Тревожни хора

22.

Не беше бомба.

Беше кутия с коледни лампички, които един от съседите беше окачил на балкона си. Всъщност възнамеряваше да ги остави там и за Нова година, но се скара със съпругата си, която каза: „Това са прекалено много лампи, не мислиш ли? И защо не можем да имаме обикновени бели лампички като всички останали? Трябва ли да мигат в различни цветове, все едно сме отворили публичен дом?“. Той измърмори в отговор: „Ти в какви публични домове си била, че са имали мигащи лампички?“, а тя вдигна вежда и изведнъж пожела да узнае „а ТИ в какви публични домове си бил, тъй като очевидно знаеш ТОЧНО как изглеждат...“, така че караницата приключи, като той отиде на балкона и свали проклетите лампички. Но го домързя да мъкне кутията до мазето, затова я остави във входа, пред вратата на апартамента. После двамата със съпругата му отидоха при родителите ѝ, за да празнуват Нова година и да се карат за публични домове. Кутията остана пред вратата, един етаж по-долу от апартамента, където впоследствие се разигра заложническа драма. Когато куриерът от началото на историята, който най-спокойно се качваше по стълбите, изведнъж видя въоръжения обирджия да влиза в един апартамент, веднага хукна обратно, при което взе че се спъна в кутията, а кабелите се разпиляха навън.

Не приличаше на бомба, определено. Приличаше на обърната кутия с коледно осветление. От публичен дом. Но в защита на Джим трябва да кажем, че е възможно да е приличало на нещо, което би могло да бъде бомба, ако човек само е чувал да се говори за бомби, но никога не е виждал истинска бомба. Нито пък публичен дом. Малко като човек, който много се страхува от змии, и докато седи на тоалетната, усети лек полъх по дупето и веднага си каже: „ЗМИЯ!“. Това, разбира се, не е логично и разумно, но ако фобиите бяха логични и разумни, нямаше да се наричат фобии. Джим изпитваше значително повече страх от бомби, отколкото от коледно осветление, и в такива случаи понякога се случва мозъкът и очите да са на различно мнение.

И така, двамата полицаи стояха долу на улицата, Джим беше потърсил съвет в Гугъл, а Джак се беше обадил на собственика на апартамента със заложниците, за да добие представа колко души би могло да има вътре. Собственикът се оказа млада майка от съвсем друг град, която обясни, че е наследила апартамента и отдавна не била ходила там. Не знаеше подробности за огледа, брокерката се грижела за тези неща. След това Джак се обади в полицейското управление, за да говори с жената от кафенето, която беше омъжена за куриера, който пръв бе подал сигнал за станалото. За жалост, Джак не научи кой знае колко повече, освен че обирджията бил „Маскиран и много дребен! Или не много дребен, ами нормално дребен! Може би по-скоро нормален, отколкото дребен! Колко е... нормалното?“. Въз основа на тази оскъдна информация Джак се опита да състави план, но не успя, защото му се обади началникът, и тъй като Джак нямаше план, който да представи на мига, началникът се обади на своя началник и на началника на началника си и накрая всички началници – съвсем предвидимо – решиха, че най-добре би било, ако веднага се обадят в Стокхолм, нали така? Всички се съгласиха с изключение, разбира се, на Джак, който искаше поне веднъж в живота си да се справи с нещо сам.

Предложи на началниците да разрешат на него и Джим да влязат във входа, да се качат до апартамента и да проверят дали не могат да се свържат с обирджията. Макар и скептично, началниците се съгласиха, тъй като Джак чисто и просто беше от полицаите, на които другите полицаи се доверяват. Джим обаче стоеше съвсем наблизо и чу как един от началниците вика по телефона: „Трябва да сте изключително предпазливи, във входа може да има взривни вещества или нещо такова, може би не става дума за заложническа криза, а за терористична атака! Забелязали ли сте съмнителни сакове? Или бради?“. Джак не обърна внимание на това, защото беше твърде млад. Но Джим обърна много голямо внимание, защото беше баща.

Асансьорът не работеше, така че с Джак се качиха по стълбите, като по пътя звъннаха на всички звънци, за да проверят дали в сградата не са останали хора. Но нямаше никого, защото един ден преди Нова година тези, които трябваше да работят, работеха, тези, които не трябваше да работят, си имаха по-добра работа, отколкото да висят вкъщи, а тези, които нямаха по-добра работа, все пак бяха чули сирените, бяха видели полицаите и журналистите от балконите си и бяха излезли на улицата, за да разберат какво става. (Някои от тях, между другото, се страхуваха най-много да не би в къщата да има змия, защото по интернет наскоро бе плъзнал слух, че в съседния град са открили змия в нечия тоалетна. Това дава представа колко малко вероятна изглеждаше възможността по тези краища да се разиграе заложническа драма.)

Когато Джак и Джим се качиха на етажа с кутията и кабелите, Джим подскочи толкова изплашено, че се сецна (трябва да се отбележи, че в днешно време гърбът на Джим се сецваше на същото място дори при неочаквана кихавица, но все пак). Той дръпна здраво Джак и просъска:

– БОМБА!

Джак завъртя очи така, както само синовете могат, и каза:

– Това не е бомба.

– Откъде знаеш? – попита Джим.

– Бомбите не изглеждат така – каза Джак.

– Може би този, който е направил бомбата, иска да си мислиш така?

– Баща ми, стегни се, това не е...

Ако ставаше дума за който и да е друг колега, Джим би го оставил да се качи нагоре по стълбите. Може би затова някои твърдят, че е лоша идея бащи и синове да работят заедно. Защото вместо това Джим каза:

– Не. Ще се обадя на стокхолмчаните. Джак така и не му го прости.

Началниците и началниците на началниците и който там стоеше над тях в йерархията и се разпореждаше, веднага разпоредиха двамата полицаи да се върнат на улицата и да изчакат подкрепление. Разбира се, не беше много лесно да се намери подкрепление дори в големите градове, защото кой, по дяволите, обира банка един ден преди Нова година? И кой, по дяволите, взима заложници по време на оглед на апартамент? „И кой, по дяволите, прави оглед един ден преди Нова год...“, зачуди се един от началниците и разговорът по радиостанцията продължи горе-долу в същия дух. После един специален парламентьор, стокхолмчанин, се обади на Джак по телефона и съобщи, че ще поеме целия случай. В момента пътувал с колата, бил на няколко часа от тях и на Джак трябвало да му е ясно, че през това време от него се очаква единствено „да контролира ситуацията“. Парламентьорът говореше на диалект, който очевидно не беше стокхолмски, но това нямаше значение, защото за Джим и Джак да си „стокхолмчанин“, беше по-скоро въпрос на поведение, отколкото на произход. „Не всички идиоти са стокхолмчани, но всички стокхолмчани са идиоти“, казваха често в управлението. Което, разбира се, беше дълбоко несправедливо. Защото човек може да спре да бъде идиот, но не може да спре да бъде стокхолмчанин.

След разговора с парламентьора Джак беше по-ядосан, отколкото след последния си разговор с клиентския център на интернет доставчика си. Джим, от своя страна, се чувстваше виновен, задето на сина му нямаше да му се удаде шанс сам да залови обирджията. В резултат на това всичките им решения до края на деня щяха да бъдат ръководени от емоциите им.

– Извинявай, момче, не исках да... – започна Джим посърнало, но не знаеше как да завърши изречението, без да признае, че ако ставаше дума за което и да е друго момче, той също би сметнал, че онова едва ли е бомба.

Но човек не поема рискове, ако момчето е неговото момче.

– Не сега, татко! – отговори Джак кисело, защото отново разговаряше по телефона с началника на началника.

– Какво искаш да направя? – попита Джим, защото имаше нужда да имат нужда от него.

– Като начало можеш да опиташ да се свържеш със съседите от горните етажи, до които така и не стигнахме заради теб и твоята „бомба“, за да сме сигурни, че цялата сграда е празна! – сопна се Джак.

Джим кимна, изравнен със земята. Потърси телефонните номера в Гугъл, като започна със собственика на апартамента, където беше видял бомбата. Вдигна мъж, който каза, че със съпругата му са извън града, а щом съпругата викна

„Кой е?“ някъде отстрани, мъжът кресна раздразнено: „Публичният дом!“. Джим не беше сигурен какво трябва да означава това, така че просто попита дали в апартамента има някого. Мъжът каза „не“ и Джим реши да не го безпокои с обяснения за бомбата. От своя страна мъжът пък нямаше как да знае, че ако просто кажеше „между другото, в кутия на стълбите има коледни лампички“, цялата ситуацията щеше да се промени мигновено, така че вместо това попита „има ли нещо друго“, а Джим каза „не, не, това беше“, благодари му и затвори.

След това позвъни на собствениците на апартамента на последния етаж, който се намираше в съседство с апартамента, където бяха заложниците. Оказа се, че те са млада двойка, около двайсетгодишни, които се разделяха и се бяха изнесли от апартамента. „Значи е празен?“, попита Джим облекчено. Празен беше, но покрай това на Джим все пак му се наложи да проведе два отделни разговора с двайсетгодишни хора, които сметнаха за даденост, че той би искал да узнае защо се разделят. Изглежда, той не можеше да преживее грозните ѝ обувки, а тя се дразнеше на това как се лигави той, когато си мие зъбите, пък и освен това и двамата всъщност искаха партньор, който не е толкова нисък. Той разказа, че връзката им чисто и просто не е потръгнала, защото тя харесвала кориандър. Джим попита „Ти не го ли харесваш?“ и получи отговор: „Напротив, но не колкото нея!“. Тя пък разказа, че са се намразили сериозно след караница, която – доколкото Джим можа да разбере – се зародила, след като не могли да намерят сокоизстисквачка в цвят, който да отразява както тяхната индивидуалност, така и целостта им като двойка. Тогава осъзнали, че не могат да прекарат и минута повече заедно, и сега се мразели. Джим смяташе, че целият проблем идва от това, че днешната младеж има твърде много възможности за избор. Ако имаше приложения за запознанства по времето, когато Джим се запозна със съпругата си, тя изобщо нямаше да му стане съпруга. Ако човек разполага с алтернатива във всеки един момент, никога не може да избере, мислеше си Джим. Как би могъл да живее със стресиращата мисъл, че докато е в тоалетната, партньорът му с едно плъзване на показалеца може да открие сродната си душа? Цяло поколение младежи получават инфекция на пикочните пътища, защото се стискат, докато на партньора им не му падне батерията. Разбира се, Джим не каза нищо от това и просто се увери: „Значи апартаментът е... празен?“.

И тя, и той потвърдиха, че е така. Вътре имало единствено сокоизстисквачка в грешен цвят. Апартаментът щял да бъде обявен за продажба след Нова година чрез агенция за недвижими имоти, за чието име той си спомняше само, че било „адски загубеняшко, като шега от детската градина“. Тя потвърди, че случаят действително бил такъв: „Който е измислил името, има по-лошо чувство за хумор от това на фризьорските салони! Знаеш ли, че в града има салон, който се казва „Клъц“? Ало? Обадиха се от рекордите на Гинес да ви кажат, че сте поставили рекорд по загубенящина!“.

В този момент Джим затвори. Помисли си, че е жалко, че тези двамцата са се разделили, тъй като се заслужаваха един друг.

Отиде при Джак и опита да му разкаже всичко, но той го прекъсна:

– Не сега, татко! Откри ли съседите? Джим кимна.

– Има ли някого вътре? – попита Джак. Джим поклати глава.

– Исках само да ти кажа, че... – започна той, но Джак тръсна глава и насочи вниманието си обратно към разговора с началника.

– Не сега, татко!

И Джим си замълча.

После? Ами постепенно всичко излезе извън контрол. Заложническата драма продължи часове, но парламентьорът се озова в задръстване, причинено от най-тежката верижна катастрофа на магистралата за тази година („пак някой стокхолмчанин, който е тръгнал по пътищата без зимни гуми с шипове“, констатира Джим категорично), и така и не пристигна. Джим и Джак трябваше да се справят със ситуацията сами, което не беше толкова лесно, тъй като мина доста време, докато изобщо успеят да се свържат с обирджията (в процес на което Джак получи сериозна цицина на главата, но това е дълга история). Накрая обаче успяха да вкарат телефон в апартамента (което е още по-дълга история), но когато обирджията пусна заложниците и парламентьорът позвъни на телефона, отвътре се чу изстрел.

Няколко часа по-късно Джак и Джим все още бяха в полицейското управление и разпитваха свидетелите. Това, разбира се, изобщо не помогна, тъй като поне един от тях не казваше истината.