Тревожни хора

48.

Обирджийката седеше в антрето. Чуваше гласовете на хората, които бе взела за заложници, но те спокойно можеха да се намират и в друга епоха. Между нея и другите хора вече имаше цяла вечност, както и между нея сега и нея преди няколко часа. Не беше сама в апартамента, но никой на света не споделяше последствията с нея, а това е най-голямата и страшна самота: когато никой не те последва там, където отиваш. След малко, когато всички щяха да излязат навън, останалите щяха да се превърнат в жертви в мига, в който стъпеха на тротоара. Тя обаче щеше да бъде извършител. Ако полицията не я застреляше на място, то щеше влезе в затвора за... дори не знаеше колко... години? Щеше да остарее в килия. Никога нямаше да види как дъщерите ѝ се учат да плуват.

Момичетата. Ех, момичетата. Маймунката и жабката, които щяха да пораснат и да бъдат принудени да станат добри лъжци. Надяваше се поне баща им да е достатъчно съобразителен и да ги научи добре. За да могат да лъжат, че майка им е мъртва, вместо да казват истината. Бавно, бавно си свали маската. Тя вече не изпълняваше никаква функция, ясно ѝ беше. Всичко друго би било детинска илюзия. Не можеше да избяга от полицията. Косата ѝ падна около врата, влажна и сплъстена. Претегли пистолета в ръка. Стискаше го все по-силно, малко по малко, така че отстрани не се забелязваше почти нищо. Личеше си единствено по дълбоките бръчки и побелелите кокалчета. Показалецът ѝ изведнъж се плъзна към спусъка. Помисли си спокойно: „Ако беше истински, дали щях да се застрелям?“.

Не успя да довърши мисълта си. Нечии пръсти неочаквано обгърнаха нейните. Не изтръгнаха пистолета от ръката ѝ, просто го снижиха. Зара стоеше пред нея и я гледаше нито със съчувствие, нито с тревога, но и без да свали ръка от оръжието.

През по-голямата част от заложническата драма Зара опитваше да не мисли за нищо конкретно. Всъщност правеше всичко възможно да не мисли изобщо. Това умение е ключово за оцеляването, ако човек изпитва такава болка, каквато тя изпитваше от десет години насам. Но нещо се промуши през бронята ѝ, когато видя обирджийката в антрето. Спомни си часовете в кабинета, картината с жената и моста и думите на психоложката, която я погледна и каза:

– Знаеш ли, Зара? Странното на тревогата е, че се мъчим да потушим хаоса с хаос. Човек, който сам се е поставил в катастрофална ситуация, рядко отстъпва. Много по-често продължава право напред, с още по-висока скорост. В живота, който сме създали, често виждаме как други се разбиват в стената, но въпреки това някак си се надяваме, че ние ще успеем да минем през нея. Колкото повече се приближаваме, толкова по-убедени сме, че чудотворно ще бъдем спасени от най-невероятни решения, докато хората, които ни гледат отстрани, просто чакат... сблъсъка.

Тогава Зара огледа кабинета. По стените нямаше красиви сертификати, по някаква причина хората с най-доброто образование съхраняват дипломите си в чекмеджета.

– Запозната ли си с някакви теории защо хората се държат така? – попита Зара без презрение.

– Стотици – усмихна се психоложката.

– И на коя вярваш?

– На тази, която казва, че ако го прави достатъчно дълго, човек може да спре да усеща разликата между летенето и падането.

Зара се бореше с всички мисли, но точно тази се прокрадна в ума ѝ. И щом застана в антрето, сложи ръка върху пистолета и каза най-милото, което жена в нейната позиция можеше да каже на някого в ситуацията на обирджийката. Три думи.

– Не прави глупости.

Обирджийката я погледна с лъщящ поглед и празни гърди. Но не направи глупост. Даже се усмихна леко. Това беше неочакван момент и за двете. Зара се обърна и тръгна бързо, почти изплашено към балкона. Извади чифт слушалки от чантата си, сложи ги и затвори очи.

Малко по-късно опита пица за пръв път в живота си. Това също беше неочаквано. Беше капричоза. Зара я намери за отвратителна.