Тревожни хора

14.

Чашата за кафе е захвърлена яростно. Прелита над две бюра, но благодарение на неведомите пътища на центробежната сила по-голямата част от течността остава вътре, докато чашата не се удря в стената с цвят – вече – на капучино.

Двамата полицаи се взират един в друг, единият засрамено, другият изплашено. Старият полицай се казва Джим. Младият полицай, неговият син, се казва Джак. Полицейското управление е твърде малко, за да могат двамата мъже да се избягват, и накрая, както става обикновено, се оказаха бюро до бюро, полускрити зад мониторите си, тъй като полицейската работа в днешно време се състои от десет процента реална полицейска работа и деветдесет процента обяснения какво точно си правил по време на въпросната работа.

Джим е от поколение, което смяташе компютрите за магия, а Джак е от поколение, което винаги ги е приемало за даденост. Когато Джим беше малък, родителите наказваха децата, като ги пращаха в стаите им, а в днешно време ги наказват, като ги карат да излязат оттам. На децата от предходното поколение им се караха, защото не могат да стоят мирно, а на децата от следващото им се карат, защото не се движат. Така че когато пише доклад, Джим натиска решително всеки клавиш докрай, поглежда монитора, за да провери дали клавиатурата не го е измамила, и едва тогава натиска следващия клавиш. Защото Джим не е човек, когото можеш да измамиш току-така. Джак от своя страна пише както всички млади хора, които никога не са живели в свят без интернет. Може да го прави с вързани очи и натиска клавишите толкова леко, че дори от проклета съдебна лаборатория не биха могли да докажат, че ги е докоснал.

Естествено, двамата мъже взаимно се докарват до лудост за всякакви дреболии. Когато търси нещо в интернет, синът казва, че „гугълва“. Когато бащата прави същото, казва: „Ще проверя в Гугъл“. Когато не са на едно мнение, бащата казва: „Четох за това в Гугъл!“. А синът виква: „Човек не ЧЕТЕ в Гугъл, татко, човек ТЪРСИ...“.

Синът не се вбесява, защото баща му не разбира как работят съвременните технологии, а защото баща му почти разбира. Джим например все още не знае как да направи скрийншот, така че когато иска да заснеме екрана, прави снимка с телефона си. Когато иска да заснеме нещо на телефона си, го слага в копирната машина. Последният наистина голям скандал между Джим и Джак се разигра, когато на някой началник на началник му хрумна, че полицията в града трябва да бъде „по-достъпна в социалните медии“ (защото в Стокхолм полицията очевидно винаги е страшно достъпна), и ги помоли да се снимат по време на обикновен работен ден. Така че Джим снима Джак в колата. Със светкавица. Докато Джак караше.

Сега двамата седят един срещу друг в управлението и пишат, все така в асинхрон. Джим е обстоен, Джак е ефективен. Джим разказва история, Джак просто докладва. Джим трие, редактира, мисли и започва отначало, Джак просто трака, все едно всяко нещо на света може да бъде описано по един-единствен начин. Като млад Джим мечтаеше да стане писател. И продължи да го прави още дълги години, докато накрая не започна да мечтае Джак да стане писател. Синовете не могат да разберат това, а бащите се срамуват да го признаят: всъщност не искаме децата ни нито да следват мечтите си, нито да вървят по стъпките ни. Искаме ние да вървим по техните стъпки, докато те следват нашите мечти.

Двамата имат снимка на една и съща жена на бюрата си. Майка на единия, съпруга на другия. На бюрото на Джим има снимка на още една жена, седем години по-голяма от Джак. Рядко говорят за нея, а тя се обажда само когато има нужда от пари. Всяка зима Джим казва с надежда „сестра ти може би ще се прибере за Коледа“, а Джак отговаря: „Да, татко, ще видим“. Синът никога не нарича баща си наивен. Прави го от любов. Раменете на бащата носят невидима тежест, когато всеки път на Бъдни вечер казва „вината не е нейна, Джак, тя е...“, а Джак винаги отговаря: „Болна. Знам, татко. Кака е болна. Искаш ли още една бира?“.

Двамата ги делят толкова много неща, независимо колко близо един до друг живеят. Накрая Джак спря да тича след сестра си. Това е разликата между брат ѝ и баща ѝ. Когато дъщерята беше тийнейджърка, Джим си мислеше, че децата са като хвърчила, затова държеше връвта с всичка сила, но накрая вятърът все пак я отнесе. Тя се откъсна и полетя към небесата. Винаги е трудно да се определи точно кога и къде започва зависимостта, ето защо е лъжа, когато хората казват, че „всичко е под контрол“. Наркотиците са мрак, който ни вдъхва илюзията, че ние решаваме кога да изгаснат светлините, но тази власт никога не е била наша, мракът ни обгръща, когато си поиска. Веднъж преди няколко години Джим разбра, че Джак е използвал всичките си спестявания – тези, с които планираше да си купи апартамент – за да плати за лечение в ексклузивен терапевтичен център. Закара сестра си там, но тя напусна две седмици след това, твърде късно, за да може Джак да си получи парите обратно. Половин година от нея нямаше ни вест, ни кост, след което тя звънна посред нощ, все едно нищо не е станало, и попита Джак дали може да вземе назаем „няколко хиляди“. Каза, че били за самолетен билет, за да се прибере. Джак ѝ прати парите, но тя така и не се появи. Таткото все още тича след хвърчилото, за да не го изгуби от поглед. Това е разликата между баща ѝ и брат ѝ. Следващата Коледа единият ще каже „тя е...“, а другият ще прошепне „знам, татко“ и ще му донесе още една бира.

Разбира се, намират начини да се скарат и за бирата. Джак е един от младите хора, които проявяват любопитство към бири с вкус на грейпфрут, джинджифил, бонбони от бяла ружа и всевъзможни други гадости. Джим иска бира с вкус на бира. Понякога нарича всичко по-засукано „стокхолмска бира“, но не твърде често, разбира се, защото тогава синът толкова се ядосва, че в продължение на няколко седмици се налага Джим сам да си купува проклетата бира. Понякога си мисли, че няма как да разберем дали децата стават коренно различни, въпреки че израстват заедно, или пък именно заради това. Наднича над монитора и се заглежда в пръстите на сина, които се движат по клавиатурата. Малкото полицейско управление в не особено големия им град е доста тихо място. Тук не се случват много неща, не са свикнали със заложнически драми или изобщо с каквито и да е драми. Ето защо Джим знае, че това е големият шанс на Джак да покаже на началниците на какво е способен, какъв полицай може да бъде. Преди да са дошли стокхолмчаните.

Чувството за безсилие натежава на веждите на Джак, неспокойствието го разяжда отвътре. Още откакто влезе пръв в апартамента, е на ръба да избухне. Дълго време се въздържаше, но след последния разпит влезе в кухнята на управлението и се разкрещя:

– Някой от свидетелите ЗНАЕ какво е станало! Някой знае и ни лъже право в лицата! Не схващат ли, че извършителят се крие някъде, докато кръвта му изтича? Как, по дяволите, могат да лъжат полицията, когато някой УМИРА?

Малко след това седна пред компютъра, а Джим не каза и дума. Но когато чашата кафе полетя към стената, не Джак бе човекът, който я хвърли. Защото, макар да е бесен, че не може да спаси живота на извършителя, и да ненавижда факта, че шибаните стокхолмчани скоро ще дойдат и ще му отнемат разследването, това е нищо в сравнение с безсилието, което изпитва бащата, задето не може да помогне на сина си.

Двамата мълчат дълго. Блещят се ту един към друг, ту към клавиатурите си. Накрая Джим казва:

– Извинявай. Ще го изчистя. Просто... разбирам, че това те влудява. Искам просто да знаеш, че... и аз се чувствам така.

И двамата са огледали всеки сантиметър от чертежа на апартамента. Там няма тайни помещения, няма къде да се скрие човек. Джак поглежда първо баща си, после парчетата от чашата кафе зад гърба си и се съгласява тихо:

– Трябва да са му помогнали. Пропускаме нещо. Джим се взира в записките от разпитите.

– Единственото, което можем да направим, е дадем всичко от себе си, момче.

По-лесно е да говориш за работа, когато не намираш думи за другите неща в живота, но казаното за работата се отнася и за останалото, разбира се. Джак си мисли за моста още от началото на заложническата драма. Най-хубавите му сънища са как мъжът не скача, как Джак го спасява. Джим мисли за същия мост. Най-лошите му сънища са как Джак скача вместо мъжа.

– Или един от свидетелите лъже, или пък всички лъжат.

Някой знае къде се крие извършителят – повтаря Джак механично, по-скоро на самия себе си.

Джим наднича към показалците му, които барабанят по бюрото също като тези на майка му след дълга нощ в болницата или в затвора. Минало е твърде дълго време, за да може бащата да пита сина как се чувства, и твърде дълго време, за да може синът да обясни. Твърде дълго е и разстоянието помежду им и може би винаги ще бъде така.

Но когато Джим става тежко от стола, съпроводен от симфонията от пъшкания, характерна за мъжете на неговата възраст, и отива да избърше стената и да събере парчетата от чашата, Джак също се изправя и отива в кухнята. Връща се обратно с две чаши. Не защото самият той пие кафе, а защото разбира, че за баща му понякога е от значение да не пие сам.

– Не трябваше да се бъркам в разпита ти, момче – казва Джим тихо.

– Няма проблем, баща ми – отговаря Джак.

Никой от тях не мисли това, което казва. Лъжем хората, които обичаме. Двамата отново се навеждат над клавиатурите си, преписват на чисто всички разпити и след това ги прочитат още веднъж, търсейки следи.

Прави са и двамата. Свидетелите не казват истината. Или поне не цялата. И поне не всички.