Тревожни хора

52.

Истината? Тя почти никога не е толкова сложна, колкото си мислим. Само така се надяваме, защото ще се почувстваме по-умни, ако успеем да я отгатнем предварително. Това е история за мост, идиоти, заложническа драма и оглед на апартамент. Но също така е любовна история. Всъщност цели четири.

Последния път, когато посети психолога си, Зара пристигна по-рано. Разбира се, тя никога не закъсняваше, просто беше необичайно да не се появи точно в уречения час.

– Случило ли се е нещо? – попита Надя.

– Какво имаш предвид? – отвърна Зара опако.

– Обикновено не подраняваш. Има ли нещо?

– Не е ли твоя работа да установиш това? Надя въздъхна.

– Просто попитах.

– Това къдраво зеле ли е?

Надя погледна пластмасовата кутия на бюрото си и кимна.

– Обядвам.

Други пациенти може би биха сметнали коментара за язвителен. Не и Зара, разбира се.

– Значи си веган – каза тя без въпросителна.

Психоложката се закашля, както прави човек, когато обидата от това, че е твърде предвидим, го удари в гърлото.

– Не непременно. Така де, аз съм веган, но човек не може ли да яде къдраво зеле и по принцип?

Зара сбърчи нос.

– Купено е от ресторант. Значи си имала избор. И въпреки това си избрала къдраво зеле.

– И само вегани биха направили такова нещо?

– Просто предполагам, че липсата на витамини се отразява на финансовата ви преценка.

Надя се усмихна.

– Гледаш ме отвисоко, защото съм веган или защото си плащам за това?

– Напълно е възможно да те гледам отвисоко по няколко различни причини едновременно.

Надя преглътната последната хапка зеле и самоуважение, затвори кутията и попита:

– Как се чувстваш от последната ни среща насам, Зара? Вместо да отговори, Зара извади малко шишенце дезинфектант за ръце от чантата си, почисти старателно ръцете си и загледана в лавицата с книги, констатира:

– Като за психолог имаш много книги, в които не става дума за психология.

– А за какво става дума според теб?

– Идентичност. Затова си веган.

– Човек може да бъде веган и по други причини.

– Като?

– Добре е за околната среда.

– Може би. Но смятам, че хора като теб са вегани, за да се чувстват по-дейни. Сигурно затова стойката ти е толкова лоша, приемаш твърде малко калций.

Надя дискретно се понамести в стола, опитвайки да не изглежда, сякаш изпъва гръб.

– Плащаш си на час, Зара. За човек, който критикува финансовата преценка на другите, пилееш много време в разговори за... мен. Искаш ли да обсъдим защо?

Зара като че ли обмисли това, без да отделя поглед от книгите.

– Може би следващия път.

– Това ме радва.

– Кое?

– Че ще има следващ път.

Зара се обърна и присви очи към Надя, за да прецени дали това бе шега, или не. След като не успя, тя се върна на стола си, отново намаза ръцете си с дезинфектант, загледа се през прозореца зад Надя и преброи прозорците на отсрещната сграда. После отбеляза:

– Не си ми препоръчала да взимам антидепресанти. Повечето психолози биха го направили.

– Посещавала ли си много други психолози?

– Не.

– Значи това е самоанализ?

Зара погледна картината на стената.

– Разбирам защо не искаш да ми дадеш приспивателни. Страхуваш се да не се самоубия. Но в такъв случай не следва ли да ми предпишеш антидепресанти?

Надя сгъна две неизползвани салфетки и ги прибра в чекмеджето. Кимна.

– Права си. Не съм ти предлагала медикаменти. Защото антидепресантите са създадени с идеята да отрязват върховете и спадовете в емоциите. Ако се използват правилно, пациентът спира да се чувства толкова тъжен, но често не може и да се зарадва особено – каза Надя и вдигна длан в хоризонтално положение. – Просто става... равнодушен. Човек би си помислил, че на хората, които взимат антидепресанти, им липсват върховите моменти, нали? Само че е обратното. Повечето от тези, които избират да прекратят лечението, казват, че искат отново да могат да плачат. Гледат тъжен филм с любимия си човек и искат да могат... да почувстват същото.

– Не обичам филми – информира я Зара. Надя се засмя на глас.

– Да, разбира се, че не обичаш. Но не мисля, че имаш нужда да изпитваш по-малко чувства, Зара. Мисля, че имаш нужда да изпитваш повече. Според мен не си депресирана. Според мен си самотна.

– Това звучи като непрофесионален анализ.

– Може би.

– Представи си, че изляза оттук и се самоубия.

– Не вярвам да го направиш.

– Защо?

– Току-що каза, че ще има „следващ път“. Зара впери поглед в брадичката на Надя.

– И ти ми се доверяваш?

– Да.

– Защо?

– Защото виждам, че не искаш да допускаш хората до себе си. Това те кара да се усещаш слаба. Но мисля, че не се страхуваш да те наранят. Страхуваш се ти да не нараниш другите. По-съпричастна и морална си, отколкото искаш да признаеш.

Зара се почувства дълбоко, дълбоко обидена, като не беше сигурна дали това е защото Надя я нарече слаба, или защото я нарече морална.

– Може би просто смятам, че не се си струва да губя време в разговори с хора, които така и така ще ми доскучаят.

– Откъде можеш да знаеш, ако никога не опитваш?

– Нали съм тук и не мина много време, преди да ми доскучаеш!

– Помъчи се да отговориш сериозно – помоли я Надя, напразно, разбира се.

Както обикновено, Зара отклони темата.

– И все пак ЗАЩО си веган? Надя въздъхна изтощено.

– Пак ли трябва да говорим за това? Окей: веган съм, защото ме е грижа за климатичните промени. Ако всички хора бяха вегани, щяхме...

Зара я прекъсна подигравателно:

– Да предотвратим топенето на полярния лед?

Надя използва търпението, което всички вегани упражняват, когато празнуват Коледа с по-възрастните си роднини.

– Не директно. Но това е част от по-глобалното решение. А това, че полярните ледове се топят, е...

– Наистина ли имаме нужда от пингвини? – попита искрено Зара.

– Щях да кажа, че полярните ледове са симптомът, не проблемът. Като проблемите ти със съня.

Зара броеше прозорци.

– Има застрашени от изчезване жаби, които според учените ядат толкова много насекоми, че ако ги нямаше, щяхме да сме залети от комари. Но пингвините? Кой ще бъде засегнат, ако пингвините изчезнат, освен производителите на пухени якета?

Надя изгуби връзката, каквато вероятно бе и целта на Зара.

– Човек не... какво... да не мислиш, че пухените якета се правят от пингвини? Използва се гъши пух!

– Значи гъските не са толкова важни, колкото пингвините? Това не ми звучи особено веганско.

– Не съм казала това!

– На мен така ми се стори.

– Превърнала си го в навик, знаеш ли?

– Кое?

– Да сменяш темата веднага щом разговорът се завърти около истинските ти чувства.

Зара като че ли сериозно се замисли над това. После каза:

– Ами мечките?

– Моля?

– Ако те нападне мечка? Тогава би ли могла да я убиеш?

– Защо ще ме напада мечка?

– Може някой да те отвлече, да те дрогира, да се събудиш в клетка заедно с мечка и да трябва да се бориш с нея до смърт.

– Сега просто се държиш отблъскващо. И искам да отбележа, че имам обширно психологическо образование и не използвам тази дума току-така.

– Престани да бъдеш толкова чувствителна. Отговори на въпроса: способна ли си да убиеш мечка, ако не се налага да я ядеш? Така де, представи си, че имаш нож, не вилица.

Надя простена:

– Пак го правиш.

– Кое?

Надя провери колко е часът. Зара го забеляза. Преброи всички прозорци два пъти. Надя го забеляза. Известно време гледаха една покрай друга, преди Надя да каже:

– Нека тогава те попитам това: мислиш ли, че се подиграваш с екологичното движение, защото то противоречи на финансовия пазар, за който ти работиш?

Зара захапа по-бързо, отколкото самата тя бе очаквала. Понякога не знаем колко важно е нещо за нас, преди някой да ни провокира.

– Чуй ме добре! Екологичното движение изглежда нелепо и без моята помощ! А аз не защитавам финансовия пазар, защитавам икономическата система.

– Каква е разликата?

– Едното е симптомът. Другото е проблемът.

Надя кимна, все едно разбираше какво означава това.

– Нали ние, хората, сме изградили икономическата система? Тя е конструкция.

Отговорът на Зара беше учудващо лишен от снизходителност и в него почти имаше нотка на съчувствие.

– Това е проблемът. Направихме я твърде силна. Забравихме колко сме алчни. Имаш ли апартамент?

– Да.

– Теглила ли си заем, за да го купиш?

– Да, всички теглят заеми.

– Не. Едно време заем беше нещо, което се очакваше да върнеш обратно. Но когато кажи-речи всяко семейство с малко дете и средни доходи тегли суми, които посмъртно не може да изплати, тогава банките вече не дават заеми, а осигуряват финансиране. И жилищата вече не са жилища, а инвестиции.

– Не разбирам какво точно означава това.

– Означава, че бедните стават по-бедни, богатите стават по-богати, а реалната граница между класите е между тези, които могат, и тези, които не могат да изтеглят заем. Защото, колкото и да печелят, в края на месеца хората лежат будни в леглата си и се тревожат за пари. Всички гледат придобивките на съседите и се чудят „как могат да си позволят това?“, защото никой не живее според възможностите си. И дори наистина богатите не се чувстват истински богати, защото в крайна сметка единственото, което могат да си купят, е поскъпа версия на нещо, което вече са си купили. На кредит.

Надя изглеждаше като котка, която за пръв път е видяла човек с кънки за лед.

– Аз... чакай да помисля... веднъж чух един мъж, който работеше в казино, да казва, че хората не се разоряват, когато загубят, а когато се опитат да си върнат парите. Нещо такова ли имаш предвид? Че това е причината за сривовете на борсата и жилищния пазар?

Зара сви рамене.

– Да речем. Ако така ще се почувстваш по-добре.

Тогава психоложката ненадейно, без сама да знае защо, зададе въпрос, който изкара въздуха на пациентката.

– В такъв случай за кое изпитваш по-големи угризения на съвестта – клиентите, на които не си отпуснала заем, или клиентите, на които си дала твърде голям заем?

Зара си придаде равнодушен вид, но стисна подлакътниците на стола толкова силно, че когато ги пусна, дланите ѝ бяха обезкървени. Прикри това, като отново ги намаза с дезинфектант, същевременно броейки прозорци, за да избегне погледа на Надя. След това изсумтя рязко.

– Знаеш ли, ако приятелите на животните наистина им бяха приятели, нямаше да ме молят да ям щастливи прасета.

Надя завъртя очи.

– Не разбирам това какво общо има с въпроса ми. Зара сви рамене.

– Всички тези приказки за екологично животновъдство и реклами на свободно гледани кокошки и щастливи прасета... не е ли по-неетично да изям щастливо прасе? По-добре да изям прасе, което е имало ужасен живот, отколкото прасе, което е уловило мига и има семейство и приятели, не е ли така? Фермерите казват, че щастливите прасета имат по-вкусно месо, та предполагам, че изчакват прасетата да се влюбят и може би да си родят деца, изчакват момента, когато са на върха на ЩАСТИЕТО, и тогава ги застрелват в главата и ги пакетират. Кое му е етичното на това?

Психоложката въздъхна.

– Приемам това като знак, че не искаш да говориш за клиентите си и заемите им.

Зара заби здраво нокти в дланите си.

– Замисляла ли си се, че веганите все говорят за спасяване на планетата, все едно планетата има нужда от нас? Планетата ще оцелее милиарди години и без хората. Унищожаваме единствено себе си.

Както обикновено, това не беше истински отговор. Надя провери колко е часът, и веднага съжали, защото Зара го забеляза и се изправи, както винаги. Никога не искаше да се налага да я молят да си ходи, така че се беше научила да следи хората и часовниците им. Втория път, когато събеседникът ти си погледне часовника, се изправяш. Надя се засрами и избълва:

– Имаме време... ако искаш... нямам пациент след теб.

– Миличка, имам си работа – отвърна Зара. Надя събра сили и попита директно:

– Можеш ли да ми разкажеш поне едно лично нещо за себе си?

– Моля?

Надя се изправи и наклони глава, за да улови погледа на Зара.

– По време на всичките ни разговори оставам с усещането, че не ми казваш нищо истински лично за себе си. Може да бъде каквото и да е. Кой е любимият ти цвят? Обичаш ли изкуство? Била ли си влюбена?

Зара вдигна вежди чак до косата си.

– Мислиш ли, че ще спя по-добре, ако съм влюбена? Надя избухна в смях.

– Не. Просто се чудя. Не знам почти нищо за теб.

От всички чудновати моменти помежду им този беше най-чудноватият.

Зара остана нащрек зад стола в продължение на няколко минути. После си пое дълбоко дъх и всъщност разказа на Надя нещо, което не беше казвала на никого:

– Обичам музика. Веднага щом се прибера у дома, си пускам музика... много високо. Това ми помага да си събера мислите.

– Само когато се прибереш?

– Не мога да слушам силна музика в офиса. А се получава само ако звукът е много, много висок.

Зара почука с пръсти по челото си, като го каза. Сякаш искаше да демонстрира какво точно не се получава.

– Каква музика? – попита Надя предпазливо.

– Дет метъл.

– Ой.

– Това професионално изказване ли е?

Надя се изкиска, засрамено и крайно непрофесионално. В университета все пак не я бяха учили как да се киска.

– Просто беше изключително неочаквано. Защо точно дет метъл?

– Толкова е шумен, че в главата ми настава тишина. Кокалчетата на Зара побеляха около дръжката на чантата ѝ. Надя видя това, извади бележник от едно чекмедже, написа нещо и ѝ подаде листа.

– Това рецепта за приспивателни ли е? – попита Зара. Надя тръсна глава.

– Това е името на модел добри слушалки. Надолу по улицата има магазин за електроника. Купи си ги и ще можеш да слушаш музика където и да си, щом се почувстваш затормозена. Може би ще ти помогне да се отпуснеш? Да се срещаш с хора? Може би дори... да се влюбиш?

Психоложката, разбира се, веднага съжали за последните си думи. Зара не отговори. Прибра бележката в чантата си, хвърли поглед към писмото на дъното и бързо я затвори. Когато си тръгваше, Надя се провикна тревожно след нея, изплашена, че е отишла твърде далеч.

– Нямаш нужда да се влюбваш, Зара, нямах това предвид! Просто исках да кажа, че може да ти се отрази добре да пробваш нещо ново. Мисля, че трябва... да си дадеш шанс... някой да ти доскучае!

Зара стоеше в асансьора. Когато вратите се затвориха, тя се замисли за заемите на хората. Тези, които одобряваме, и тези, които отказваме. После натисна аварийния бутон.