Тревожни хора

65.

Всички свидетели на заложническата драма бяха пуснати от участъка едновременно. В известен смисъл за тях тази история приключва толкова бързо, колкото и започна. Събират си нещата и полицаите ги изпращат любезно до малкото стълбище в задната част на управлението. Когато вратата се затваря, те се споглеждат изненадано: брокерката, Зара, Ленарт, Анна-Лена, Рогер, Ру, Юлия и Естел.

– Какво ви казаха полицаите? – пита Рогер веднага.

– Зададоха куп въпроси, но с Юлан се правихме на ударени! – заявява Ру доволно.

– Браво на вас – похвалва ги Зара.

– Значи не са ви казали нищо конкретно, като ви пуснаха? – продължава разпита Рогер.

Всички клатят глави. Младият полицай, Джак, току-що бе обиколил стаите, казвайки им само, че могат да си вървят и че съжалява, че всичко е отнело толкова много време. Единственото, което подчерта, беше да не излизат през главния вход, защото всички журналисти са се събрали там.

И сега свидетелите стоят зад полицейското управление и си мятат нервни погледи. Накрая Анна-Лена задава въпроса, който се върти в главите на всички:

– Тя... окей ли е? Когато излязохме от апартамента, във входа имаше един полицай, онзи по-възрастният, и си помислих: сега как ще стигне до другия апартамент?

– Именно! Когато полицаите ми казаха, че пистолетът е бил истински и че са чули изстрел, си помислих... ох... – съгласява се брокерката, без да завърши мисълта си.

– Тогава кой ѝ е помогнал, ако не сме били ние? – иска да знае Рогер.

Не получава отговор, но Естел поглежда телефона си, прочита съобщението и кимва. После се усмихва облекчено.

– Пише, че е окей.

Анна-Лена също се усмихва.

– Да ѝ пратиш поздрави.

Естел обещава, че ще го направи.

От полицейското управление излиза двайсетгодишна жена. Опитва се да изглежда самоуверено, но блуждае бясно с поглед и търси място, където да отиде, и човек, с когото да отиде там.

– Добре ли си, приятелче? – пита Естел.

– А? Защо питаш? – изръмжава Лондон.

Юлия поглежда табелката с името ѝ. Тя така и не я свали, когато я повикаха в участъка.

– Ти ли беше на гишето на ограбената банка? Лондон кимва колебливо.

– Много ли се изплаши, приятелче? – пита Естел. Лондон кимва така, сякаш не е възнамерявала да го направи, но тялото отговаря вместо нея, тъй като мозъкът не смее.

– Не и тогава. Не... когато се случи. Но след това. Когато... ами, когато осъзнах, че пистолетът може би е бил истински.

Всички кимат с разбиране. Ру пъха ръце под палтото, в джобовете на роклята си, изпуква с врат, обръщайки се към малкото кафене от другата страна на улицата, и предлага:

– Искаш ли кафе?

Лондон иска да излъже и да каже: „Много мило, бабо, но си имам планове и задачи, утре е Нова година все пак“. Но вместо това казва:

– Не обичам кафе.

– Ще ти измислим нещо друго – обещава Ру.

Това е хубаво обещание, така че Лондон кимва бавно. Ру е първият човек от много време насам, с когото се сприятелява. Може би първият изобщо.

– Чакайте ме – моли Юлия.

– Защо? Да не те е страх, че ще ме ОБЕРАТ, ако отида сама? – хили се Ру.

Юлия не се хили. Ру прочиства гърло и измърморва:

– Окей, окей, твърде скоро, ясно, разбрах, разбрах. Докато пресичат улицата, Лондон ѝ прошепва:

– Шегата всъщност не беше особено смешна.

– Ти да не си от комедийната полиция? – изръмжава Ру.

– Скъпа! Ако те застрелят, ще се отърва от птиците ти! – виква Юлия след тях.

– ТОВА беше смешно! – засмива се Лондон така, сякаш отдавна не е имала с кого да се смее. Или изобщо.

Няколко дни по-късно получава писмо, написано от обирджийката, която иска да се извини. Това означава повече за двайсетгодишната жена, отколкото тя ще може да признае пред някого доста години напред. Чак докато не се влюби. Но това е съвсем друга история.

Юлия прегръща всички и ги оставя да я прегърнат. Когато стига до Естел, младата и много по-възрастната жена се поглеждат продължително в очите. Естел казва:

– Има една книга, която искам да ти дам. От любимия ми поет.

Юлия се усмихва.

– Всъщност си мислех, че ще може да се виждаме доста често. Може би ще си разменяме книги в асансьора.

– Какво имаш предвид? – пита Естел. Юлия се обръща към брокерката.

– Ще се погрижиш ли за всички документи?

Брокерката кимва толкова радостно, че чак подскача във въздуха. Рогер също се усмихва, внезапно разведрен.

– Значи с Ру все пак купихте апартамента? Добра цена ли спазарихте?

Юлия поклаща глава.

– Не. Не този апартамент. Купихме другия.

Тогава Рогер се засмива високо. Отдавна не го е правил. Анна-Лена е толкова щастлива, че се вижда принудена да седне на стълбите посред зима.