Тревожни хора

39.

Рогер дълго стоя в антрето, с една ръка стиснал носа си, за да спре кървенето, а с другата дръжката на вратата, готов да излезе от апартамента. Обирджията се приближи и видя това, но нямаше сърце да го спре.

– Ако искаш, си тръгвай, Рогер. Разбирам.

Рогер се колебаеше. Натисна пробно дръжката, но не отвори вратата. Вместо това изрита един перваз толкова силно, че го отлепи.

– Не ми казвай какво да правя!

– Окей – каза обирджията, без да съумее да отбележи, че всъщност тъкмо в това се състоеше цялата работа с обирджийството.

След това нямаше много какво да си кажат, но обирджията бръкна в джоба си, извади пакет памучни тампони и ги подаде на Рогер, обяснявайки тихо:

– На едната ми дъщеря също ѝ тече кръв от носа, така че винаги нося...

Рогер прие скептично подаръка и напъха по един тампон в ноздрите си. Все още стискаше трескаво дръжката, но не можеше да убеди краката си да напуснат апартамента. Те не знаеха къде биха могли да отидат без Анна-Лена.

В антрето имаше пейка и обирджията седна в единия край. Малко след това Рогер последва примера и седна в другия. Постепенно кръвотечението спря. Той се избърса с ръкав, както носа, така и очите. Дълго време не продумаха, докато накрая обирджията не каза:

– Съжалявам, че ви въвлякох в това. Не исках да нараня никого. Просто ми трябват шест хиляди и петстотин крони, за да си платя наема. Затова тръгнах да обирам банката. Щях да върна парите веднага щом мога. С лихва!

Рогер не отговори. Вдигна ръка и почука на стената зад гърба си. Внимателно, почти нежно, сякаш се страхуваше да не я счупи. Чук, чук, чук. Нямаше нужното емоционалното предразположение, за да си каже направо, че Анна-Лена беше носещата му стена. Затова попита:

– Фиксирана или плаваща?

– А? – каза обирджията.

– Каза, че ще върнеш парите с лихва. Фиксирана или плаваща?

– Честно казано, не знам.

– Разликата може да бъде сериозна – обясни Рогер. Сякаш си нямаше достатъчно грижи.

През това време Юлия излезе от банята и инстинктивно отправи обвинителен поглед към Ру, която стоеше във всекидневната.

– Къде е Анна-Лена?

Ру я погледна със същото объркване, както когато разбра, че има правилен и грешен начин да се поставят чинии в съдомиялната.

– Мисля, че отиде в гардероба.

– Сама?

– Да?

– И не я последва, за да видиш как е? Предменструалният старчок, за когото е омъжена, току-що я навика, въпреки че тя прави ВСИЧКО за него, а ти дори не си я последвала?

Може би ѝ предстои развод, а ти си я оставила сама? Как може да си толкова БЕЗЧУВСТВЕНА?

Ру сви език между зъбите си.

– Само за да няма... недоразумения. За Анна-Лена ли говорим, или за... теб? Направила ли съм нещо друго, заради което ми се сърдиш, но вместо това се преструваш, че се сърдиш заради това, а от мен се очаква да разбера...

– Понякога наистина нищо не разбираш! – измърмори Юлия и тръгна към гардероба.

– Просто казвам, че понякога не се сърдиш за това, за което казваш, че се сърдиш! И искам да знам дали съм безчувствена, защото съм безчувствена, или... – викна Ру след нея, но Юлия отговори с език на тялото, който обикновено използваше, за да комуникира с ядосани мъже с немски коли.

Ру отиде до масата, взе един лайм от купата и започна да го яде нервно заедно с кората. Но Зара стоеше до прозореца, а Ру малко се боеше от нея, както правят всички разумни хора, затова отиде в антрето.

Там обирджията и Рогер седяха в двата края на пейката. Откакто беше женена, Ру все слушаше, че трябвало да „проумее личните граници на хората!“, но още не ги беше проумяла съвсем, така че се вмуши между двамата. „Вмуши“ може би не е истинска дума, но таткото на Ру казва така. Той също страда от неразбиране на граници до такава степен, че според Юлия, ако той и Ру отворят някой атлас, ще видят единствено море. Таткото на Ру я е научил на всичко, което знае, за добро и зло.

Обирджията я погледна смутено от единия край, а Рогер я погледна раздразнено от другия. И двамата бяха измушени толкова встрани, че седяха с по половин дупе извън пейката.

– Лайм? – предложи Ру весело.

Те поклатиха глави. Ру погледна извинително към Рогер и добави:

– Sorry, че съпругата ми те нарече предменструален старчок.

– Как ме е нарекла?

– Може би не си я чул? В такъв случай забрави.

– Какво значи това? Какво, по дяволите, ще рече предменструален старчок?

– Не го приемай лично, повечето хора не схващат обидите на Юлан, тя ги казва по такъв начин, че човек да разбере единствено че се има предвид нещо лошо. Това си е талант. И съм сигурна, че с Анна-Лена няма да се разведете.

Рогер така се ококори, че очите му станаха по-големи от ушите.

– Кой е казал нещо за развод?

Ру изкашля малко кора от лайм. Някъде дълбоко в онази част от мозъка ѝ, която отговаря за логиката и рационалното мислене, хиляди миниатюрни неврони подскачаха надолунагоре и крещяха СПРИ ДА ГОВОРИШ. Въпреки това Ру се чу да казва:

– Никой! Никой не е казвал нищо за развод! Таковата, сигурна съм, че всичко ще се нареди. Но ако не се нареди, всъщност е много романтично, когато възрастните двойки се разделят. Това винаги ме радва, защото е толкова хубаво, когато пенсионери продължават да вярват, че ще намерят нов човек, в когото да се влюбят.

Рогер скръсти ръце и едва отвори уста, когато каза:

– Благодаря за това, страшно ме ободри. Като книга за самопомощ си, ама на обратно.

Нервните импулси в мозъка на Ру най-накрая настигнаха езика ѝ и тя кимна, преглътна тежко и се извини:

– Sorry. Говоря твърде много. Юлан все ми го повтаря. Казва, че съм толкова позитивна, че мога да депресирам хората. Винаги съм виждала чашата като наполовина пълна, което било достатъчно, за да се удави човек, и...

– Не знам откъде ѝ е хрумнало – изсумтя Рогер. Ру отвърна унило:

– Или поне преди казваше, че съм твърде позитивна. Откакто забременя, станахме супер сериозни, защото всички родители са супер сериозни и ние опитваме да се впишем. Понякога си мисля, че не съм готова за цялата тази отговорност. Та аз имам чувството, че телефонът ми поставя твърде големи изисквания, когато иска да обнови софтуера, и просто му крещя ЗАДУШАВАШ МЕ. Но човек не може да крещи на децата. А те имат нужда от обновления през цялото време, иначе могат да се убият, докато пресичат улицата или ядат ядки! Само днес си изпуснах телефона три пъти, не знам дали съм готова за човек.

Обирджията попита със съчувствие:

– Тя колко е бременна? Юлия? Ру веднага грейна.

– Много! Всеки момент се очаква да роди!

Веждите на Рогер потръпнаха конвулсивно. После, с почти толкова съчувствие, колкото обирджията, той каза:

– Аха. Ако не искаш да купуваш апартамента, тогава мога да те посъветвам да не рискуваш бебето да се роди тук. Иначе мястото ще придобие сантиментална стойност за нея. И цената на квадратен метър ще скочи драстично.

Ру може би трябваше да се ядоса, но всъщност изглеждаше почти натъжена.

– Ще си помисля.

Обирджията въздъхна откъм своя край на пейката и промълви отчаяно:

– Поне едно добро дело за днес. Заложническата драма би трябвало да свали цената, нали?

Рогер изсумтя.

– Напротив. Проклетата брокерка сигурно просто ще напише „имотът е даван по телевизията“ в следващата обява, а това е още по-зле.

– Извинявай – смотолеви обирджията.

Ру се облегна на стената и налапа лайма си с кората. Рогер я погледна впечатлено.

– Никога не съм виждал някой да яде лайм така. Вкусно ли е?

– Не особено – призна Ру.

– Моряците едно време са ядели лаймове. Помагат срещу скорбут – информира Рогер.

– Да не си бил моряк? – попита Ру.

– Не. Но гледам много телевизия – отговори Рогер.

Ру кимна замислено. Може би очакваше някой да я пита нещо, но никой не го направи, затова тя си каза сама:

– Ако трябва да съм честна, не искам да купуваме този апартамент. Не и преди баща ми да го е видял и да е казал, че е окей. Той винаги преглежда всичко, което ще купувам, и казва дали е окей, преди да съм взела решение. Той знае всичко, баща ми.

– А кога ще дойде тук? – попита Рогер с подозрение, извади молив и тефтерче, на които пишеше „Икеа“, и започна да нахвърля различни хипотези за цената на квадратен метър. В една таблица в тефтера беше изредил евентуалните рискови фактори, които биха могли да вдигнат цената: раждане, убийство (ако го дадат по телевизията), стокхолмчани. В срещуположната колонка бяха нещата, които биха могли да я свалят: влага, мухъл, нужда от ремонт.

– Няма да дойде – каза Ру и продължи, като от устата ѝ излизаше повече въздух, отколкото думи. – Той е болен. Деменция. В момента лежи в старчески дом. Това звучи ужасно – че лежи, а не живее. И знам, че не би харесал дома, защото всичко там е повредено, кранчетата текат, вентилацията е шумна, райберите на прозорците са хлабави, а никой не може да поправи нищо. Татко можеше да поправи всичко. Винаги имаше решение. Не смеех да купя дори кора яйца, без да му се обадя и да го питам окей ли е.

– Много съжалявам да го чуя – каза обирджията.

– Благодаря – прошепна Ру. – Но е окей. Татко казва, че яйцата издържат много повече, отколкото си мислят хората.

Рогер написа „деменция“ в таблицата си, но се натъжи, щом осъзна, че това не го зарадва. Нямаше значение с кого се конкурира за апартамента, ако Анна-Лена не е до него. Така че той прибра тефтера и молива и измърмори:

– Вярно е. Това е заради политиците, които манипулират пазара и ни втълпяват да ядем яйцата по-бързо.

Беше го гледал в един документален филм по телевизията точно след документалния филм за акулите. Рогер не се интересуваше особено от яйца, но понякога будуваше дълго, след като Анна-Лена бе заспала, защото не искаше да я събуди и тя да отмести глава от рамото му.

Ру потърка върховете на пръстите си, нейните чувства са там, и каза:

– На татко не биха му харесали и радиаторите в старческия дом. Понеже са от онези модерните, които регулират температурата вътре спрямо температурата навън, и човек не може да решава сам.

– Пф! – изсумтя Рогер, защото беше човек, който определено смяташе, че човек трябва да може сам да определя температурата в къщата си.

Ру се усмихна леко.

– Но татко обича Юлан, как само я обича. Толкова се гордееше, че се ожених за нея. Казваше, че тя е кадърна и подредена – разказа Ру, преди внезапно да ѝ се изплъзне: – Ще бъда ужасен родител.

– Няма – утеши я обирджията. Но Ру настояваше:

– Не, сериозно. Не знам нищо за децата. Веднъж гледах малкия на братовчедка ми, но той не искаше да яде и само хленчеше, че го „боли“. Казах му, че го боли, защото му растат крила, понеже децата, които не си ядат храната, се превръщат в пеперуди.

– Сладко – усмихна се обирджията.

– Само че после се оказа, че всъщност е имал остър апендицит – добави Ру.

– Олеле – не се усмихна обирджията.

– И аз това казвам, не умея нищо! Баща ми ще умре, а аз ще стана родител и искам да бъда точно като него, а не успях да го питам как се прави. Човек трябва да умее толкова много неща, когато има деца, трябва да знае всичко от самото начало. Юлан иска постоянно да взимам РЕШЕНИЯ, а аз дори не мога... дори не мога да купя яйца сама. Няма да се справя. Юлан казва, че нарочно намирам кусури на всички апартаменти, защото се страхувам от... не знам. Просто се страхувам от нещо.

Рогер стоеше облегнат тежко на стената и човъркаше под нокътя на палеца си с молива от „Икеа“. Много добре разбираше от какво се страхува Ру: да купи апартамент, да не открие нищо нередно в него и след това да бъде принудена да признае, че грешката всъщност е в нея. През последните години на Рогер никак не му беше трудно да признае това пред себе си, просто не можеше да го признае на глас, защото беше неописуемо ядосан. Понякога човек се ядосва заради нещата, които старостта му отнема, като способността да изпълнява дадена функция например или поне способността да заблуди човека, когото обича, че изпълнява въпросната функция. Анна-Лена го беше разобличила, Рогер вече знаеше това. Беше разбрала, че няма какво да ѝ предложи. Бракът им се беше превърнал в престорено възхищение и проклети зайци в банята. Един апартамент повече или помалко не беше от значение. Затова Рогер продължи да човърка нокътя си с молива от „Икеа“, докато връхчето не се счупи. След това прочисти гърло и даде на Ру най-хубавия подарък, който можеше да си представи.

– Със съпругата ти трябва да купите този апартамент. Нищо му няма. Нуждае се само от лек ремонт, няма влага или мухъл, кухнята и банята са в отлично състояние и финансите на жилищната асоциация са наред. Има няколко разхлабени перваза, но това може да се поправи – каза той.

– Не знам как се поправят первази – прошепна Ру.

Рогер дълго, дълго мълча, след което, без да я погледне, каза трите най-трудни думи, които възрастен мъж може да каже на млада жена.

– Ще се справиш.