Тревожни хора

72.

Казват, че личността на един човек представлява сборът от преживяванията му. Но това не е вярно, не съвсем, защото, ако ни определяше единствено миналото ни, нямаше да можем да живеем със себе си. Трябва да си втълпяваме, че сме нещо повече от грешките, които сме направили вчера. Че също така сме всички свои бъдещи избори, всички свои бъдещи дни.

Момичето все си мислеше, че най-странното е как не може да се ядоса на майка си. Това чувство бе обвито с плътно стъкло, което не можеше да счупи. След погребението разтреби и извади празните бутилки джин от скривалищата, за които отдавна знаеше, но сърце не ѝ даваше да каже на майка си. Това може би е последното спасително въже, за което се държат алкохолизираните родители: заблудата, че децата им не знаят. Че не виждат. Все едно хаосът може да се прикрие. Той обаче дори не може да се погребе, мислеше си дъщерята, наследствен е.

Веднъж майка ѝ прошепна завалено в ухото ѝ: „Ние сме просто сборът от преживяванията ни. Всичко друго са глупости. Така че не се тревожи, миличка, няма да ти разбият сърцето, защото си дете на разведени родители. Няма да станеш романтичка, защото децата на разведените родители не вярват във вечната любов“.

После тя заспа на дивана, облегнала глава на рамото на дъщеря си. Дъщерята я сложи да легне и избърса разлетия по пода джин. „Грешиш, мамо“, прошепна в мрака и беше права. Никой не обира банка заради децата си, ако не е романтик.

Момичето порасна и се сдоби със собствени момичета. Маймунка и жабка. Опитваше се да бъде добра майка, въпреки че нямаше наръчник с инструкции. Опитваше се да бъде добра съпруга, добър служител, добър човек. Всяка секунда изпитваше смъртен страх, че ще се провали, но за известно време всъщност вярваше, че всичко е наред. Поне относително. Отпусна се, не беше подготвена, изневярата и разводът я халосаха в тила. Животът я нокаутира. Случва се на повечето от нас поне веднъж. Може би се е случвало и на теб.

Преди няколко седмици, на връщане от училище, лосът, маймунката и жабката слязоха от автобуса и тръгнаха по моста, както обикновено. Някъде по средата обаче момичетата спряха. В първия момент майката не забеляза и когато се обърна, дъщерите ѝ вече бяха на десетина метра зад нея. Маймунката и жабката бяха купили катинар, защото бяха видели в интернет, че хората от други градове окачат катинари по парапетите на мостовете. „Така заключват любовта завинаги и никога не спират да се обичат!“

Майката беше съкрушена, защото си помисли, че момичетата се страхуват, че след развода тя вече няма да ги обича. Че всичко ще бъде различно и тя вече няма да бъде тяхна. След десет минути панически плач и объркани обяснения от нейна страна маймунката и жабката погалиха търпеливо майка си по бузите и прошепнаха: „Не се страхуваме, че ще те изгубим, мамо. Просто искаме да знаеш, че ти няма да ни изгубиш“.

Катинарът се заключи с щракване. Маймунката хвърли ключа през парапета и се загледа надолу към водата. И трите плачеха. „Завинаги“, прошепна майката. „Завинаги“, отвърнаха момичетата. Когато тръгнаха, по-малката дъщеря призна, че първия път, когато видяла това с катинарите в интернет, решила, че може би го правят, защото се боят, че някой може да открадне моста. После си помислила, че може всъщност да се боят да не би някой да открадне катинара. Накрая кака ѝ обяснила истинската идея, но успяла да го направи така, че сестра ѝ да не се почувства глупаво. Значи с баща ви все нещо сме свършили добре, помисли си тогава майката, щом можете да си признаете, когато сте сгрешили, и да простите на другите, когато те го направят.

Вечерта ядоха пица, любимото ядене на момичетата. После дъщерите заспаха на матраците на пода в малкия апартамент за шест хиляди и петстотин крони, които майката още не знаеше как ще плати следващия месец.

Тя остана сама в мрака. Скоро идваше Коледа, а след това и Нова година. Знаеше с какво нетърпение момичетата очакват зарята. Разкъсваше я това, че те продължаваха да разчитат на нея, защото не знаеха колко сериозно се е провалила. Когато слънцето изгря, тя тръгна да приготвя раниците им, при което от тази на голямата дъщеря падна една тетрадка. Майката се канеше да я пъхне обратно, но страниците, на които се бе отворила тетрадката, бяха изписани и първите думи привлякоха вниманието ѝ. „Принцесата с две кралства.“ В първия момент майката се подразни, защото през целия им живот се опитваше да накара дъщерите си да не бъдат принцеси. Искаше ѝ се да бъдат воини. Тъй като момичетата обичаха майка си, правеха каквото им казва тя, разбира се, или поне се преструваха и всъщност правеха точно обратното в случаите, когато е редно децата грам да не слушат родителите си. По-голямата дъщеря имаше да напише приказка за домашно и тя написа „Принцесата с две кралства“. В приказката се разказваше за принцеса, която живеела в голям, красив замък. Една нощ намерила дупка в пода под леглото си, а от другата страна на дупката имало таен, вълшебен свят, пълен с приказни същества – дракони, тролове и други работи, които дъщеря ѝ явно си бе измислила съвсем сама. Звучаха толкова фантастично, че майката се почувства просто съсипана, тъй като се питаше единствено: „Колко ли отчайваща трябва да е реалността ти, за да копнееш толкова много да... избягаш?“. Всички същества в приказката бяха щастливи, живееха в мир и никой в малкия им свят не страдаше. Но принцесата скоро открила ужасната истината: че вълшебното място, където живеели новите ѝ приятели, в действителност се намирало между два замъка, в две различни кралства. В едното властвал крал, а в другото кралица и двамата водели кръвопролитна война с ужасяващи оръжия. Пращали армиите си да се бият, но стените на двете кралства били твърде високи и силни и не поддавали. Накрая момичето осъзнало, че нямало да има победител, войната просто щяла да опустоши и изтреби всичко наоколо. Чак тогава принцесата узнала истината: кралят и кралицата били нейни родители и цялата война се водела заради нея. И двамата владетели се опитвали да победят другия, за да си върнат принцесата. Когато майката дочете приказката, дъщерите тъкмо започваха да шават сънено върху матраците си и тогава всичко в нея сякаш се пръсна. В края принцесата се сбогуваше с новите си приятели и потегляше сама. Изчезваше в мрака на нощта и не се връщаше. Защото знаеше, че ако изчезне, няма да има за какво да се бият родителите ѝ. Така щеше да спаси както кралствата, така и света помежду им.

Когато дъщерите се събудиха, майката закуси с тях, като се насилваше да се преструва, че всичко е наред. Заведе ги на училище. После се върна обратно, изкачи моста, спря по средата и стисна парапета с всички сили.

Не се бореше с бившия си мъж за стария си дом, не се караше с бившия си шеф за старата си работа, не воюваше с адвоката, не използваше оръжия, не създаваше хаос. Заради децата. Правеше всичко възможно, за да не бъдат застигнати от провала на възрастните. Това не обясняваше защо се опита да ограби банка. Нито я оправдаваше. Но знаеш ли какво? Може би и ти си имал някоя и друга адски лоша идея. Може би заслужаваш втори шанс. Може би не си сам.

На сутринта на трийсети декември тя излезе навън с пистолет. Сега, вечерта, се връща обратно. Няколко часа след заложническата драма, за която градът ще говори години наред, майката взима дъщерите си и пита:

– Как прекарахте при баща си?

– Добре, мамо? Ти какво прави? – пита малката дъщеря. Майката се усмихва, замисля се, свива рамене.

– Ами, знаеш... нищо особено. Всичко е както обикновено.

Но когато минават по моста, майката слага нежно ръка на рамото на голямата дъщеря и прошепва бързо в ухото ѝ:

– Ти си моята принцеса и моят воин, можеш да бъдеш и двете едновременно. Обещай ми, че никога няма да го забравиш. Знам, че невинаги съм кой знае колко добра майка, но разводът не е по твоя... нито за секунда не си мисли, че дори частица от това е... по твоя...

Голямата дъщеря мига, за да прогони сълзите. Малката дъщеря им виква да побързат, те се затичват след нея, майката избърсва лице и ги пита дали искат да вечерят пица, а малката виква:

– А МЕЧКИТЕ АКАТ ЛИ В ГОРАТА!?

Тази нощ, малко преди да заспят в новия дом на майката, където съжителстват с малко смахната бабка на име Естел, голямата дъщеря хваща майка си за ръка и прошепва:

– Ти си добра майка, мамо. Не се притеснявай толкова много. Всичко е наред.

Тогава най-накрая го постигат: мир в света между двете кралства. Всички вълшебни, прекрасни, измислени същества спят спокойно. Маймуни, жаби, лосове, бабки, всички.