Тревожни хора

55.

Естел почука внимателно на вратата на гардероба. Юлия отвори.

– Искам само да кажа, че пиците скоро ще пристигат, но си помислих, че ти ядеш за двама и сигурно съвсем си прегладняла, бедната? Искаш ли нещо за хапване през това време? В хладилника има храна. Или поне хората обикновено държат храна в хладилника – предложи Естел.

– Не, благодаря, добре съм – усмихна се Юлия, но ѝ хареса, че Естел я попита.

Повече хора трябва да го правят – да питат дали човек е гладен, а не как се чувства.

– Аха, аха, ами добре тогава, няма да те притеснявам – каза Естел и понечи да затвори вратата на гардероба.

– Искаш ли да влезеш? – попита Юлия, както, честно казано, пита човек, когато поне донякъде се надява, че отговорът ще бъде не.

– С удоволствие! – изчурулика Естел, влезе вътре и затвори вратата след себе си.

Проправи си път покрай стълбата и седна на последното останало място – един сандък в дъното на гардероба. После сключи ръце в скута си, усмихна се мило и каза:

– Аха, аха, колко хубаво се получи все пак, нали? Не съм яла пица от години. Разбира се, мога да се съглася, че тая работа с обирите и заложниците не е толкова приятна, но аз поне намирам за свежо, че обирджията е жена. Не мислите ли така? Хубаво е, че жените си искат своето!

Юлия допря палец до една малка точка точно между очите си, натисна здраво и се овладя дотолкова, че да отговори:

– Ммм. Заплашва ни с пистолет, но... все пак. Girlpower!

– Не мисля, че пистолетът е истински! – вметна АннаЛена бързо.

Юлия стисна клепачи, за да не си личи как върти очи. Естел се усмихна с любопитство и попита:

– Аха, аха, аз ви прекъснах, разбира се, нали съм си изкуфяла бабичка. За какво си говорехте?

– За брака – изхлипа Анна-Лена.

– О! – възкликна Естел, все едно току-що бяха избрали любимата ѝ категория в някоя телевизионна викторина.

Юлия омекна малко заради ентусиазма ѝ и я попита:

– Мъжът ти Кнут ли се казваше? Откога сте женени? Естел взе да брои наум, докато не ѝ свършиха числата.

– С Кнут винаги сме били женени. Така става, когато остареете. Накрая спира да има време, преди да го е имало другият.

Юлия призна пред себе си, че това много ѝ хареса.

– Как се справяш с толкова дълъг брак? – попита тя.

– Бориш се – отговори Естел прямо.

На Юлия това не ѝ хареса чак толкова много.

– Не звучи много романтично. Естел се ухили хитро.

– Трябва да се изслушвате през цялото време. Само че не през цялото време. Ако се изслушвате през цялото време, има риск после да не може да си простите.

Юлия почеса нещастно вежди.

– С Ру ни биваше да се сдобряваме. Толкова ни биваше, че не беше проблем това колко ни биваше да се караме. Понякога се карах с нея нарочно, защото бяхме толкова добри в... другото. Но сега, уф, не знам. Просто понякога вече не съм толкова сигурна във връзката ни.

Естел завъртя брачната си халка и навлажни устни замислено.

– Скоро след като се влюбихме, с Кнут се уговорихме как да се караме. Той каза, че рано или късно първоначалното влюбване приключва и тогава хората започват да се карат, независимо дали искат, или не. Затова сключихме договор, като тая работа с Женевските конвенции, когато държавите изготвили правила за воюване. С Кнут си обещахме, че колкото и да сме ядосани, няма съзнателно да казваме нещо само за да нараним другия. И няма да спорим само за да спечелим. Защото иначе рано или късно някой ще спечели. А никой брак не може да оцелее след това.

– И всичко това помогна ли? – попита Юлия.

– Не знам – призна Естел.

– Как така?

– Влюбването ни така и не приключи.

Нямаше никакъв шанс да не я харесаш след това. Естел огледа гардероба, сякаш се опитваше да си спомни нещо, после се изправи и отвори сандъка.

– Какво правиш? – попита Юлия.

– Просто разглеждам – извини се Естел.

Анна-Лена не прие отговора ѝ особено добре, тъй като все пак смяташе, че си има неписани правила за това в какво можеш и не можеш да се ровиш по време на оглед.

– Така не се прави! Можеш да гледаш само в шкафове, които вече са отворени! Освен ако не са кухненски шкафове, тях можеш да ги отваряш, но само за няколко секунди, за да видиш колко са големи, не можеш да броиш приборите или да съдиш хората за начина им на живот. Има си... правила! Можеш да отвориш миялната, но не и пералнята!

– Била си на твъъърде много огледи... – каза ѝ Юлия.

– Знам – въздъхна Анна-Лена.

– Тук има вино! – викна Естел радостно и извади две бутилки от сандъка.

– Вино? – повтори Анна-Лена с внезапна бодрост, тъй като очевидно беше окей да ровиш в сандъци, ако в тях има вино.

– Искате ли? – предложи Естел.

– Аз съм бременна – отбеляза Юлия.

– И не можеш да пиеш вино?

– Не мога да пия никакъв алкохол.

– Ама... вино?

Естел я гледаше с ококорена добронамереност. Виното все пак е просто грозде. Децата обичат грозде.

– Важи и за виното – настоя Юлия търпеливо и си помисли как Ру отговори „постоянно, сега пия за трима!“, когато акушерката в родилната клиника им зададе рутинния въпрос дали пият много алкохол. Акушерката не разбра, че Ру се шегува, и атмосферата се напрегна. Сега като се сети за това, Юлия се засмя на глас. Когато си женена за идиот, обикновено се смееш доста.

– Направих ли нещо? – попита Естел тревожно, отпи направо от бутилката и после я подаде на Анна-Лена.

Тя без колебание отпи две големи глътки, което изглеждаше крайно нехарактерно за нея. Но днес всички имаха странен ден.

– Не, не, замислих се за нещо, което направи жена ми – усмихна се Юлия и се момъчи, постигайки доста ограничен успех, да спре да се смее.

– Съпругата на Юлия е идиот! Точно като Рогер! – разясни Анна-Лена услужливо и отпи повече вино, отколкото устата ѝ можеше да побере, в резултат на което последва парещ пристъп на кашлица през носа.

Юлия се наведе и потупа Анна-Лена по гърба. Естел взе услужливо бутилката от ръцете ѝ и олекоти съдържанието ѝ. После каза тихо:

– Кнут не е идиот. Всъщност не е. Но му отнема много дълго време да паркира колата. Искаше ми се да е тук, за да... ами, не бях готова да ме вземат за заложник сама.

Юлия се усмихна.

– Не си сама, ние сме тук. А обирджийката, изглежда, не иска да нарани никого. Сигурна съм, че всичко ще е наред. Но... може ли да те питам нещо?

– Разбира се, приятелко.

– Защо тръгна да ровиш в сандъка? Знаеше ли, че вътре има вино?

Естел се изчерви. След дълго мълчание призна:

– Крия вино в гардероба у дома. Кнут го смяташе за глупаво. Тоест го смята за глупаво. Но ако познаваш себе си, познаваш и другите и си помислих, че ако тук живее някой, който се притеснява, че хората ще влязат в дома му, ще намерят виното и ще си помислят „собственикът явно има проблеми с алкохола“, то би скрил бутилките в гардероба.

Анна-Лена изпи още две глътки, изхълца силно и възрази:

– В домовете на алкохолиците няма неотворени бутилки вино. Има празни бутилки вино.

Естел ѝ се усмихна с благодарност и отговори, преди да е помислила:

– Беше мило да го кажеш. Кнут сигурно щеше да се съгласи с теб.

Очите на старата жена лъщяха не само от виното. Щом забеляза това, Юлия сбърчи чело толкова дълбоко и замислено, че цялата ѝ прическа се промени. Протегна се напред, докосна нежно ръката на Естел и прошепна:

– Естел? Кнут не паркира колата, нали?

Тънките устни на Естел изчезнаха тъжно една в друга, така че думата едва се отрони навън, когато тя най-накрая призна:

– Не.