Тревожни хора

67.

Обирджийката влезе обратно в апартамента. По пода имаше кръв, но в камината бумтеше огън. Ру седеше на дивана, ядеше пица и разсмиваше Юлия. Рогер и брокерката се караха за обявената на чертежа квадратура. Не че Рогер смяташе да купува апартамента, но все пак беше важно „информацията да е вярна, по дяволите“. Зара и Ленарт стояха до прозореца, Зара дъвчеше парче пица, а Ленарт се забавляваше на отвратеното ѝ изражение. Тя, изглежда, не го харесваше, така си е, но пък, изглежда, и не го мразеше. Той от своя страна, изглежда, я намираше за фантастична.

Анна-Лена стоеше сама и държеше чиния в ръка, но пицата в чинията изстиваше недокосната. Юлия, разбира се, бе тази, която я видя и стана от дивана. Отиде до нея и попита:

– Окей ли си, Анна-Лена?

Анна-Лена погледна към Рогер. Все още не бяха разговаряли, откакто заекът излезе от тоалетната.

– Да – излъга тя.

Юлия я хвана за ръка – не утешително, а окуражително.

– Не знам къде си мислиш, че си сгрешила, но това, че си наела Ленарт толкова пъти, за да може Рогер да се чувства като победител, е едно от най-смахнатите, странни и романтични неща, за които съм чувала!

Анна-Лена побутна пробно пицата в чинията си.

– Рогер трябваше да стане началник. Трябваше да получи шанс. Все си казвах, че догодина ще е негов ред. Но годините се изнизват по-бързо, отколкото очаква човек. Понякога си мисля, че когато двама души са били заедно достатъчно дълго време и имат деца, животът им става като изкачване на дърво. Нагоре-надолу, нагоре-надолу, опитват се да се справят с всичко, стараят се, катерят се и едва успяват да видят другия през клоните и листата. Човек може би не проумява това, когато е млад, но когато ти се родят деца, целият ти живот се променя. Понякога имаш чувството, че вече не прекарваш почти никакво време с партньора си. На първо място си родител и съотборник и едва след това съпруг или съпруга. Но да... катерите дърво и... се гледате отдалеч. Винаги съм си мислела, че просто е така и така се очаква да бъде, че това е животът. Просто трябва да си свършим работата. А важното е, така си въобразявах, че катерим едно и също дърво, нали? Защото тогава рано или късно ще се окажем... звучи толкова претенциозно... но си мислех, че рано или късно ще се окажем на един клон. И ще можем да седнем на него, да се държим за ръце и да се наслаждаваме на гледката. Така си представях старостта. Но времето минава по-бързо, отколкото си мислим. Редът на Рогер така и не дойде.

Юлия продължаваше да я държи за ръка. Не толкова окуражително, колкото утешително.

– Майка ми все казва, че никога не трябва да се извинявам за това, че съм добра в нещо.

Анна-Лена отхапа колебливо от пицата и каза с пълна уста:

– Мъдра жена. Замълчаха.

После се чу гръм.

Веднъж. Втори път. След това експлозиите зачестиха толкова, че им изгубиха бройката. Ленарт стоеше най-близо до прозореца и именно той се провикна:

– Вижте! Фойерверки!

Джим беше пратил един млад полицай да ги купи, и сега ги изстрелваха от моста. Ленарт, Зара, Юлия, Ру, Анна-Лена, Рогер и брокерката излязоха на балкона. Стояха и гледаха слисано. И не бяха някакви жалки фишеци, ами истинска заря, в различни цветове, и такива, дето приличат на дъжд, пълният пакет! Защото по случайност Джим също обичаше фойерверки.

Обирджийката и Естел гледаха през прозореца, рамо до рамо.

– На Кнут щеше да му хареса – кимна Естел.

– Надявам се и на теб да ти харесва – каза обирджийката.

– Много ми харесва, мило момиче, много. Благодаря!

– Съжалявам за всичко, което ви причиних – изхлипа обирджийката.

Естел сви нещастно устни.

– Не можем ли да обясним всичко на полицията? Че е било грешка?

– Не, не ми се вярва.

– Тогава може би можеш да избягаш? Да се скриеш някъде?

Естел миришеше на вино. Зениците ѝ леко блуждаеха. Обирджийката се канеше да отговори, но осъзна, че колкото по-малко знаеше Естел, толкова по-добре. Така нямаше да се налага старата жена да лъже заради нея. Затова каза:

– Не, няма да стане.

Естел я хвана за ръката. Нямаше много какво друго да направи. Зарята беше красива, на Кнут наистина щеше да му хареса.

Когато свърши, всички се събраха във всекидневната. Обирджийката се опита да направи дискретен знак на брокерката, че иска да говори с нея насаме, но за жалост, изобщо не ѝ се получи, тъй като в момента брокерката беше твърде заета да се кара с Рогер за цената, която Юлия и Ру трябваше да платят, ако решат да купят апартамента.

– Добре тогава! ДОБРЕ! – изръмжа брокерката накрая. – Мога да сваля малко цената, но САМО защото след две седмици трябва да обява за продажба другия апартамент и не искам двата да се конкурират!

Рогер, Юлия и Ру наклониха глави толкова много, че се удариха едни в други.

– Какъв... друг апартамент? – попита Рогер.

Брокерката изсумтя, ядосана на себе си, че се е разприказвала.

– Съседният апартамент, от другата страна на асансьора. Още дори не съм качила обявата на сайта, защото, ако продаваш два апартамента едновременно, ще вземеш по-малко пари и за двата, всички добри брокери го знаят. Другият апартамент изглежда точно като този, само гардеробът е малко помалък, но по някаква причина има много по-добро мобилно покритие, а това е ужасно важно за хората в днешно време. Двойката, която живее там, ще се разделя. Вдигнаха си страшен скандал в офиса ми, сега целият апартамент е празен, вътре има само една сокоизстисквачка. Доколкото разбирам, никой от двамата не я иска, защото цветът бил ужасен...

Брокерката продължи да бърбори, но вече никой не я слушаше. Рогер и Юлия се спогледаха, после погледнаха обирджийката и накрая брокерката.

– Чакай, значи ще продаваш и съседния апартамент? От другата страна на асансьора? И... сега там не живее никой? – поиска да се увери Юлия.

Брокерката спря да бърбори и започна да кима. Юлия се обърна към обирджийката. Двете, разбира се, си мислеха едно и също нещо – ето че всичко можеше да се нареди.

– Имаш ли ключ за апартамента? – попита Юлия с изпълнена с надежда усмивка, убедена, че това ще бъде перфектният край на историята.

Но брокерката я изгледа така, сякаш въпросът беше абсурден.

– Защо да имам ключ? Ще продавам апартамента след две седмици, да не мислиш, че разнасям ключовете на хората наляво-надясно просто така? За какъв точно брокер ме имаш?

Рогер въздъхна. Юлия въздъхна по-дълбоко. Обирджийката изобщо не въздъхна, просто вътрешно скочи с два крака в безнадеждността.

– Веднъж имах афера! – каза Естел весело от другия край на апартамента, тъй като беше открила нова бутилка вино в кухнята.

– Не сега, Естел – пробва Юлия, но старата жена настояваше.

Беше леко пияна, няма какво да се лъжем. Още в гардероба изпи твърде много вино за една дребна, стара жена.

– Веднъж имах афера! – повтори тя, вперила поглед в обирджийката.

Обирджийката веднага се притесни от евентуалните подробности, които биха могли да последват след такова начало на историята. Естел размаха бутилката вино и продължи:

– Той обичаше книги, аз също. Но мъжът ми не, Кнут обичаше музика. И музиката става, но не е същото, нали? ТАКА ли е?

Обирджийката поклати учтиво глава.

– Така е. Аз също обичам книги.

– И ти личи, да! Изглеждаш, сякаш разбираш, че хората имат нужда и от приказки, не само от истории! Допадна ми още щом се появи, да знаеш. Малко си я втасала, с пистолета и така нататък, но на кого не се е случвало? Всички интересни хора са правили глупости в един или друг момент! Аз например имах афера зад гърба на Кнут. С мъж, който обичаше книги точно като мен. Сега всеки път, като чета нещо, си мисля и за двама им, защото онзи мъж ми даде ключ, а аз така и не казах на Кнут.

– Моля те, Естел, трябва да... – направи нов опит Юлия.

Естел не ѝ обърна внимание и вместо това вдигна ръка към библиотеката. Един от последните пъти, когато засече съседа в асансьора, той ѝ даде много дебела книга, писана от мъж. Беше подчертал едно изречение, няколкостотин страници след началото: „Докато не залюбим, ние спим“[12]. Естел му даде една от своите книги, писана от жена, на която не ѝ трябваха стотици страници, за да каже нещо. Още в началото Естел бе подчертала следното: „Любов е, че искам да те има“[13].

Сега прокара ръка по гърбовете на книгите не сякаш търсеше нещо, а сякаш мечтаеше. Една книга падна от лавицата уж случайно, все едно Естел просто я бе закачила с пръст, без да иска. Книгата се приземи на пода и се разтвори. Ключът подскочи меко по страниците, след което падна на паркета с лек звън.

Гърдите на Естел се надигнаха пияно и задъхано. Гласът ѝ може и да беше завален, но погледът ѝ беше кристално ясен.

– Когато Кнут се разболя, приписахме апартамента на дъщеря си. Мислех си, че тя би искала да се премести тук с децата, но това беше глупава идея, разбира се. Те не искаха да живеят тук. Имаха си собствен живот, на собствено място. Сега съм сама тук и... ами виждате... жилището е твърде голямо за мен. Няма смисъл сам човек да живее в такъв апартамент. Накрая дъщеря ми каза, че трябва да го продадем и да купим нещо по-малко, което е по-лесно за поддръжка. Може би, мисля си, имаше предвид, че аз ще бъда по-лесна за поддръжка. Обади се на няколко брокери и всички ѝ казаха, разбира се, че обикновено не се организират огледи по това време на годината, но аз исках... ами, мислех си, че ще е хубаво да имам малко компания тъкмо сега. Така че излязох, преди да е дошла брокерката, върнах се след началото на огледа и се престорих на обикновен купувач. Не исках да продавам апартамента, а да разбера кой иска да го купи. Това не е просто жилище, това е домът ми и не искам да го оставя на някого, който мисли просто да изкара пари от него. Искам да го купи човек, който ще го обикне, както го обичах аз. Може би младите няма да ме разберат.

Това не беше вярно. В апартамента нямаше нито един човек, който не я разбираше напълно. Но брокерката се прокашля.

– Значи... когато дъщеря ти ме потърси, аз не съм била първата, на която се е обадила?

– О, не, не, обади се на ВСИЧКИ други брокери, преди да се види принудена да се обърне към теб. Но виж колко добре се получи! – усмихна се Естел.

Брокерката изтупа малко прах от сакото и самочувствието си.

– Значи това е ключът за... – каза обирджийката невярващо.

Естел кимна.

– Моята афера. Той живееше в съседния апартамент, от другата страна на асансьора. И там умря. Когато продаваха апартамента, отидох на огледа, застанах пред библиотеката му и се замислих какво ли щеше да бъде, ако го бях срещнала преди Кнут. Човек може да си позволи такива разходки във въображението, когато е стар. Апартаментът бе купен от млада двойка. Те така и не смениха ключалката.

Юлия се прокашля малко обезпокоено.

– Как... извинявай, Естел, но откъде знаеш? Естел се усмихна засрамено.

– От време на време аз... никога не съм отваряла вратата, естествено, не съм престъпник, но... понякога пробвам дали ключът още влиза. Между другото, мога да кажа, че не ме изненадва, че онези двамата ще се разделят. Често ги чувах да се карат, когато пушех в гардероба. Акустиката е такава, че там всичко се чува, и мога да кажа, че дори стокхолмчани биха се шокирали от някои от нещата, които са стигали до мен.

Обирджийката постави книгата на мястото ѝ, стисна здраво ключа, обърна се към всички останали и прошепна:

– Не знам какво да кажа.

– Ами не казвай нищо. Скрий се в другия апартамент, докато всичко приключи. После можеш да се прибереш при дъщерите си – каза Естел.

Обирджийката разтвори юмрука си и ключът затанцува по разтрепераната ѝ длан.

– Нямам къде да се прибера. Не мога да си платя наема. И не мога да искам от вас да лъжете, когато разговаряте с полицията. Ще ви питат коя съм и дали знаете къде съм се скрила, а не искам да лъжете заради мен!

– Естествено, че ще излъжем заради теб – възкликна Ру.

– Нас не ни мисли – призова Юлия.

– Всъщност дори не се налага да лъжем – каза Рогер. – Просто трябва да се направим на ударени.

– Е, ТОВА би трябвало да ви се удаде лесно, така че няма да има проблеми! – вметна Зара.

Всъщност – като никога – не искаше да обиди никого, просто така прозвуча.

Анна-Лена кимна замислено към обирджийката.

– Рогер е прав. Можем просто да се правим на ударени. Можем да кажем, че не си си свалила маската и не можем да опишем как изглеждаш.

Обирджийката се опита да възрази. Не я оставиха да го направи. Освен това на вратата се почука. Рогер отиде до антрето, погледна през шпионката и видя Джим, който стоеше отвън. Като че ли едва тогава Рогер осъзна какъв бе истинският проблем.

– По дяволите. На стълбите има полицай, как ще минеш покрай него, без да те види? Не помислихме за това! – възкликна той.

– Можем да го разсеем? – предложи Юлия.

– Мога да му пръсна лайм в очите! – ентусиазира се Ру.

– Или просто да говорим с него? – изрази надежда Естел.

– Или всички да ИЗТИЧАМЕ навън едновременно, за да го объркаме! – помисли Анна-Лена на глас.

– Голи! Хората винаги се объркват, когато някой е гол! – отбеляза Ленарт в качеството си на експерт.

Очакваше Зара, която стоеше до него, да отбележи, че той е пълен идиот, но вместо това тя каза:

– Може би можем да го подкупим. Полицая. Повечето мъже си имат цена.

Разбира се, тя можеше да каже „повечето хора“, забеляза Ленарт, не беше нужно да казва „мъже“, но все пак според него беше хубав жест от нейна страна, че пробва да се включи в групата.

Обирджийката дълго стоя пред тях с ключа в ръка. На косъм беше да им разкаже за Джим, но вместо това каза замислено:

– Не. Ако ви обясня как смятам да се измъкна, ще се наложи да излъжете по време на разпита. Но ако сега просто излезете навън, можете да кажете истината: когато сте затворили вратата, аз още съм била вътре, и не знаете къде съм отишла после.

Те като че искаха да възразят (всички освен Зара), но накрая се съгласиха (всички, включително и Зара). Естел уви останалата салата във фолио и я прибра в хладилника. После написа телефонния си номер на малко листче хартия, напъха го в джоба на обирджийката и прошепна:

– Прати ми съобщение, когато си в безопасност, за да не се тревожа.

Обирджийката обеща да го направи. След това всички заложници излязоха от апартамента. Рогер, който беше последен, затвори внимателно вратата, така че тя да се заключи. После всички тръгнаха надолу по стълбите, излязоха на улицата, насядаха в полицейските автомобили, които ги очакваха, и веднага бяха откарани в участъка, за да дадат показания.

За кратко Джим остана сам във входа, докато Джак не се качи по стълбите.

– Обирджията вътре ли остана? СИГУРЕН ли си, татко? – попита Джак.

– Сто процента – каза Джим.

– Добре! Парламентьорът всеки момент ще позвъни и ще се опита да го убеди да се предаде доброволно. Ако не стане, ще разбием вратата.

Джим кимна. Джак се огледа, приклекна до асансьора и вдигна лист хартия от пода.

– Какво е това?

– Прилича на рисунка – каза Джим.

Джак я прибра в джоба си и провери колко е часът. В същия момент се обади парламентьорът.

Онази специалната джаджа беше в една от кутиите пица. Намери я Ру, но Ру беше доста гладна и си каза просто, че е странно в пицата да има телефон, след което го остави настрана, решавайки да се наяде и чак след това да мисли по въпроса. Когато се наяде обаче, чисто и просто вече беше забравила за джаджата. После пък се случиха толкова много неща, фойерверки и какво ли не. И все пак човек може би трябва да познава Ру, за да проумее разсеяността ѝ. А може би е достатъчно да се знае, че тя, след като изяде собствената си пица, прерови всички останали кутии и дояде крайчетата, които другите бяха оставили. Тогава Рогер се обърна към нея и ѝ каза да не се притеснява, бил сигурен, че тя ще бъде добър родител, защото само добрите родители дояждат крайчетата на чуждите пици по този начин. Думите му означаваха толкова много за Ру, че тя се разплака.

Телефонът си остана на малката, трикрака масичка до дивана, нестабилна като паяк върху кубче лед. Когато всички заложници излязоха, обирджийката остави пистолета до телефона, но първо го избърса, за да няма отпечатъци по него, тъй като Рогер беше гледал документален филм за местопрестъпления. После хвърли маската в камината, защото Рогер каза, че иначе ченгетата могат да намерят косми и да я проследят по ДНК-то и какво ли не.

Накрая излезе през вратата. Джим стоеше сам отвън. Спогледаха се за миг, тя благодарно, той стресирано. Показа му ключа и Джим си отдъхна.

– Побързай – каза той.

– Искам само да знаеш... не съм казала на никого какво правиш за мен. Не искам да се налага някой да лъже – каза тя.

– Добре – кимна той.

Тя се опита напразно да сдържи сълзите си, защото знаеше, разбира се, че в крайна сметка моли един човек да излъже заради нея, и то най-вероятно да излъже повече, отколкото някога е лъгал заради когото и да е. Но Джим не я остави да се извини, а просто я побутна покрай асансьора и прошепна:

– Успех!

Тя влезе в отсрещния апартамент и заключи вратата. Джим отново остана сам за кратко – толкова, колкото да има време да помисли за съпругата си. Надяваше се, че тя би се гордяла с него. Или поне не би му се ядосала твърде много. Джак се появи тичешком по стълбите. После се обади парламентьорът. И пистолетът падна на пода.