Тревожни хора

66.

Истината, истината, истината.

След като говори с обирджията, Джим излезе на улицата и разказа на Джак точно какво се бе случило вътре. Само че това всъщност не беше точно каквото се случи. Даже изобщо. Което отчасти се дължеше на това, че Джим не го биваше да разказва, но още повече на това, че много го биваше да лъже.

Защото, когато Джим се качи с пиците, не Ленарт отвори вратата, а обирджийката. Истинската. Рогер и Ленарт настояваха да надянат маската. Тя оцени жеста, но след дълго колебание ги погледна и каза не. Гласът ѝ беше мек, но решението твърдо.

– Очевидно не мога да дам добър пример на дъщерите си и да ги науча да не правят идиотщини. Но може би мога поне да им покажа как да поемат отговорност за действията си.

Така че когато Джим позвъни, тя отвори. Без маска. Косата ѝ падаше върху раменете. Беше същият цвят като косата на дъщерята на Джим. Понякога на двама непознати им е нужно едно-единствено нещо, за да изпитат симпатия един към друг. Тя видя брачната му халка, сребърна, стара и очукана. Той видя нейната, златна, тънка и непретенциозна, без скъпоценни камъни. И двамата все още ги носеха.

– Полицай ли си? – попита тя толкова бързо, че хвана Джим неподготвен.

– Как разбра...

– Не мисля, че бихте пратили истински разносвач на пици, ако мислите, че съм въоръжена и опасна – усмихна се тя, но лицето ѝ по-скоро се напука, отколкото разцъфна.

– Не, не... тоест да... полицай съм, да – кимна Джим и ѝ подаде пиците.

– Благодаря – каза тя и ги взе с една ръка.

С другата държеше несигурно пистолета. Джак не го изпускаше от поглед.

– Как си? – попита той.

Нещо, което може би не би направил, ако беше маскирана.

– Днес не е най-хубавият ми ден – призна тя.

– Някой вътре ранен ли е? Тя поклати глава сащисано.

– Никога не бих...

Джим я огледа преценяващо, видя разтреперените ѝ пръсти и следите от зъби по долната ѝ устна. После нададе ухо към апартамента, но не чу никой да плаче, да крещи или по какъвто и да е начин да звучи изплашено.

– Ще трябва да те помоля да оставиш пистолета за малко – помоли я той.

Обирджийката кимна извинително, обърна се назад към хората във всекидневната и попита:

– Може ли първо да им дам пиците? Гладни са. Беше дълъг ден... аз...

Джим кимна. Тя се обърна, изчезна за малко и се върна без кутиите и без пистолета. Във всекидневната някой се провикна, че „това НЕ е „Хавай“, а друг се засмя: „Много ЗНАЕШ какво е „Хавай!“. Засмя се. После се чу бърборенето на непознати, които вече не бяха непознати. Може би е трудно да се каже как точно изглежда една нормална заложническа драма, но тази при всички положения не беше такава. Джим отново се загледа в обирджийката.

– Мога ли да попитам как се озова в такава ситуация?

Обирджийката, вече невъоръжена, вдиша така, че стана двойно по-голяма, а след това издиша така, че стана по-малка от всякога.

– Дори не знам откъде да започна.

Тогава Джим направи нещо крайно непрофесионално. Протегна ръка и избърса сълзите от бузите ѝ.

– Има една шега, която съпругата ми много обичаше. Как можеш да изядеш цял слон?

– Не знам.

– Малко по малко. Тя се усмихна.

– На децата ми щеше да им хареса. Имат ужасно чувство за хумор.

Джим пъхна ръце в джобовете си и седна тежко до вратата. Обирджийката се поколеба, после седна и кръстоса крака. Джим също се усмихна.

– И съпругата ми имаше кофти чувство за хумор. Обичаше да се смее и да се кара с хората. Колкото по-остаряваше, толкова по-невъздържана ставаше. Все ми повтаряше, че съм твърде мил. Ужасно е да чуеш нещо такова от свещеник, а?

Обирджийката се засмя тихо. Кимна.

– С кого се е карала?

– С всички. Църквата, енорията, хората, които вярват в Бог, хората, които не вярват в Бог... Прие за свое задължение да защитава най-малките от нас: бездомници, бежанци, дори престъпници. Защото в Библията Исус казва нещо такова: „Гладен бях и Ми дадохте да ям, жаден бях и Ме напоихте, бездомен бях и Ме приютихте, болен бях и Ме посетихте, в затвор бях и Ме навестихте“[11]. После казва горедолу, че това, което правим за най-малките му братя, правим и за него. А тя приемаше всичко АДСКИ буквално, жена ми. Затова постоянно се караше с някого.

– Починала ли е?

– Да.

– Съжалявам.

Той кимна с благодарност. Толкова е странно, помисли си, че след толкова време все още не можеше да проумее, че нея я няма. Сърцето не беше свикнало около него да няма кикотеща се откачалка, която да пъха пръст в устата му, когато се прозява, или да посипва с брашно възглавницата му малко преди да си легне вечер. Да няма кой да се кара с него. Кой да го обича. Проклетата граматика нямаше научаване. Джим се усмихна тъжно и каза:

– Твой ред е.

– За какво? – попита обирджийката.

– Да разкажеш как се озова тук.

– Колко дълга история искаш?

– Колкото прецениш. Започни малко по малко. Това беше хубав отговор. И обирджийката разказа.

– Мъжът ми ме напусна. Или по-скоро ме изрита. Имаше връзка с началничката ми. Влюбиха се и заживяха у дома, тъй като апартаментът беше на негово име. Всичко стана толкова бързо, а аз не исках да правя сцени или да създавам... хаос. Заради децата.

Джим кимна бавно. Погледна брачната ѝ халка и завъртя своята собствена. Нямаше нищо по-трудно за сваляне.

– Момичета или момчета? – попита той.

– Момичета.

– Аз имам по едно от двете.

– Аз... някой трябва... не искам те да...

– Къде са сега?

– При баща си. Трябваше да ги взема довечера. Щяхме да празнуваме Нова година заедно. Но сега... аз...

Тя замълча. Джим кимна замислено.

– За какво ти бяха парите от обира?

Отчаянието, изписано на лицето ѝ, разказа за хаоса в сърцето ѝ, когато тя призна:

– За да си платя наема. Трябват ми шест хиляди и петстотин крони. Адвокатът на мъжа ми заплаши, че ще ми отнемат децата, ако нямам къде да живея.

Джим стисна здраво парапета на стълбите, за да не се свие заедно със сърцето си. Съчувствието е световъртеж. Шест хиляди и петстотин, защото е вярвала, че иначе ще загуби децата си. Децата си.

– Има си правила и закони, чисто юридически никой не може да ти отнеме децата само защото... – започна той, но се спря и вместо това каза: – Но СЕГА могат... сега, след като си извършила ОБИР и... – гласът му почти секна и той прошепна: – Мило момиче, какви си ги надробила?

Жената едва успя да размърда езика си и да отвори устни. И най-малките мускули в тялото ѝ като че отказваха.

– Аз... аз съм идиот. Знам, знам, знам. Не исках да се карам с мъжа си, не исках да подлагам дъщерите си на това, мислех, че ще мога да се справя и сама. Но единственото, което направих, е да забъркам каша. Аз съм виновна, само аз. Готова съм да се предам, ще пусна всички заложници, обещавам. Пистолетът е вътре, а и дори не е истински...

Страх от конфликти – ама че причина да обереш банка, помисли си Джим. Опита се да възприеме жената като престъпник и да я погледне, без да види дъщеря си. Провали се и с двете.

– Даже да пуснеш заложниците и да се предадеш, пак ще те вкарат в затвора. Дори и пистолетът да не е истински – каза той с изпълнен със съжаление глас.

Разбира се, беше полицай от достатъчно дълго, за да знае, че пистолетът е истински. Знаеше също, че тя няма никакъв шанс, независимо колко разбиране би проявил всеки нормален човек към положението ѝ. Не бива да се ограбват банки, не бива да се размахват огнестрелни оръжия. И не можем да оставим извършителите на подобни деяния да се измъкнат, ако бъдат заловени. Така че Джим още тогава стигна до заключението, че единственият начин жената да не бъде наказана, е да не я залови.

Огледа се наоколо. На вратата на апартамента, където се намираха заложниците, беше залепена брокерска обява със следния текст:

Продава се! Агенция за недвижими имоти „ОКЕЙ“. ОКЕЙ ли е всичко?

Мина доста време, докато Джим отдели очи от обявата.

– Смешно – каза накрая.

– Кое? – попита обирджийката.

– Агенция за недвижими имоти „Окей“. Името е доста... загубеняшко.

– Може би – кимна обирджийката.

Досега не се беше замисляла кой знае колко по въпроса. Джим се почеса по носа.

– Може би е просто съвпадение, но преди малко говорих по телефона със собствениците на съседния апартамент. Ще се разделят. Единият от тях харесва кориандър, другият също, но не чак толкова и очевидно това е достатъчна причина, когато човек е млад и има интернет.

Устните на обирджийката се опитаха да оформят усмивка.

– Вече никой не иска да му е скучно.

Помисли си, че най-лошото от всичко – това, с което бе невъзможно да се примири емоционално – беше, че все още обичаше мъжа си. Имаше чувството, че кръвоносните ѝ съдове експлодират всеки път, когато я осенеше това прозрение. Не можеше да спре да го обича дори след всичко, което ѝ беше причинил. Дори сега продължаваше да се чуди дали вината не е била нейна. Може би не беше достатъчно забавна, може би в такъв случай не бива да искаш от някого да живее с теб.

– Да, именно! Младите искат вечно да са влюбени, не искат ежедневие, разсейват се по-лесно от котка, на която са подхвърлили подскачащо топче – съгласи се Джим екзалтирано и продължи: – Та ще се разделят и искат да продадат апартамента. Единият не си спомняше как се казваше агенцията за недвижими имоти, знаеше само, че името е загубеняшко. И знаеш ли какво? „ОКЕЙ“ също е загубеняшко име!

Той посочи обявата на вратата, а след това съседния апартамент. Градът беше твърде малък, за да има кой знае колко агенции за недвижими имоти с нелепи имена. Всъщност дори не беше достатъчно голям, за да има повече от един фризьорски салон на име „Клъц“.

– Извинявай, не разбирам какво означава това – каза обирджийката.

Джим се почеса по наболата брада.

– Просто си мислех... вътре има ли брокер от фирмата? Обирджийката кимна.

– Да, и докарва всички до лудост. Ей сега, като отидох да им оставя пиците, беше накарала Рогер да застане до балкона, докато тя самата стоеше в другия край на апартамента. После метна ключовете си към Рогер, за да демонстрира колко далеч можеш да метнеш нещо благодарение на открития план.

– Как мина демонстрацията?

– Рогер залегна. Прозорецът едва не се счупи – усмихна се обирджийката.

Това беше приятелска усмивка, не усмивка на злонамерен човек, помисли си Джим и отново се загледа в обявата.

– Не знам... това може би е... но ако същата брокерка продава и съседния апартамент, може би носи ключовете в себе си, и тогава...

Не можа да го каже на глас.

– Какво имаш предвид? – попита обирджийката. Джим се окопити, изправи се и прочисти гърло.

– Имам предвид, че ако брокерката продава съседния апартамент и ключовете са в нея, може би можеш да се скриеш там. Когато другите полицаи се качат тук, няма веднага да разбият вратите на всички апартаменти, за да те търсят.

– Защо?

Джим сви рамене.

– Не сме чак толкова добри в работата си. Ще гледаме най-напред да измъкнем заложниците. Ако им кажеш да затворят вратата след себе си, всички ще предположат, че обирджията... ти... че все още си в апартамента. В този апартамент. Когато разбием вратата и видим, че те няма, не можем просто да нахлуем в останалите апартаменти, началниците ще ни стъжнят живота. Бюрокрация, нали знаеш. Първо трябва да откараме заложниците в управлението и да ги разпитаме, тъй като са свидетели. Кой знае... може би ще намериш начин да се измъкнеш навън. И знаеш ли какво? АКО някой те завари в другия апартамент, можеш просто да се престориш, че ЖИВЕЕШ там! През цялото време предполагахме, че обирджията е мъж.

Обирджийката продължаваше да гледа ококорено и неразбиращо.

– Защо? – повтори тя.

– Защото жените обикновено не правят... така – каза Джим възможно най-дипломатично.

Тя тръсна глава.

– Не, имам предвид защо? Защо правиш това за мен? Ти си полицай! Не трябва да... нали разбираш, не трябва да правиш такива неща.

Джим кимна смутено. Избърса длани в панталоните си, а после разтърка чело с опакото на ръката си.

– Съпругата ми обичаше да цитира един човек, който е казал, че... как беше... нещо в смисъл, че дори да е знаел, че утре светът ще отиде по дяволите, днес пак би засадил ябълково дърво.

– Хубава мисъл – прошепна обирджийката. Джим кимна и отново разтърка чело.

– Не искам... да те залавям. Разбирам, че си допуснала грешка, но... случва се.

– Благодаря.

– Но трябва веднага да отидеш и да питаш брокерката дали има ключ за съседния апартамент. Защото след малко синът ми ще изгуби търпение, ще се качи тук и тогава...

Обирджийката примигна бързо.

– Извинявай? Синът ти?

– Той също е полицай. И пръв ще влезе вътре.

Гърлото на обирджийката набъбна, а гласът ѝ се запрепъва.

– Звучи като смел човек.

– Имаше смела майка. Тя също би обрала банка заради него, ако ѝ се наложеше. Когато я срещнах, дори не вярвах в Бог. Тя беше красива, аз не бях. Тя можеше да танцува, аз едва успявах да я следвам. В началото на връзката ни единственото общо помежду ни беше отношението ни към работата. И двамата искахме да спасим всеки, когото можем.

– Не знам дали заслужавам да бъда спасена – прошепна обирджийката.

Джим кимна леко и я погледна в очите. Той беше прям и честен човек, напът да направи нещо, което беше против всички принципи на професията, на която бе посветил зрелия си живот.

– Потърси ме след десет години и ми кажи дали съм сгрешил.

Джим се обърна, за да си върви. Тя се поколеба, преглътна и накрая викна:

– Чакай!

– А?

– Може ли... твърде късно ли е да поискам нещо, за да поставя условие за освобождаването на заложниците?

– Какво, по дяволите...

Челото му се повдигна първо озадачено, после почти бясно. Обирджийката се двоумеше.

– Фойерверки – изрече накрая. – Вътре има една стара жена, която винаги е гледала зарята с мъжа си. Той е мъртъв. Цял ден я държах за заложник. Бих искала да ѝ дам фойерверки.

Джим се усмихна и кимна.

После слезе по стълбите и излъга сина си.