Тревожни хора

28.

Това е история за банков обир, оглед на апартамент и заложническа драма. Но може би е още повече история за идиоти. Но може би не само, въпреки всичко.

Преди десет години един мъж написа писмо. Изпрати го на една жена, която работеше в банка. После закара децата си на училище, прошепна в ушите им, че ги обича, потегли сам и паркира колата си до реката. Качи се на парапета на моста и скочи. Седмица по-късно на същия парапет стоеше една тийнейджърка.

За теб, разбира се, всъщност няма значение коя беше тя. Просто един човек измежду няколко милиарда, повечето от които изобщо не са личности в очите ни. Това са просто хора. Ние сме просто непознати, които се подминават, твоята тревога се докосва мимолетно до моята, когато влакънцата на дрехите ни се преплетат за миг в навалицата на някой тротоар. Така и не разбираме какво правим с другите, на другите, за другите. Но тийнейджърката на моста се казваше Надя. Една седмица по-рано онзи мъж загина, след като скочи от мястото, където стоеше тя. Не знаеше почти нищо за него, но беше от същото училище, където учеха децата му, и там всички говореха за станалото. Така ѝ дойде идеята. Никой не може да обясни – нито преди, нито след, какво кара един тийнейджър да пожелае да спре да бъде човек. Понякога просто така ужасно боли да съществуваш. Да не се разбираш, да не харесваш тялото, в което живееш. Да се гледаш в огледалото и да се чудиш чии са тези очи, вечно да се питаш едно и също: „Какво ми има?“.

Защо се чувствам така?

Тя не беше травмирана, не носеше оправдана мъка. Просто беше тъжна, постоянно. В гърдите ѝ живееше малко, зло същество, което не се виждаше на рентгенови снимки. То препускаше в кръвта ѝ, изпълваше главата ѝ и шептеше, че е слабохарактерна и грозна и че никога няма да бъде наред. На човек могат да му хрумнат непонятни глупости, когато му свършат сълзите; когато не може да се отърве от гласовете, които никой друг не може да чуе; когато никога не е бил на място, където да се чувства нормален. Изтощава се от това винаги да гълта корема си, да не се отпуска, цял живот да стои до стената с побелели кокалчета и поравно изплашен, че може да го забележат и че може да не го забележат.

Надя знаеше единствено, че никога не бе имала чувството, че има нещо общо с някого другиго. Винаги беше сама в чувствата си. Седеше в класната стая сред връстниците си и отстрани изглеждаше, сякаш всичко е наред, но вътрешно се намираше в гора и крещеше, докато не ѝ се пръсне сърцето. Дърветата в гората ставаха все по-високи и един ден слънчевата светлина вече не можеше да проникне през короните им, а мракът отдолу стана непрогледен.

И ето че тя застана на един мост, наведе се над парапета и се загледа надолу. Знаеше, че от такава височина водата е твърда като бетон. Ако скочеше, нямаше да се удави, просто щеше да умре от сблъсъка. Това я утеши, защото още от съвсем малка се страхуваше от удавяне. Не от смъртта, а от секундите преди това, от паниката и безпомощността. Някой неблагоразумен възрастен ѝ бе казал, че удавниците не изглеждат, все едно се давят.

„Когато се давиш, не можеш да извикаш за помощ, нито да размахаш ръце, просто потъваш. Семейството ти може да ти маха весело от брега, без да разбере, че умираш.“

Надя се чувстваше така през целия си живот. Живееше сред тях, седеше на масата заедно с родителите си и си мислеше: „Не виждате ли?“. Но те не виждаха, а тя не казваше нищо. Един ден просто не отиде на училище, разтреби стаята си, оправи си леглото и излезе навън без яке, защото нямаше да ѝ трябва. Цял ден вървя, зъзнейки по улиците, сякаш искаше градът да я види за последно, да разбере какво е забъркал, като не я е чул как крещи наум. Нямаше план, само последствие. По залез-слънце Надя се озова на парапета на моста. Беше толкова просто. Трябваше само да вдигне единия си крак, а после и другия.

Видя я един тийнейджър на име Джак. Той не можеше да обясни защо всяка вечер се връщаше на моста. Техните му бяха забранили, разбира се, но той не ги слушаше. Измъкваше се от вкъщи и се затичваше към моста, сякаш се надяваше, че отново ще види онзи мъж да стои там, че ще може да върне времето назад и този път да поправи всичко. Но когато вместо това видя тийнейджърката, осъзна, че не знае какво да ѝ каже. Затова не каза нищо. Просто се втурна към нея и я дръпна назад с такава сила, че тя си удари главата в асфалта и загуби съзнание.

Свести се в болницата. Всичко се бе случило толкова бързо, че тя успя единствено да види с периферното си зрение как момчето тича към нея. Когато сестрите я питаха какво е станало, тя самата не беше много сигурна. Но темето ѝ кървеше и затова каза, че се е качила на парапета, за да снима залеза, обаче изгубила равновесие и паднала. Направи го инстинктивно, беше свикнала да казва каквото искат да чуят другите, за да не ги тревожи. Сестрите въпреки това я погледнаха притеснено и с подозрение, но тя беше добър лъжец. Беше се упражнявала цял живот. Накрая те казаха укорително: „Да се качиш на парапета, що за глупост, извадила си късмет, че не си паднала на другата страна!“. Тя кимна с пресъхнали устни и подгизнали роговици. Късмет.

След като излезе от болницата, можеше да се върне обратно на моста, но не го направи. Не можеше да обясни защо дори пред самата себе си, понеже нямаше как да знае със сигурност какво би направила, ако момчето не я беше дръпнало. Дали щеше да направи крачка напред, или назад? Оттогава непрестанно се мъчеше да проумее разликата между себе си и мъжа, който беше скочил. Това я накара да пожелае професия, кариера, живот. Стана психолог. Хората, които идваха при нея, толкова ги болеше, че се чувстваха, все едно с единия крак са прекрачили парапета на моста. Тя седеше насреща им и очите ѝ казваха: „Била съм там, знам по-добър път до долу“.

Разбира се, понякога още си мисли за това, което я бе накарало да поиска да скочи. За всичко, което ѝ се струваше, че липсва, когато гледа отражението си. За самотата около масата за вечеря. Но намери начин да се справи, намери тунели, които водят навън, и пътища, по които да слезе долу. Някои хора приемат, че никога няма да се освободят от тревогата си, и вместо това се научават да я носят със себе си. Надя се опита да живее така. Мислеше си, че затова трябва да се държим мило с другите хора, дори с идиотите – защото никога не знаем колко тежък товар носят. Навреме осъзна, че почти всички си задават едни и същи въпроси. Добре ли се справям? Някой гордее ли се с мен? Полезен ли съм на обществото? Добър ли съм в работата си? Щедър и грижовен ли съм? Окей ли съм в леглото? Някой иска ли да бъдем приятели? Добър родител ли съм? Добър човек ли съм?

Дълбоко в себе си хората искат да са добри. Мили. Разбира се, проблемът е, че невинаги е лесно да се държиш мило с идиотите, защото са идиоти. Надя, също като всички нас, цял живот се мъчи да се пребори с това.

Никога повече не видя момчето от моста. Понякога съвсем сериозно си мисли, че си го е въобразила. Като някакъв ангел може би. Джак също не видя Надя повече. И никога не се върна на моста. Но това бе денят, в който наистина реши да стане полицай. Осъзна, че може да допринесе с нещо.

Десет години по-късно, след като е завършила образованието си, Надя ще се върне в града. Ще има пациент на име Зара. Зара ще отиде на оглед на апартамент и ще бъде взета за заложник. Джак и баща му ще разпитат всички свидетели. Апартаментът, в който се разиграва драмата, има балкон, от който се вижда мостът. Затова Зара е там. Преди десет години получи писмо от мъж, който се беше самоубил. Името му беше изписано прилежно на плика. Тя си спомняше срещата им и макар че вестниците не разгласиха самоличността на човека, когото полицията бе намерила във водата, градът беше достатъчно малък и тя вече знаеше за станалото.

Все още носи писмото в чантата си, всеки ден. Отиде долу до моста само веднъж, една седмица след самоубийството на мъжа. Тогава видя едно момиче да се качва на същия парапет и едно момче да я спасява. Зара не помръдна, просто стоеше скрита в мрака и трепереше. Още беше там, когато линейката дойде и откара момичето. Момчето изчезна. Зара отиде на моста и там намери портмонето на момичето. Вътре беше и личната ѝ карта. Казваше се Надя.

Следващите десет години Зара следеше живота, образованието и началото на кариерата ѝ тайно, от разстояние, защото не смееше да я доближи. През тези десет години гледаше и моста, също от разстояние, от балконите на апартаменти, в които ходеше на огледи. По същата причина. Страхува се, че ако отиде дотам, може би още някой човек ще реши да се качи на парапета. И че ако потърси Надя и чуе истината за себе си, може би самата тя ще е тази, която ще скочи. Защото Зара е достатъчно човечна, за да иска да разбере каква е разликата между мъжа и Надя, въпреки че е наясно, че може би е най-добре да не знае. Да не разбира, че вината е нейна. Че тя е злото. Уж всички хора биха искали да узнаят истината за себе си, но всъщност никой не иска.Така че Зара все още не е отворила писмото.

Тази историята е сложна и неправдоподобна. Това може би се дължи на факта, че често в историите изобщо не става дума за това, за което си мислим, че става дума. Тази история например може би изобщо не е история за банков обир или оглед на апартамент, или заложническа драма. Може би дори не е история за идиоти.

Започва да става все по-очевидно, че всъщност е история за един мост.