Тревожни хора

59.

Вътре в гардероба Юлия, разбира се, вече съжаляваше, че изобщо е споменала бившата си годеница, затова каза:

– Бях сгодена, когато срещнах Ру. Но това е дълга история. Забравете.

– Имаме време за дълги истории – увери я Естел, тъй като беше намерила още една бутилка вино в сандъка.

– И годеницата ти е искала да скочи от мост? – повтори Анна-Лена угрижено.

– Да. С бънджи. Връзват ти краката с еластично въже.

– Звучи откачено.

Пръстите на Юлия циркулираха около слепоочията ѝ.

– И на мен не ми хареса. Но тя постоянно искаше да прави разни неща. Да изживее всичко. По време на това пътуване осъзнах, че не мога да живея с нея, защото нямам сили непрестанно да изживявам. Липсваше ми скучното ежедневие, а пък тя искаше никога да не ѝ е скучно. Затова се върнах от Австралия една седмица преди нея, като казах, че ще работя. Тогава целунах Ру за пръв път.

Юлия се изкикоти, като го каза. Отчасти от срам, но може би и защото за пръв път от безкрайно много време се замисляше за началото на любовта. Когато свикнем с промяната в живота си, забравяме тези мигове. Когато ще ставаме родители заедно с партньора си, изведнъж ни се струва невъзможно да си представим, че някога сме обичали другиго.

– Как се срещнахте? Ти и Ру? – попита Естел с почервенели от виното устни.

– Първият път? Тя влезе в магазина ми. Аз съм цветар, а тя искаше да си купи лалета. Това беше няколко месеца преди да замина за Австралия. В началото не мислех толкова много за нея. Разбира се, тя беше... красива, всеки може да го види...

Естел кимна разпалено:

– Да, това беше първата ми мисъл! Наистина е пленително красива! И е толкова екзотична!

Юлия въздъхна.

– Екзотична? Защото има различен цвят на косата от теб и мен?

Естел я погледна нещастно.

– Вече не се ли казва така?

Юлия дори не знаеше откъде да подхване обяснението, че съпругата ѝ не е плод. Вместо това просто си пое дъх и продължи:

– Както и да е: беше хубава. Много хубава. Дори по-хубава, отколкото е сега. Не че... само не ѝ го казвайте, по дяволите... все още е хубава! Но аз, да, определено бих, сещате се... с нея. Но бях обвързана. Тя обаче продължи да идва и да купува лалета. Понякога няколко пъти в седмицата. И ме караше да се смея, високо. Човек рядко среща такива хора. Случи се да разкажа на майка ми и тя каза: „С красивите не се живее дълго, Юлан. Но забавните, ой, ой, ой, те са за цял живот“.

– Мъдра майка – каза Естел.

– Да.

– Пенсионерка ли е?

– Да.

– Какво работеше преди?

– Чистеше офиси.

– А баща ти с какво се занимаваше?

– Удряше жени.

Естел придоби сащисан вид, Анна-Лена – мрачен. Юлия погледна двете жени и се замисли за майка си. Най-хубавата ѝ черта беше, че винаги гледаше живота право в очите и си оставаше романтичка, независимо с какво се сблъскваше. За това се иска по-особен вид сърце, какъвто почти никой няма.

– Бедното дете – прошепна Естел.

– Проклета свиня – измърмори Анна-Лена.

Юлия сви рамене, отръсквайки се от чувствата, както правят децата, пораснали преждевременно.

– Напуснахме го. Той не тръгна след нас. Дори не го мразех, защото мама не ми даваше. След всичко, което ѝ беше сторил, тя дори не ме оставяше да го мразя. Исках да срещне друг човек, някой мил мъж, който да я разсмива, но тя все казваше, че аз съм ѝ достатъчна. Но... когато ѝ разказах за Ру, мама видя нещо в мен, което ме накара да видя нещо в нея. Това сигурно звучи... не знам как да го обясня. Нещо, което бе преживяла някога и на което вече не се надяваше, разбирате ли какво имам предвид? И си помислих... такова ли е чувството? Онова, за което всички говорят? Истинското?

Анна-Лена избърса капка вино от брадичката си.

– Какво стана после?

Юлия примигна, първо бързо, после бавно.

– Годеницата ми още беше в Австралия. Ру дойде в магазина. Сутринта бях говорила с мама по телефона и тя само се засмя, когато ѝ казах, че не знам какво изпитва Ру и дали изобщо изпитва нещо. Просто каза: „Слушай, никой не обича лалета чак толкова много, Юлан!“. Опитах се да ѝ възразя, но мама каза, че вече почти изневерявам, щом мисля толкова много за нея. Каза, че Ру е „цветарската ми афера“. Разплаках се. След това ето ме в магазина, Ру влезе, а аз така се разсмях на нещо, което каза, че я наплюх по лицето. Тя също се засмя. После събра кураж, понеже аз нямах никакъв, и ме попита дали искам да изляза на по питие с нея. Казах да, но бях толкова притеснена, че когато се видяхме, се напих ужасно. Излязох да пуша, скарах се с охранителя и той не ме пусна да вляза обратно. Така че посочих през прозореца към Ру, която стоеше на бара, и казах, че това там е моето момиче. Охранителят отиде при нея, обясни ѝ какво съм казала, тя излезе и вече наистина беше моето момиче. Обадих се на годеницата си и развалих годежа. Сигурно не е спирала да се забавлява оттогава. А аз... по дяволите, обичам да ми е скучно с Ру, това откачено ли звучи? Обичам да се караме за дивани и домашни любимци. Тя е цялото ми ежедневие. Целият ми... свят.

– Обичам ежедневието – призна Анна-Лена.

– Майка ти е била права, хората, които ни разсмиват, са за цял живот – повтори Естел, присещайки се за един британски писател, който пишеше, че няма нищо друго на света така заразно и неустоимо като доброто настроение[7]. После се сети и за една американска писателка, която пишеше, че самотата е като глада, не осъзнаваш колко си гладен, докато не започнеш да се храниш.[8]

Юлия пък си спомни как майка ѝ, когато Юлия ѝ каза, че е бременна, първо погледна нейния корем, после корема на Ру и попита: „Как решихте коя от вас да... забременее?“. Юлия, разбира се, се подразни и отвърна иронично: „Играхме на камък, ножица, хартия, мамо!“. Майка ѝ ги изгледа с мъртвешка сериозност и попита: „Кой спечели?“.

Юлия се засмя. И все още ѝ е смешно. Затова каза на жените в гардероба:

– Ру ще бъде фантастична майка. Може да разсмее всяко дете точно като моята майка. Защото и двете имат чувство за хумор като на деветгодишно.

– Ти също ще си фантастична майка – обеща Естел. Торбичките под очите на Юлия се размърдаха леко, когато тя примигна.

– Не знам. Струва ми се така непосилно всичко, а другите родители изглеждат толкова... весели през цялото време. Забавляват се, шегуват се и повтарят, че човек трябва да си играе с децата, а аз не обичам да си играя, не обичах дори когато бях малка. И се страхувам, че ще разочаровам детето. Когато забременях, всички казаха, че нещата ще се променят, но аз дори не харесвам всички деца. Мислех си, че ще бъде различно, но като се срещам с приятелски семейства, все още смятам, че децата им са досадни и имат скапано чувство за хумор.

Анна-Лена взе думата лаконично и директно.

– Не е нужно да харесваш всички деца. Само едно. А децата нямат нужда от най-добрите родители на света, имат нужда от своите родители. Ако трябва да съм напълно честна, много често децата всъщност просто се нуждаят от шофьор.

– Благодаря, че го каза – прошепна искрено Юлия. – Просто се страхувам, че детето ми няма да бъде щастливо. Че ще наследи тревогата и несигурността ми.

Естел я погали по косата. Бавно, може би колкото заради нея, толкова и заради самата себе си.

– От детето ти ще стане човек, ще видиш. А хората не са нормални.

– Колко успокояващо – усмихна се Юлия. Естел продължаваше спокойно да я милва.

– Ще правиш ли всичко възможно, Юлия? Ще защитаваш ли детето с цената на живота си? Ще му пееш ли, ще му четеш ли приказки, ще му обещаваш ли, че утре всичко ще бъде наред?

– Да.

– Ще го отгледаш ли така, че да не се превърне в някой от онези идиоти, които не си свалят раниците, когато се возят в градския транспорт?

– Ще направя каквото мога – обеща Юлия.

Естел се сети за друг писател, който преди почти сто години бе написал, че вашите деца не са ваши деца, те са синове и дъщери на копнежа на самия живот[9].

– Значи ще се справиш добре. Не е нужно да обичаш майчинството, не и през цялото време.

Анна-Лена вметна:

– Аз не обичах акото, ни най-малко. В началото е поносимо, но когато детето стане на около година, започва да ака като лабрадор. И то голям, не някое кутре, ами...

– Окей – кимна Юлия, за да не я остави да довърши.

– На определена възраст нещо се случва с консистенцията, акото става като лепило, остава под ноктите, а после човек се почесва по лицето на път за работа и...

– Добре! Благодаря, това е достатъчно! – натърти Юлия, но Анна-Лена беше набрала скорост и не можеше да намали.

– Най-лошото е, когато почнат да канят приятели вкъщи и изведнъж в банята ти се появява непознато петгодишно дете, което крещи, че иска да го избършат. Акото на собствените ти деца – добре, но на чуждите...

– БЛАГОДАРЯ! – настоя Юлия.

Анна-Лена стисна устни. Естел се изкиска.

– Ще бъдеш добра майка. Освен това си добра съпруга – добави тя, въпреки че Юлия дори не беше изказала другия страх на глас.

Юлия допря длани до корема си и се загледа в ноктите си.

– Мислиш ли? Понякога имам чувството, че само се оплаквам от Ру. Въпреки че я обичам.

Естел се усмихна.

– Тя го знае. Повярвай ми. Все още ли те разсмива?

– Да. Божичко, да.

– Значи знае.

– Представа си нямаш, уау, кара ме да се смея постоянно. Първия път, когато двете щяхме да... знаете... – започна Юлия, но се спря, тъй като не откри дума, за която да е сигурна, че няма да ужаси нито една от двете по-възрастни жени.

– Какво? – попита Анна-Лена неразбиращо. Естел я сръчка с лакът и намигна.

– Сещаш се. Първия път, когато са щели да „ходят до Стокхолм“.

– О! – възкликна Анна-Лена и се изчерви чак до глезените.

Но Юлия като че не ги чу. Зарея поглед, опитвайки да си спомни шегата, която Ру разказа в таксито преди въпросния първи път и която Юлия искаше да разкаже сега. Но вместо това започна да срича.

– Аз... ужас, бях забравила. Тъкмо бях прала и от вратата на спалнята висяха бели чаршафи да съхнат. Ру отвори вратата и без да иска, навря глава в чаршафите. Опита се да се престори, че нищо не е станало, но усетих как се сви. Попитах я какво има, но първоначално тя не искаше да ми каже. Не искала да ме товари с това толкова рано, страхувала се, че ще скъсам с нея още преди да сме се събрали. Но аз започнах да ѝ опявам, а мен адски ме бива да опявам и в крайна сметка Ру ми разказа как семейството ѝ се добрало дотук. Прекосявали планините посред нощ и децата носели със себе си бели чаршафи. Ако чуели хеликоптер, трябвало да се хвърлят в снега и да се покрият с чаршафите, за да не се виждат. Родителите им щели да побягнат в различни посоки, така че мъжете в хеликоптера, в случай че решат да стрелят, да се прицелят в подвижните мишени. А не в... дори не знам как бих могла...

Тя се пропука като скреж върху локва. Първо около очите ѝ се появиха тънки като косъмчета бръчки, после цялото ѝ лице се пръсна наведнъж. Яката на пуловера ѝ потъмня. Мислеше си за всичко, което Ру ѝ разказа онази нощ, за непонятните жестокости, които някои хора бяха в състояние да причинят на другите, и за проклетата, болна лудост на войната. После се замисли как Ру, след всичко това, някак си бе успяла да се превърне в човек, който кара другите да се смеят. Защото по време на похода през планините родителите ѝ я бяха научили, че хуморът е последната защитна линия на душата. Щом още се смеем, значи сме живи. С игрите на думи и шегите за пръдни давали отпор на безнадеждността. Ру ѝ разказа всичко това през онази най-първа вечер и след това Юлия получи колкото си иска ежедневие с нея.

Това означаваше също, че трябва да се научи да живее с птици.

– Цветарска афера, това ми харесва – каза Естел меко, помълча няколко минути, след което изведнъж изстреля: – Веднъж и аз имах афера! Кнут така и не разбра.

– Майко мила – ахна Анна-Лена, усещайки, че разговорът не тръгва на добре.

– Ами, виждате ли, то всъщност се случи не толкова отдавна. Вече бях стара. Но човек може да се изкуши и на стари години, да знаете – ухили се Естел.

– Кой беше? – попита Юлия.

– Един съсед от входа. Четеше много книги, също като мен. Кнут никога не четеше. Казваше, че писателите са като музиканти, които никога не си идват на думата. Но този мъж, нашият съсед, винаги носеше книга под ръка, когато се засичахме в асансьора. Аз също. Един ден ми подаде книгата, която държеше, и каза: „Приключих с нея, мисля, че трябва да я прочетеш“. И така започнахме да си разменяме книги. Той четеше фантастични неща. Беше сякаш... опасявам се, че не знам как да го опиша, но беше като да пътуваш с някого. Където и да е. В Космоса. Продължи дълго. Започнах да прегъвам ъгълчетата на страниците, където пишеше нещо, което ми е харесало особено много, а той започна да пише кратки коментари в полетата. Просто отделни думи.

„Красиво.“ „Вярно.“ Това е силата на литературата, разбирате ли, книгите могат да бъдат като малки любовни писма между хората, които могат да обяснят собствените си чувства единствено като посочат нечии други. Едно лято разлистих книга, която ми беше дал, и от нея се посипа пясък. Така разбрах, че толкова му е харесала, че не е могъл да се откъсне. От време на време получавах книги, по чиито страници имаше издути петна. Така разбирах, че е плакал. Един ден му го казах в асансьора, а той отвърна, че аз единствена знам това за него.

– И тогава ли... – кимна Юлия с греховна усмивка.

– Не, не, не, ох... – изчурулика Естел, като, изглежда, се опитваше да каже, че е възможно може би евентуално да е искала да се случи онова, но нищо повече. – Ние никога, така и не стана, никога не бих.

– Защо не? – попита Юлия.

Естел се усмихна, едновременно с гордост и копнеж. За това се изисква определена възраст, определен живот.

– Защото танцуваш с този, с когото си отишла на празненството. А аз отидох с Кнут.

– Тогава... какво стана? – попита Анна-Лена.

Естел не бързаше да отговори. Бяха ѝ останали малко наистина големи тайни, а след тази може би николко.

– Един ден в асансьора той ми даде книга, а вътре имаше ключ за апартамента му. Каза, че нямал близки, които живеят наблизо, и че искал някой от входа да има резервен ключ „в случай че стане нещо“. Аз не казах и не направих нищо, но останах с чувството, че той... може би искаше. Да се случи нещо.

Тя се усмихна. Юлия също.

– И през цялото това време никога не сте...

– Не, не, не. Разменяхме си книги. Докато той не умря няколко години по-късно. Нещо със сърцето. Братята и сестрите му обявиха апартамента за продан, но не изнесоха мебелите преди огледа. Затова отидох там и се престорих на купувач. Обикалях из дома му, докосвах кухненския плот, закачалките. Накрая се озовах пред библиотеката. Чудна работа, понякога можеш да опознаеш някого само по книгите, които чете. Харесвахме едни и същи гласове по един и същи начин. Затова постоях така няколко минути, мислейки си какво бихме означавали един за друг, ако нещата се бяха развили различно, в друг живот.

– А после? – прошепна Юлия.

Естел се усмихна. Опърничаво. Щастливо.

– После се прибрах. Но запазих ключа. И така не казах на Кнут. Това беше моята афера.

В гардероба настана тишина. Накрая Анна-Лена се престраши да каже:

– Аз никога не съм имала афера. Но веднъж си смених фризьора и после няколко години не смеех да мина покрай салона на предишния ми фризьор.

Не беше кой знае каква история, така си е, но и тя искаше да се включи. Никога не бе имала време за афера, как изобщо успяваха другите? Какъв стрес само, мислеше си Анна-Лена, още цял един мъж. Тя самата работеше и после тичаше към вкъщи, работеше и тичаше към вкъщи и се чувстваше еднакво гузно, че не полага достатъчно усилия и на едното, и на другото място. Тогава е лесно да съчувстваш на онези, чиито усилия също не са достатъчни. Ето защо Анна-Лена от всички хора на огледа, които вече си го бяха помислили, бе първата, която го изрече на глас:

– Мисля, че трябва да се опитаме да помогнем на обирджийката.

Юлия вдигна глава и двете се погледнаха с новооткрито уважение.

– Да, аз също! Точно си го мислех. Не смятам, че изобщо е имала намерение да се случи всичко това – кимна Юлия.

– Само не знам как да стане, как да ѝ помогнем – призна Анна-Лена.

– Да, полицията е обградила сградата, не мисля, че има къде да избяга, за жалост – въздъхна Юлия.

Естел пиеше вино и въртеше пакета цигари в ръка, защото човек не може да пуши около бременни жени, не може, поне не и преди да се е напил достатъчно, че с чиста съвест да може да твърди, че е бил твърде пиян, за да забележи, че наблизо има бременна жена.

– Може просто да се преоблече – каза тя изведнъж, съвсем леко заваляйки ж-то в „може“.

Юлия поклати глава неразбиращо.

– А? Какво имаш предвид, кой да се преоблече?

– Обирджийката – каза Естел и отново отпи от бутилката.

– Като какво? Естел сви рамене.

– Като брокер.

– Брокер? Естел кимна.

– В апартамента вясвал ли се е брокер, откакто се появи тя?

– Не... не, сега, като го казваш... Естел отпи и отново кимна.

– Но съм убедена, че всички полицаи долу на улицата приемат за даденост, че на огледа следва да има брокер. Така че ако...

Юлия я зяпна. После започна да се смее.

– Ако каже, че се предава, и пусне всички заложници, може да се престори на брокер и просто да излезе навън с останалите! Естел, ти си ГЕНИЙ!

– Благодаря, благодаря – каза Естел и надникна в бутилката с едно око, опитвайки се да установи колко още ѝ остава, преди да може да запали цигара.

Юлия стана от стълбата тежко, но забързано, и се отправи навън, за да викне Ру и да ѝ обясни новия им план, но точно преди да отвори вратата, на нея се почука. Не много силно, но достатъчно, че и трите жени в гардероба да се стреснат, все едно някой е хвърлил вътре малки кученца и бенгалски огън. Юлия открехна вратата. Отвън стоеше заекът и ги гледаше засрамено, поне доколкото заешката глава позволяваше.

– Извинете. Не исках да ви безпокоя. Но ми казаха да си обуя панталони.

– Панталоните ти тук вътре ли са? – попита Юлия. Заекът се почеса по врата.

– Не, не, бяха в банята, преди да започне огледът. Но си измих ръцете и без да искам, ги полях с малко вода. Видях свещта на ръба на мивката и реших, че мога да ги нагрея малко, за да изсъхнат. И стана така, че... ами... подпалих ги, така да се каже. Трябваше да ги залея ЦЕЛИТЕ с вода, за да ги изгася. И те подгизнаха. Огледът започна, аз се заслушах в случващото се отвън, после обирджийката се разкрещя и нямаше време да... ами, казано накратко, панталоните ми още са мокри. И си помислих...

Заекът разклати глава към закачалките в гардероба, сякаш се надяваше, че ще може да облече някой от костюмите. Заешките уши пернаха Юлия по челото и тя отстъпи назад, а заекът очевидно прие това за покана да влезе вътре.

– Ама разбира се, влизай, моля... – изръмжа Юлия. Заекът се огледа заинтригувано.

– Колко уютно! – каза той.

Анна-Лена изчезна под саката и избърса очи. Естел запали цигара, защото усети, че вече е все тая. Анна-Лена ѝ хвърли укорителен поглед, а Естел се защити, като каза:

– А, вентилацията отнася дима!

Главата на заека се завъртя леко и той попита:

– Каква вентилация?

Естел се закашля, неясно дали заради дима, или заради въпроса.

– Имам предвид... просто предполагам, но ми се струва, че тук има вентилация. Все пак духа от тавана!

– За какво говориш?

Естел отново се закашля. После спря. Въпреки това някъде над тях продължи да се чува кашлица.

Заекът и жените се спогледаха. Бяха, меко казано, пъстра групичка индивиди, скупчили се в гардероба на апартамент за продан по време на оглед, прекъснат от обирджия. В този град сигурно са се случвали и по-странни неща, но не много по-странни. Естел си помисли, че ако Кнут отвореше вратата на гардероба, щеше да се засмее с цяло гърло и щяха да се разхвърчат яйца навсякъде. Това ѝ хареса. Кашлицата откъм тавана продължаваше, както когато човек се мъчи да спре да кашля, но вместо това положението се влошава. Като кашлица в киносалон.

Юлия премести стълбата до дъното на гардероба, Естел стана от сандъка, а Анна-Лена помогна на заека да се качи. Той натисна с длани и накрая таванът поддаде. Оказа се, че над тях има отвор, който водеше към тясно помещение.

Там се бе скрила брокерката.