълва нещо извънредно непрофесионално:

– Само не прави някоя глупост! Зара се спря учудено на вратата.

– Като например?

Психоложката не знаеше какво да каже, затова се усмихна засрамено и каза:

– Или поне не прави нищо глупаво, преди... преди да си ми платила фактурата.

Зара се засмя. Психоложката също. Трудно бе да се каже дали това също беше непрофесионално.

Зара отиде до асансьора, а психоложката остана в кабинета си, загледана в картината с жена, обгърната от небе. Зара беше първият пациент, предположил, че жената може би обмисля самоубийство, никой друг не бе възприел картината така.

Психоложката винаги бе смятала, че жената гледа към хоризонта по начин, който може да се дължи само на две неща: копнеж или страх. Ето защо я беше нарисувала – за да не забравя. Психолозите обичат такива мотиви. Човек можеше дълго да се взира в картината и да не забележи очевидното. Че жената стоеше на мост.