Тревожни хора

74.

Идва пролет. Накрая тя винаги ни намира. Вятърът издухва зимата, дърветата зашумоляват, птиците вдигат врява, природата изведнъж се развиква оглушително там, където снегът с месеци е поглъщал всяко ехо.

Джак излиза от един асансьор и гледа объркано, търсещо. В ръка държи писмо. Една сутрин то се приземи върху килима в антрето му, без марка. Вътре имаше бележка, на която бе изписан адресът, където се намира сега, както и етаж и номер на кабинет. В плика имаше също така снимка на моста и втори плик, запечатан. На него пишеше друго име.

Зара видя Джак в полицейското управление и го разпозна въпреки изминалото време. Защото оттогава тя изживяваше същия момент отново и отново и разбра, че и с него беше така.

Джак намира кабинета и чука на вратата. Минали са около десет години, откакто един мъж скочи, и горе-долу толкова, откакто една жена не го направи. Тя отваря вратата и не разбира кой е той, но когато я вижда, в сърцето на Джак избухват конфети, защото не я е забравил. Не я е виждал, откакто бе застанала на парапета на моста, но все още би могъл да я разпознае дори на тъмно.

– Да... аз... – заеква Джак.

– Здравей? Търсиш ли някого? – пита Надя дружелюбно, но неразбиращо.

Той трябва да се подпре на рамката на вратата, за да не залитне. За миг върховете на пръстите ѝ докосват неговите. Още не знаят колко много могат да си влияят. Той ѝ подава големия плик, името му е изписано грозновато отпред, вътре са снимката на моста и адресът на кабинета ѝ. Отдолу е по-малкият плик с надпис „За Надя“. Вътре има малък лист, на който Зара със значително по-прилежен почерк е изписала осем прости думи.

„Ти се спаси сама, той просто беше там.“

Надя губи равновесие само за момент и пръстите ѝ улавят ръката на Джак. Погледите им танцуват около очите на другия. Тя стиска здраво, здраво, здраво бележката с осемте думи, но едва успява да формулира своите:

– Ти си бил, на моста, когато аз... това ти ли беше? Той кима безмълвно. Тя търси думи.

– Не знам какво да кажа... дай ми секунда. Трябва да... се съвзема.

Отива до бюрото си и потъва в стола. Десет години се е чудила кой е той, а сега няма представа какво да му каже. Откъде да започне. Джак влиза предпазливо в кабинета след нея. Вижда снимката на рафта, онази, която Зара винаги намества, когато е тук. На нея Надя стои с група деца на летен лагер в почивно селище. Снимката е отпреди половин година, Надя и децата се смеят и се щипят и всички са облечени с еднакви тениски с името на благотворителната организация, организирала лагера. Организацията събира пари, за да може да работи с деца като тези на снимката – всички те са загубили свой близък, който се е самоубил. Помага да знаеш, че не си сам, когато те изоставят. Човек не може да носи срама и непонятната тишина сам и не е нужно, затова Надя всяка година ходи на летния лагер. За да слуша много, да говори малко и да се смее и щипе колкото се може повече.

Още не го знае, но организацията току-що е получила дарение по банковата си сметка. От жена със слушалки, която е напуснала работата си, раздала е състоянието си и се е качила на един мост. Ще могат да си позволят да организират лагера още много години напред.

Джак и Надя седят от двете страни на тясното бюро и се гледат. Той се усмихва леко, накрая и тя го прави, едновременно изплашена до смърт и изпълнена със смях. Един ден, след десет години, може би ще разкажат на някого какво е чувството, когато се случи за първи път.

Може би ще разкажат на децата си.