Тревожни хора

31.

Да вземеш заложници е по-трудно, отколкото си мислят хората, ако заложниците са идиоти.

Обирджията се колебаеше, маската жулеше, всички гледаха. Опита се да измисли какво да каже, но Рогер реагира пръв, посочи с ръка и обяви:

– Нямаме пари в брой!

Анна-Лена, която стоеше зад него, веднага се обади през рамото му:

– Нямаме пари, разбираш ли?

За още по-ясно потри пръстите си с палец. Анна-Лена, изглежда, смяташе, че Рогер говори на език, който само той разбира. Все едно той беше кон, а тя притежаваше магически способности и винаги се стараеше да тълкува думите му пред останалия свят. Когато отидеха на ресторант и Рогер поискаше сметката, Анна-Лена веднага се обръщаше към сервитьора и оформяше с устни „с-м-е-т-к-а-т-а, благодаря“, като същевременно пишеше върху дланта си с невидима химикалка. Рогер сигурно щеше да сметне това за невероятно дразнещо, стига да слушаше какво говори Анна-Лена.

– Не искам парите ви... просто замълчете за малко, моля ви... искам да чуя... – възрази обирджията и се заслуша към външната врата, за да разбере дали входът е пълен с полицаи.

– Какво изобщо правиш тук, ако не искаш парите ни? Щом ще ни взимаш за заложници, може би изискванията ти трябва да са малко по-конкретни? – изсумтя Зара, която още стоеше до балконската врата и изглеждаше, сякаш смята, че обирджията не се представя задоволително.

– Ще ми дадете ли минутка да помисля? – примоли се обирджията.

За жалост, щеше да се окаже, че хората в точно този апартамент изобщо не са готови да дадат минутка на обирджията. Разбира се, човек вероятно би си помислил, че ако някой държи пистолет, останалите с готовност биха правили каквото им се казва, но някои хора, които никога преди това не са виждали пистолет, чисто и просто приемат за даденост, че е толкова малко вероятно нещо такова да се случи, че дори когато то все пак се случи, им е трудно да го приемат сериозно.

Рогер не беше виждал пистолет дори по телевизията, тъй като предпочита документални филми за акули, така че, без да се колебае, отново посочи обирджията, изпъвайки цялата си ръка (но този път другата, за да покаже, че е сериозен), и ясно и отчетливо поиска да знае:

– Това последно обир ли е? Или изведнъж се превърна в заложническа драма? Кое предпочиташ?

Анна-Лена придоби малко унил вид, щом той смени ръцете, тъй като нищо добро не можеше да се очаква, когато Рогер посочи някого и с двете ръце в рамките на две минути.

– Може би не трябва да провокираме въоръжен човек, Рогер? – прошепновикна тя.

– По дяволите, скъпа, нямаме ли право на конкретна информация? – отвърна Рогер засегнато, обърна се към обирджията и повтори: – Това обир ли е, или НЕ?

Анна-Лена се пресегна над рамото му, изпъна палеца и показалеца си, размаха ги разяснително и в същото време устните ѝ оформиха „Бам-бам?“ и после „Обир?“.

Обирджията си пое дълбоко дъх, стискайки очи, както прави човек, когато децата се карат на задната седалка, той се изнерви, изгуби самообладание и викне по-силно, отколкото възнамерява, децата се изплашат и млъкнат, а той се намрази. Човек не иска да бъде такъв родител. Интонацията, която използва веднага след това, когато се извинява и казва на децата, че ги обича, но трябва да може да се съсредоточи, за да гледа пътя – със същата интонация се обърна обирджията към останалите в апартамента:

– Можете ли... бих ли могъл да ви помоля да легнете на пода и да замълчите за малко? За да мога... да помисля?

Никой не легна. Рогер отказа да го направи със следната мотивация: „Не и преди да сме получили достатъчно информация!“. Зара не пожела, като каза: „Не виждаш ли как изглежда подът? Ето заради това хората от средната класа могат да си позволят да имат домашни животни – за тях няма разлика!“. Юлия помоли да пропусне, понеже: „Слушай, дори ако седна на фотьойл, после ми трябват двайсет минути да се изправя, така че няма да лягам никъде“.

Чак сега обирджията забеляза, че Юлия е бременна. Ру веднага скочи пред нея, размаха ръце във въздуха и се ухили отбранително: „Не обръщай внимание на жена ми, тя просто лесно се пали, не стреляй! Ще направим каквото казваш!“.

– Не се паля лесно, по дяв... – възрази Юлия.

– Това е п-и-с-т-о-л-е-т! – изръмжа Ру, която не бе имала толкова изплашен вид от последния път, когато искаше да снима обувките си, но без да иска, пусна камерата за селфита.

– Дори не изглежда истински – отбеляза Юлия, сякаш да те застрелят, беше опасно само ако си алергичен към никел.

– Ами перфектно, нека рискуваме, нямаме какво да губим, освен живота на детето си – взе я на подбив Ру.

В този момент обирджията все пак почувства, че е време да сложи край на това, и посочи Юлия.

– Аз... не видях, че си бременна. Можеш да излезеш. Не искам да нараня никого, особено пък дете, просто трябва да помисля малко.

Щом чу това, Рогер бе осенен от идея толкова брилянтна, че само той би могъл да бъде осенен от нея.

– Да! Давайте! Вървете! – възкликна той, след което направи крачка към обирджията и продължи сериозно: – Така де, можеш да пуснеш всички. В действителност ти трябва само един заложник, нали? Така ще мине най-гладко.

Рогер посочи повелително гърдите си с палец, за да подчертае кой да бъде заложникът, и добави:

– Плюс брокерката. Можем да останем двамата с брокерката.

Юлия го зяпна подозрително и отсече:

– Ще ти се, а? За да отправиш оферта, докато ни няма!

– Не се бъркай в това! – настоя Рогер.

– Просто забрави, няма да те оставим сам с брокерката – увери го Юлия.

Рогер тръсна оскърбено отпуснатата кожа в долната част на лицето си.

– Този апартамент така или иначе не е за вас! Тук е нужен СРЪЧЕН човек!

Състезателният инстинкт на Юлия беше твърде силен, за да търпи такова нещо, и тя викна в отговор:

– СЪПРУГАТА МИ Е АДСКИ СРЪЧНА!

– А? – зачуди се Ру, която не знаеше, че Юлия има и друга съпруга.

Анна-Лена помисли на глас:

– Не викай. Мисли за детето. Рогер кимна войнствено:

– Точно така! Мисли за детето!

Анна-Лена изглеждаше щастлива, че той я е чул, но погледът на Юлия почерня.

– Никъде няма да отида, преди да съм купила този апартамент, проклет дъртак.

Ру я дръпна отчаяно за ръката и просъска:

– Защо винаги трябва да се караш с всички?

Защото Ру, разбира се, беше виждала този поглед и друг път. На най-първата им среща преди няколко години, Юлия пушеше пред бара, а Ру беше вътре и поръчваше. Две минути по-късно до нея се приближи един охранител, посочи през прозореца и попита:

– С нея ли си?

Ру кимна, при което на мига я изхвърлиха от бара. Оказа се, че пред заведението има навес за пушачи и пушенето е разрешено единствено там, а Юлия бе застанала два метра встрани. Когато охранителят ѝ казал да отиде под навеса, Юлия започнала да подскача върху ограничителната линия и да му се подиграва:

– Ами тук? Мога ли да стоя ТУК? А ако държа цигарата отвън, но аз самата съм вътре? Ами тук? А ако цигарата е отвън, но издишам дима вътре?

Когато е пила, Юлия изпитва известни затруднения с проявата на уважение към авторитета на другите. Би могло да се сметне за доста лошо човек да разкрие тази си черта на първа среща, но когато изгониха Ру, тя попита охранителя как е разбрал, че с Юлия са дошли заедно, а той отговори кисело:

– Когато я помолих да напусне, тя те посочи през прозореца и каза: „Това там е моето момиче, никъде не отивам без нея!“.

Ру за пръв път беше нечие момиче. Онази вечер премина от безумно хлътнала в безвъзвратно влюбена. Впоследствие се оказа, разбира се, че характерът на Юлия, когато е пияна, е кажи-речи същият като характера на Юлия, когато е бременна, така че последните осем месеца бяха доста неспокойни, но животът е пълен с изненади.

– Моля те, Юлан? – пробва Ру сега. Юлия се сопна:

– Ако си тръгнем, апартаментът може да е продаден, когато се върнем! Колко жилища гледахме? Двайсет? Ти намираш кусури на всичките и вече не издържам. Ще купя този апартамент и никой не може да ми каже, че не мог...

– П-и-с-т-о-л-е-т! – повтори Ру.

– От корема ти кани ли се да изскочи петкилограмова маймуна, Ру? Не! Така че млъквай!

– Не е справедливо да играеш коза с бременността всеки път, когато спорим, Юлан, говорили сме за това... – измърмори Ру и пъхна ръце дълбоко в джобовете на роклята си.

Юлия разбра, че може би е отишла твърде далеч, защото Ру бе пъхала ръцете си толкова дълбоко в джобовете само когато съседските деца убиха една от птиците ѝ.

– Извинете? Не искам да ви безпокоя, но... – прокашля се обирджията и вдигна пистолета малко по-видно, за да им напомни какво всъщност се случва около тях.

Юлия скръсти ръце върху корема си и заяви веднъж завинаги:

– Никъде не отивам.

Ру нададе толкова дълбока въздишка, че човек би могъл да открие петрол на дъното ѝ, но кимна решително:

– А аз не отивам никъде без нея.

Това, разбира се, би бил много трогателен миг, само че Зара го съсипа, като изсумтя на Ру:

– На теб никой не ти е предлагал да си вървиш, ти не си надула корема.

Ру пъхна ръце толкова дълбоко в джобовете си, че проби дупки в тях.

– Бременността е общо пътуване.

Рогер, който през това време се изнервяше все повече, защото никой не обръщаше внимание на най-важното, а именно че той не бе получил информацията, която искаше, посочи обирджията с две ръце:

– Какво искаш? А? Апартамента ли?

Анна-Лена очерта правоъгълник с ръцете си, подобно на мим, който се мъчи да илюстрира „апартамент“. Обирджията изпъшка отчаяно към двамата.

– Защо бих... човек не може... да не намеквате, че се опитвам да открадна апартамента?

Рогер, изглежда, осъзна колко нелогично звучи това, когато го чу от нечия друга уста, но тъй като беше човек, който никога не греши дори когато очевидно грешеше, реши да поясни:

– Ей! Апартаментът има огромен потенциал за реновиране!

Анна-Лена стоеше зад него с малък въображаем чук в ръка и забиваше въображаеми пирони във въздуха.

Обирджията отново се прокашля, усещайки наченки на главоболие, и пробва пак:

– Не можете ли просто... да легнете? Само за малко? Не се опитвам... така де, исках да обера банка, не да... не трябваше така да става!

По различни причини за известно време настъпи мълчание и единственото, което се чуваше, беше хлипането на обирджията. Никога не е приятна комбинация, когато някой плаче и в същото време държи пистолет, така че заложниците не бяха сигурни как следва да се държат. Ру побутна Юлия и измърмори „виж какво направи“, а Юлия измърмори „виж ТИ какво направи...“ в отговор. Рогер се обърна към Анна-Лена и прошепна „Апартаментът наистина има огромен потенциал!“, а Анна-Лена веднага потвърди: „Да, нали? Определено! Смятам, че си напълно прав! Но... не мирише ли леко на влага? Може би дори на мухъл?“.

Обирджията продължаваше да хлипа. Никой друг не искаше да гледа натам, тъй като, както казахме, въоръжените емоционални изблици са неловки, така че накрая Естел пристъпи предпазливо напред. Или не осъзнаваше много добре какво прави, или пък точно обратното. Между другото, може би изглежда странно, че досега Естел не се споменаваше кой знае колко в историята, но това не е защото е лесно да я забрави човек, а просто защото е трудно да си я спомни. Естел има, така да се каже, прозрачна личност. На осемдесет и седем, с възлесто и прегърбено тяло, тя се появи от нищото, застана до обирджията и попита:

– Добре ли си, приятелче?

Обирджията не съумя да отговори веднага, така че тя продължи да бърбори безгрижно:

– Казвам се Естел, дойдох да огледам апартамента за дъщеря си. Мъжът ми Кнут паркира колата. Никак не е лесно да се намери място за паркиране в този район, а сега, като се напълни с полицаи, ще стане още по-зле. Извинявай, изглежда, те разтревожих. Нямах предвид, че е твоя вината, че Кнут няма къде да спре, разбира се. Добре ли си? Искаш ли чаша вода?

Пистолетът, изглежда, не плашеше Естел, но от друга страна, тя изглеждаше като толкова мил човек, че ако я убиеха, сигурно щеше да приеме вниманието като комплимент. Обирджията избърса очи и каза:

– Да, благодаря.

– Имаме лаймове! – викна Ру и посочи купата на масата, в която имаше поне две дузини от плодовете, тъй като лаймовете явно са твърде популярна декорация за огледи и има основания да се смята, че ако брокерството бъде забранено, в рамките на един сезон Земята ще бъде покрита с толкова дебел слой лаймове, че само младежите с много малки ножове и необяснимо силна любов към мексиканска бира биха оцелели.

Естел донесе чаша вода и обирджията повдигна леко маската си, за да може да отпие.

– Сега по-добре ли си? – попита Естел.

Обирджията кимна бавно и ѝ подаде обратно чашата.

– Аз... съжалявам за всичко това.

– О, няма нищо, приятелче – каза Естел. – И искам да ти кажа, че според мен е разумно от твоя страна, че не си тук, за да откраднеш апартамента. Това не би било много находчиво, защото полицията веднага ще разбере къде живееш! Между другото, банката долу ли искаше да обереш? Тя вече не е ли безкасова?

– Да, благодаря. Забелязах – отговори обирджията мрачно.

– Умно! – оцени Зара.

Обирджията се обърна към нея, съвсем изпусна нервите си и се разкрещя, както крещи човек, когато децата му отново се карат на задната седалка:

– НЕ ЗНАЕХ, окей? Всеки може да СГРЕШИ!

Рогер, чийто инстинкт, когато някой крещеше, бе да се разкрещи по-високо, изкрещя:

– НАСТОЯВАМ ЗА ИНФОРМАЦИЯ!

А обирджията изкрещя:

– САМО МЕ ОСТАВЕТЕ ДА ПОМИСЛЯ МАЛКО!

При което Рогер изкрещя:

– НЕ ТЕ БИВА МНОГО В ТАЯ РАБОТА С ОБИРИТЕ, ДА ЗНАЕШ!

А обирджията от своя страна размаха пистолета и изкрещя:

– ПО-ДОБРЕ ЗА ТЕБ!

Тогава Ру направи две бързи крачки напред и ги сгълча:

– ВСИЧКИ ДА СПРАТ ДА КРЕЩЯТ! НЕ Е ДОБРЕ ЗА ДЕТЕТО!

Което всъщност си е съвсем вярно, децата стават нехармонични от много викане, Ру го прочете в същата книга, в която пишеше, че бременността е общо пътуване. После се обърна изразително към Юлия, все едно очакваше медал. Юлия завъртя очи.

– Сериозно ли, Ру? Заплашват ни с пистолет, но ти се тревожиш, че някой е повишил глас?

Междувременно Естел потупа приятелски обирджията по ръката, в която държеше пистолета, и обясни:

– Тези двете ще имат дете, нали разбираш, само че те са от... сещаш се.

Тя намигна на обирджията, сякаш обирджията трябваше да разбере какво има предвид. Това, изглежда, не се случи, така че Естел приглади полата си и вместо това пробва:

– Във всеки случай смятам, че не е нужно да се караме. Можем вместо това да се запознаем? Аз съм Естел. Ти така и не се представи.

Обирджията наклони глава и направи бърз жест към маската си.

– Аз... ами... как си го представяш?

Естел веднага кимна извинително и се обърна към другите.

– Аха, аха, може би трябва да проявим разбиране към желанието за анонимност на нашето приятелче. Но може би поне ти можеш да ни кажеш как се казваш? – каза тя и кимна към Рогер.

– Рогер – измърмори Рогер.

– А аз съм Анна-Лена – каза Анна-Лена, свикнала да не я питат.

– Аз се казвам Ру, а това е съпругата ми ЮлиАЙ! – каза Ру и се хвана за пищяла.

Обирджията ги огледа и кимна.

– Окей. Здрасти.

– Вече се познаваме! Колко приятно! – заключи Естел и така се зарадва, че плесна с ръце.

А тя наистина можеше да пляска изненадващо силно за толкова дребен човек. Само че не беше най-добрата идея да го прави в стая, където някой държи пистолет, тъй като всички наоколо си помислиха, че внезапният шум е изстрел, и се хвърлиха на пода.

Обирджията погледна изненадано налягалите тела. Почеса се по главата, обърна се към Естел и каза:

– Благодаря, това беше мило.

Анна-Лена лежеше свита на килима до дивана. Беше ѝ трудно да диша и мина почти половин минута, преди да осъзнае, че това се дължи на Рогер, който, мислейки си, че чува изстрел, се беше хвърлил върху нея.