Тревожни хора

27.

Следващия път, когато Зара и психоложката се срещнаха, Зара разказа, че всъщност си е намерила хоби. Започнала да ходи на „огледи в домовете на средната класа“. Каза, че било „вълнуващо“, защото много от апартаментите изглеждали „все едно хората, които живеят там, сами чистят жилищата си“. Психоложката се опита да обясни, че не точно това е имала предвид под „благотворителност“, но Зара възрази:

– На един от огледите имаше мъж, който смяташе да направи ремонт сам, със собствените си РЪЦЕ, същите, с които докосва ХРАНАТА си, така че не ми казвай, че не правя всичко по силите си да се побратимя с клетниците на обществото!

Психоложката дори не знаеше откъде да започне, но Зара забеляза свъсените ѝ вежди и стиснатите ѝ челюсти и изсумтя:

– Да не се засегна? Божке, направо си е изначално невъзможно човек да поговори с вас, без да ви засегне.

Психоложката кимна търпеливо и веднага съжали за въпроса си:

– Можеш ли да дадеш пример за други случаи, когато хора като мен са се засягали от думите ти, без да си го желала?

Зара сви рамене и разказа как веднъж ѝ казали, че има „предразсъдъци“, когато трябвало да проведе интервю за работа с млад мъж в банката. Щом той влязъл в стаята, тя го погледнала и просто казала: „О! Бих предположила, че си търсиш работа в айти отдела, не тук, вас нали ви бива с компютрите?“.

Зара обясни надълго и нашироко на психоложката, че това всъщност било комплимент. Вече и комплиментите ли били предразсъдъци?

Психоложката опита да намери начин да говори за това, без да говори за това, и накрая каза:

– Изглежда, се оказваш в доста конфликти, Зара. Има техника, която помага в такива случаи, и горещо я препоръчвам. Трябва просто да си зададеш три въпроса, преди да се сопнеш на някого. Първо: действа ли въпросният човек с прякото намерение да те нарани лично? Второ: разполагаш ли с цялата информация относно дадената ситуация? Трето: можеш ли да спечелиш нещо от конфликта?

Зара наклони глава настрани толкова много, че се чу пукане. Разбра всички думи, но не и връзката между тях. Казаното ѝ прозвуча, все едно някой тегли на сляпо листчета от шапка, пълна с произволни фрази.

– Защо бих искала помощ, за да не попадам в конфликти? Конфликтите са нещо хубаво. Само слабите хора вярват в хармонията и за награда могат да се мотаят наоколо и да чувстват известно морално превъзходство, докато останалите сме заети с друго.

– С какво? – попита психоложката.

– Да печелим.

– И това е важно?

– Не можеш да постигнеш нещо, ако не печелиш, миличка. Никой не се озовава в правителството или в ръководството на някоя компания по случайност.

Психоложката се опита да се върне на първоначалния си въпрос, какъвто и да беше той.

– И... победителите печелят много пари, това също е важно, предполагам? Ти какво правиш с твоите?

– Купувам си разстояние от другите хора. Психоложката никога не беше чувала такъв отговор.

– Какво имаш предвид?

– В скъпите ресторанти има повече разстояние между масите. В първа класа има по-малко седалки. В скъпите хотели има отделен вход за гостите на апартаментите. Найскъпото нещо в най-гъстонаселените места по света е разстоянието.

Психоложката се облегна назад в стола си. Някои черти от характера на Зара бяха като по учебник. Тя избягваше визуален контакт, отказваше да се здрависва, меко казано имаше проблеми с емпатията, изглежда, не харесваше безредието, и може би по тази причина беше избрала да работи с цифри. Освен това всеки път наместваше компулсивно снимката на лавицата, която психоложката нарочно поставяше накриво. Трудно е да говориш направо за тези неща с човек като Зара, затова психоложката попита:

– Защо харесваш работата си?

– Защото съм анализатор. Повечето хора на моята позиция са икономисти – отговори Зара моментално.

– Каква е разликата?

– Икономистите разглеждат проблемите само от един ъгъл. Затова никога не могат да предвидят сривовете на борсата.

– А анализаторите могат?

– Анализаторите разчитат на сривовете на борсата. Икономистите печелят пари само когато финансовото състояние на клиентите също е добро. Анализаторите печелят през цялото време.

– Това не те ли кара да изпитваш угризения на съвестта? – попита психоложката най-вече за да види дали според

Зара последната фраза означава чувство, или някакви соленки за гризане.

– Крупието ли е виновно, че хората пропиляват парите си в казиното? – попита Зара.

– Не съм сигурна, че сравнението е справедливо.

– Защо?

– Защото използваш думи като „срив на борсата“, но никога не се сриват борсата или банката, сриват се хората.

– Има съвсем логично обяснение защо мислиш така.

– Така ли?

– Дължи се на това, че според теб светът ти дължи нещо. Не е вярно.

– Все още не си отговорила на въпроса ми. Попитах те защо харесваш работата си. Ти просто ми обясни защо си добра в нея.

– Само слабите хора харесват работата си.

– Не мисля, че е така.

– Защото харесваш работата си.

– Казваш го, все едно е нещо лошо.

– Да не се разстрои? Хората като теб постоянно са разстроени, знаеш ли защо?

– Не.

– Защото грешите. Ако не грешахте през цялото време, нямаше да сте толкова разстроени.

Психоложката провери колко е часът. Все още смяташе, че най-големият проблем на Зара беше самотата ѝ, но може би имаше разлика между самота и липса на приятели. Но вместо да го каже, психоложката измърмори примирено:

– Знаеш ли... мисля, че това може би е добър момент да приключим?

Зара кимна равнодушно, изправи се и намести стола под прав ъгъл спрямо бюрото. Когато думите излязоха от устата ѝ, вече се беше обърнала наполовина, сякаш изобщо не бе възнамерявала да каже нещо.

– Мислиш ли, че има зли хора?

Психоложката се помъчи да не показва изненадата си и успя да каже:

– В качеството ми на психолог ли ме питаш, или чисто философски?

Зара отново придоби вид, сякаш говори с препечена филия.

– Сама ли си станала такава, или са ти заврели учебник в задника, когато си била малка? Просто отговори на въпроса: мислиш ли, че има зли хора?

Психоложката се размърда толкова нервно, че почти се завъртя в панталоните си.

– Отговорът ми е... да. Мисля, че има зли хора.

– Мислиш ли, че те го знаят?

– Какво имаш предвид?

Погледът на Зара се спря на жената на моста.

– Опитът ми показва, че много хора са свине. Коравосърдечни и безмилостни. Но дори ние не искаме да вярваме, че сме зли.

Психоложката обмисли подробно казаното, преди да отговори:

– Да. Ако трябва да съм честна, мисля, че почти всички имаме нужда да вярваме, че допринасяме за един по-добър свят. Или че поне не правим света по-лош. Че сме от правилната страна. Че дори... не знам... че може би дори найлошите ни деяния служат на някаква висша цел? Защото почти всички разграничаваме добро от зло и ако нарушим собствения си морален код, трябва да си създадем някакво извинение за пред нас самите. Мисля, че в криминологията наричат това техника на неутрализация. Може да се постигне чрез политически или религиозни убеждения, или чрез възприето усещане, че сме били принудени, но във всеки случай имаме нужда от нещо, което да оправдае злините ни. Защото според мен едва малцина биха могли да понесат мисълта, че действително са... зли.

Зара не каза нищо, просто стисна твърде голямата си чанта малко по-силно и за няколко мимолетни мига изглеждаше, сякаш се кани да признае нещо. Посегна към писмото и може би дори си позволи, съвсем за кратко, да си поиграе с мисълта да разкаже, че е излъгала за хобито си. Не беше започнала да ходи на огледи отскоро, ходеше от десет години. И това не беше хоби, а мания.

Но думите не се отрониха от устата ѝ. Тя затвори чантата си, а после и вратата и в кабинета настана тишина. Психоложката седеше зад бюрото си, объркана от това колко объркана се чувстваше. Опита се да нахвърли някои бележки преди следващата среща, но вместо това се озова с отворен лаптоп, преглеждайки обяви за апартаменти. Помъчи се да прецени кои от тях Зара възнамеряваше да посети. Разбира се, беше невъзможно, но би могло да бъде и доста лесно, ако Зара беше споделила, че ходеше на огледи само на апартаменти с балкони, от които се виждаше мостът.

През това време Зара слизаше с асансьора. Някъде по средата натисна „Стоп“, за да се разплаче на спокойствие. Писмото в чантата ѝ си стоеше неотворено, Зара така и не бе посмяла да го прочете, защото знаеше, че психоложката е права. Зара беше от хората, които не биха могли да живеят с това знание.