Тревожни хора

18.

Истината? Истината е, че обирджията беше зрял човек. Няма по-показателно за личността на един обирджия описание от това. Ужасното на това да пораснем и да станем зрели хора, е прозрението, че на абсолютно никого не му пука за нас. Налага ни се да разберем как работи светът и да се справяме с всичко сами. Да работим, да плащаме сметки, да използваме конец за зъби, да тръгваме навреме за срещи, да чакаме на опашка и да попълваме формуляри, да опъваме кабели и да сглобяваме мебели, да сменяме гумите на колата, да зареждаме телефона си, да изключваме кафеварката и да не забравяме да запишем децата на плуване. Отваряме очи сутринта, а животът само чака да ни зарине с нова лавина от „Помни!“ и „Не забравяй!“. Не можем да мислим, не можем да дишаме, просто се събуждаме и започваме да си проправяме път през купчината, защото утре ще има нова. Понякога се оглеждаме, на работното си място или на родителска среща, или на улицата, и с ужас осъзнаваме, че всички останали сякаш знаят точно какво правят. Явно само ние се преструваме. Другите следят, смогват и имат сили за всичко. Децата на другите могат да плуват.

Но ние не сме готови да бъдем зрели хора. Трябвало е да ни спрат навреме.

Истината? Истината е, че когато обирджията изхвърча на улицата, по тротоара вървеше полицай. По-късно щеше да се окаже, че към този момент полицията още не е издирвала никакъв обирджия, тъй като сигналът още не беше подаден, понеже двайсетгодишната Лондон и служителят в спешната телефонна централа бяха твърде заети да се чувстват взаимно оскърбени от другия. (Лондон съобщи за обир, а операторът поиска да знае „Къде?“, при което Лондон му даде адреса на банката, а операторът се зачуди:

„Това не е ли безкасова банка, какво ще ѝ крадат?“, при което Лондон каза „Да, нали?“, а операторът попита „Нали какво?“, при което Лондон изръмжа „Какво нали какво?“, а операторът отвърна хапливо „ТИ първа каза нали!“, при което Лондон викна „Не, ТИ каза...“, след това комуникацията много рязко се разпадна.) Впоследствие щеше да се окаже, че полицаят, който вървеше по улицата, в действителност дори не беше полицай, а служител на местното предприятие за контрол на паркирането. И разбира се, ако не беше толкова стресиран и разконцентриран, обирджията щеше да побегне в друга посока. Тогава историята щеше да бъде значително по-кратка.

Но вместо това обирджията хукна през първата отворена врата, която видя. Тя водеше към стълбище, а когато си в долния край на едно стълбище, нямаш особено голям избор, освен да тръгнеш нагоре. На последния етаж имаше широко зейнала врата на апартамент и обирджията нахълта вътре, потейки и задъхвайки се. Маската се беше разкривила, така че виждаше само с едното око. Едва сега забеляза, че антрето е пълно с обувки, а апартаментът е пълен с хора без обувки. Една жена видя пистолета и се разкрещя: „Боже господи, обират ни!“. В същото време обирджията чу някой да тича по стълбите, и прие за даденост, че това е полицай (всъщност беше куриер), и поради липса на алтернативи затвори вратата и размаха пистолета:

– НЕ... НЕ, ТОВА НЕ Е ОБИР... АЗ ПРОСТО... – провикна се, но после се поправи запъхтяно: – ТОЕСТ ТРЯБВАШЕ ДА БЪДЕ ОБИР! НО НЯМАШЕ ДА ОБИРАМ ВАС! СЕГА ОБАЧЕ СТЕ ПО-СКОРО ЗАЛОЖНИЦИ! ИЗВИНЯВАМ СЕ ЗА КОЕТО! ДЕНЯТ МИ ТРЪГНА МАЛКО СЛОЖНО!

Обирджията имаше право. Не че трябва да се защитават обирджиите, но човек може да има лош ден на работа. С ръка на сърцето: кой от нас никога не е искал да извади пистолет, след като е разговарял с някой двайсетгодишен?

Две минути по-късно улицата пред сградата гъмжеше от репортери и камери, а след тях пристигна и полицията. Това, че повечето журналисти се появиха преди повечето полицаи, не е непременно показателно за компетентността на съответните гилдии. В случая по-скоро полицаите имаха и друга важна работа, докато журналистите имаха повече време да преглеждат социалните мрежи, а младата и неприятна жена от банката, която не беше банка, очевидно се изразяваше по-красноречиво по Туитър, отколкото по телефона. Беше съобщила в интернет, че през прозореца на банката е видяла как обирджията изтичва в къщата от другата страна на улицата. Полицаите от своя страна разбраха за това едва след като куриерът, който бе видял обирджията на стълбите, се обади на жена си, която по случайност работеше в кафенето срещу полицейското управление. Тя изтича бързо навън, пресече улицата и съобщи, че човек, вероятно мъж, с предмет в ръка, вероятно пистолет, и маска на лицето, вероятно балаклава, е нахлул по време на оглед на апартамент и се е заключил вътре заедно с брокерката и всички посетители. Ето как банковият обирджия не сполучи с банковия обир, но вместо това сполучи със заложническа драма.

Животът невинаги се развива така, както планираме.

Докато затваряше вратата на апартамента, от джоба на обирджията изпадна лист хартия, който полетя към стълбите. Това беше рисунка, нарисувана от дете. Изобразяваше маймуна, жаба и лос.

Не кон и определено не жираф. А лос. Това беше важно. Защото макар двайсетгодишните да могат да грешат за много неща (а ние, които не сме на двайсет, можем единодушно да заявим, че повечето двайсетгодишни грешат толкова често, че голяма част от тях биха имали едва двайсет и пет процента шанс да отговорят правилно, ако им бъде зададен въпрос с два възможни отговора), то точно това двайсетгодишно момиче всъщност беше право за едно: нормалните банкови обирджии искат големи и кръгли суми. На всеки би могло да му хрумне да нахълта в банка и да извика: „Дайте ми десет милиона, иначе ще стрелям!“. Но ако изнервен, въоръжен човек влезе и поиска точно шест хиляди и петстотин крони, значи си има причина.

Или две.