Тревожни хора

35.

Обирджията зяпна вратата на тоалетната. После се обърна към заложниците и попита:

– Мислите ли, че вътре има човек?

Зара му отвърна по начин, който би могъл да се сметне за саркастичен:

– А ти как мислиш?

Обирджията примигна няколкократно, все едно пращаше морзов код с клепачите си.

– Значи смяташ, че вътре има някого?

– Родителите ти да не са имали едно и също фамилно име още преди да се срещнат? – попита Зара.

Ру се засегна от името на обирджията и я сряза:

– Защо трябва да си такава вещица? Юлия ритна Ру по пищяла и изръмжа:

– Не се бъркай във всичко, Ру!

– Нали ти все разправяш, че трябва да научим децата си да се опълчват на побойниците! Няма да стоя и да гледам как говори така на... – възрази Ру.

– На кого? На обирджията? Това според теб тормоз ли е? Не дай боже някой да нарани чувствата на човека, който ни заплашва с огнестрелно оръжие – изпъшка Юлия.

– Не съм... – започна обирджията, но Юлия вдигна предупредително пръст.

– Знаеш ли какво? Ти забърка всичко това, така че найдобре да си затваряш устата.

Зара, която оглеждаше прахоляка по дрехите си и не би могла да изглежда по-отвратена, ако ще да бе паднала в купчина изпражнения, отбеляза:

– Хубаво поне, че майката на бебето не е комунист. Юлия се обърна към нея:

– Ти също можеш да си затваряш устата.

И Зара всъщност го направи, като тя самата бе най-изненадана от това.

През това време Рогер се надигна предпазливо от пода и помогна на Анна-Лена да се изправи. Тя го погледна в очите, а той самият не знаеше накъде да гледа. Не бяха свикнали да се докосват, ако лампите не са изключени. Анна-Лена се изчерви, Рогер се извърна и започна да почуква разсеяно по стените, за да се прави на зает. Винаги чукаше по стените по време на огледи, Анна-Лена не беше съвсем сигурна защо го прави, но той казваше, че трябва да знае дали „могат да се пробиват“. Това беше важно за Рогер, пробиването, а също толкова важно беше дали една стена е носеща, или не. Ако бутнеш носеща стена, целият покрив ще се срути. Очевидно човек можеше да прецени това с почукване, или поне ако човекът беше Рогер, така че той го правеше във всички апартаменти: чукаше ли, чукаше ли, чукаше. Анна-Лена понякога си мислеше, че всички хора си имат моменти, когато си личи какви са всъщност. Дребни мигове, които обхващат цялата им душа. За Рогер това бяха почукванията. Понякога, съвсем набързо, така че никой на света освен Анна-Лена да не успее да забележи, той застиваше след поредното почукване и се заглеждаше с копнеж в стената. Както би гледало дете. Сякаш се надяваше, че един ден някой ще отговори на почукването. От моментите на Рогер Анна-Лена най-много обичаше тъкмо тези.

Чук чукчук. Чук. Чук. Чук.

Рогер внезапно се спря, дочувайки дискусията между Ру, Юлия и Зара относно заключената врата на тоалетната. Полазиха го тръпки, щом осъзна, че вътре може да се крие най-страшното възможно нещо: купувач. Затова реши веднага да поеме контрол над ситуацията, приближи се до заключената врата и тъкмо когато вдигна ръка, за да почука, Анна-Лена извика:

– НЕ!

Рогер се обърна учудено и погледна съпругата си. Тя трепереше цялата, изчервена чак до пръстите на ръцете.

– Моля те... не отваряй вратата – прошепна Анна-Лена. Рогер никога не я бе виждал толкова изплашена, но представа си нямаше какво я бе докарало до това състояние. Зара стоеше отстрани и ги наблюдаваше – ту единия, ту другия. После, съвсем предвидимо, отиде до тоалетната и почука на вратата. След малко някой отговори на почукването.

И тогава по бузите на Анна-Лена се стекоха сълзи.