Тревожни хора

62.

Рогер беше прав, когато погледна чертежа и установи, че най-горният етаж на къщата вероятно някога е представлявал един голям апартамент. След време, когато построиха асансьора, жилището чисто и просто бе преустроено и продадено като два апартамента, което наложи известен брой творчески решения: сред тях и двойната стена във всекидневната, но най-вече изоставената вентилационна система над гардероба. Тя продължи да си съществува, забравена от години, докато – подобно на хората, които уж стават излишни с възрастта – изведнъж не намери начин да напомни за себе си. Зимно време вятърът прониква в престарялата сграда, изолацията горе е лоша и студеният въздух стига чак до гардероба. Но човек трябва да застане в дъното, върху сандъка с вино, за да забележи. Мястото не е лошо за скришно пушене, ако човек има такава склонност, но като цяло вентилацията не е изпълнявала никаква функция от много години. Не и докато една брокерка не влезе в шахтата, която бе точно толкова голяма, че много дребна брокерка да се скрие вътре, за да не бъде застреляна от въоръжен обирджия.

Отворът в тавана беше толкова тесен, че тя едва успя да се провре, което, разбира се, означаваше, че е твърде тесен и за Ленарт, който нямаше как да не заседне. Всъщност заседна толкова здраво, че когато се опита да се измъкне, заешката глава най-накрая се отскубна. Той падна назад, полетя от стълбата и си удари главата. Брокерката се завъртя покрай заешката глава и се наведе през отвора, за да провери дали не се е убил, при което, разбира се, тя също изгуби равновесие, падна от тавана и се приземи върху Ленарт. Кракът на Анна-Лена се оказа приклещен между тях и тя също се сгромоляса. В резултат стълбата се разлюля и на свой ред падна, като по пътя удари увисналия капак на отвора, който се затвори с трясък. Заешката глава остана горе.

Рогер, Ру и обирджийката чуха данданията и се втурнаха да проверят какво става. Хората в гардероба се мъчеха да се изправят на крака, а хората извън него се мъчеха да установят кои крайници да дръпнат, за да им помогнат. Не беше много по-различно от предизвикателството да разплетеш кабелите за балконското осветление по Коледа, след като предишната Коледа си се карал с жена си за публични домове и просто си натикал всичко в кашона, мислейки си „ще разплета скапаните кабели другата Коледа“.

Когато най-накрая си стъпиха на краката, всички в унисон се вторачиха ужасено в боксерките на Ленарт. Беше трудно да не го направят, макар самият Ленарт да не разбираше защо, докато Анна-Лена не нададе вой:

– Ти КЪРВИШ!

Ленарт, освободен от заешката глава, се наведе доста напред, за да може да надникне над пъпа си, и съвсем вярно – откри, че от боксерките му капе кръв.

– О, не – възкликна той, зарови ръка в бельото си и извади протекла торбичка, която изглеждаше като нещо на магистралата, което родителите се надяват, че деца няма да забележат, докато колата минава покрай него.

Ленарт се затича към тоалетната, но ситуацията не се подобри, тъй като той се спъна в ръба на килима във всекидневната и се пльосна по лице, торбичката с кръв излетя от ръцете му, а съдържанието ѝ се разля по целия под.

– Какво, за бога... – викна Рогер.

Ленарт веднага го успокои задъхано:

– Не се тревожи! Това е театрална кръв! Бях пъхнал една торбичка в боксерките си, защото понякога акащият заек се нуждае от някой и друг допълнителен ефект, за да се изплашат хората както си трябва.

– Това НЕ СЪМ го поръчвала – побърза да отбележи Анна-Лена.

– Да, то е по избор – потвърди Ленарт и успя да се изправи колебливо.

– Отиди да си обуеш панталони – каза Юлия остро.

– Да, наистина – помоли го Анна-Лена.

Ленарт се подчини и отиде в гардероба. Когато се върна, Зара тъкмо влизаше от балкона. За пръв път го видя с дрехи и без заешка глава. Трябваше да признае, че имаше подобрение. Не го мразеше.

Останалите наблюдаваха кръвта по килима и пода, като не бяха много сигурни какво да правят.

– Цветът поне е хубав – пробва Ру.

– Модерно е! – кимна Естел, тъй като наскоро бе чула по радиото, че в момента убийствата били нашумели в попкултурата.

През това време Рогер, разбира се, изпитваше нарастваща нужда от информация, затова се обърна към брокерката и поиска да знае:

– Ти къде беше, по дяволите?

Брокерката намести смутено смачканото си и твърде голямо сако.

– Ами, нали знаеш, огледът започна и аз бях в гардероба.

– Защо? – продължи да я разпитва Рогер.

– Бях нервна. Винаги съм нервна преди голям оглед, затова се заключвам в тоалетната за няколко минути и се надъхвам. Сещаш се, повтарям си: „Ще се справиш, ти си силна и самостоятелна и точно ТИ ще продадеш ТОЗИ апартамент!“. Но този път тоалетната беше заета, затова отидох в гардероба. И тогава чух...

Тя направи любезен и същевременно с това изплашен жест към жената, която стоеше в средата на стаята с маска в едната ръка и пистолет в другата. Естел веднага се намеси услужливо и обеща:

– Да, това е обирджийката, но тя не е опасна! Само малко ни взе за заложници, но се грижи добре за нас. Ще ядем пица!

Обирджийката кимна извинително към брокерката и каза:

– Съжалявам. Не се притеснявай, пистолетът не е истински.

Брокерката се усмихна облекчено и продължи:

– Та бях в гардероба и чух някой да вика „ОБИРАТ НИ“. И реагирах инстинктивно, така да се каже.

– Какво имаш предвид под инстинктивно? – поиска да знае Рогер.

Брокерката изтупа малко прах от сакото си.

– Все пак следващата седмица имам няколко важни огледа. Агенция за недвижими имоти „Окей“ носи отговорност към клиентите си. Затова прецених, че не мога да умра. Би било безотговорно. Забелязах, че на тавана има капак, качих се и се скрих.

– И си стояла там през цялото време? – попита Рогер. Брокерката кимна толкова отривисто, че гърбът ѝ изпука.

– Надявах се да пропълзя до другия край, но не се получи – каза тя, след което, като че си спомни нещо много важно, плесна рязко с ръце и викна: – Ох, ама съм и аз, какво съм се раздрънкала. Всичко по реда си: ОКЕЙ ли е всичко? Колко се радвам, че толкова много хора са дошли на огледа, може би някой иска още отсега да предложи цена за апартамента?

Останалите не останаха много впечатлени от този въпрос, затова брокерката разпери весело ръце.

– Искате ли да огледате още малко? Не бързайте! Днес нямам други огледи!

Рогер свъси вежди.

– Защо изобщо организираш оглед един ден преди Нова година? Никога преди не съм бил на оглед по това време, а съм бил на доста, да знаеш.

Брокерката изглеждаше толкова бодро, колкото може да изглежда единствено брокерка, която току-що се е измъкнала от тясно помещение.

– Продавачът така пожела, а за мен е без значение, в агенция за недвижими имоти „Окей“ ВСИЧКИ дни са работни дни!

Думите ѝ бяха посрещнати с колективно въртене на очи. Освен от страна на Естел, която вместо това потръпна и попита:

– Ама че е студено тук, не мислите ли?

– Да, нали? По-студено от финансовите прогнози на Рогер! – възкликна Ру, за да разведри настроението, но веднага съжали, защото Рогер никак не изглеждаше разведрен.

Юлия, която вече я болеше почти цялото тяло и ѝ се бе изчерпило абсолютно цялото търпение, си проправи път с лакти и затвори балконската врата. После отиде до камината и започна да слага дърва в нея.

– Така и така чакаме пицата, може да запалим огън през това време.

Обирджийката още стоеше в средата на стаята с безполезния пистолет в ръка. Погледна заложниците, които се бяха увеличили с още един човек. Предполагаше, че това ще доведе единствено до пропорционално увеличение на присъдата ѝ.

– Не е нужно да чакате пицата – каза тя и въздъхна. – Можете да си вървите. Предавам се, полицаите могат да... правят каквото смятат да правят. Вие излезте първи, аз ще чакам тук, за да не пострада никой. Изобщо не исках да... взимам заложници. Просто ми трябваха пари за наема, така че адвокатът на бившия ми мъж да не ми отнеме дъщерите. Това беше... извинявайте. Аз съм идиот, вие не заслужавате да ви се случва нещо такова... съжалявам.

Сълзите се стичаха по бузите ѝ, тя вече дори не се насилваше да ги спре. Останалите може би бяха повлияни от това колко мъничка изглеждаше в този миг, или просто всички се замислиха за преживяното днес и каквото означаваше то за тях. Във всеки случай изведнъж всички запротестираха дружно:

– Не можеш просто да... – започна Естел.

– Не си направила нищо лошо! – продължи Анна-Лена.

– Трябва да има начин да разрешим всичко – кимна Юлия.

– Може да измислим път за бягство? – предложи Ленарт.

– Във всеки случай ни трябва малко време, за да съберем всичката необходима информация, преди да ни пуснеш! – пожела Рогер.

– Търгът за апартамента дори не е започнал – отбеляза брокерката.

– Можем поне да изчакаме пиците – подчерта Ру.

– Да, нека поне хапнем? Все пак на всички ни беше много приятно да се запознаем, нали? А това е твоя заслуга! – увери я Естел.

– Сигурна съм, че полицията няма да те застреля или поне не много – утеши я Анна-Лена.

– Нека поне излезем навън заедно с теб! Няма да стрелят, ако всички излезем едновременно! – настоя Юлия.

– Трябва да има път за бягство, щом човек може да се промъкне незабелязано на огледа, трябва да може и да се измъкне незабелязано – напомни Ленарт.

– Да седнем и да изготвим план! – поиска Рогер.

– И да организираме търг! – изрази надежда брокерката.

– И да ядем пица! – добави Ру.

Обирджийката ги огледа един по един, продължително, и накрая прошепна с благодарност:

– Най-лошите заложници.

– Помогни ми да сложа масата – помоли я Естел и я дръпна за ръката.

Обирджийката не се съпротиви, последва Естел в кухнята и се върна обратно с чаши и чинии. Юлия продължаваше да ръчка дървата в камината. Зара проведе известна борба със собствената си личност, но накрая ѝ подаде запалката си, без Юлия да я е молила.

Рогер стоеше отстрани и не знаеше как точно да бъде от полза, затова каза на Юлия:

– Знаеш ли как се прави?

Юлия го зяпна, като мислеше да каже, че майка ѝ я е научила как се пали огън, и мислеше да го каже по такъв начин, че Рогер да не бъде сигурен дали това означава, че Юлия и майка ѝ са подпалили бащата на Юлия, или не. Но денят беше дълъг, всички бяха чули историите на останалите и вече не можеха да им се сърдят чак толкова много, така че вместо това Юлия направи нещо безкрайно щедро.

– Не. Ще ми покажеш ли как се прави?

Рогер кимна бавно, клекна, сръчка подпалките.

– Можем... предполагам, че може би можем, ако ти не... можем да го направим заедно – смотолеви той.

Тя преглътна и кимна.

– С удоволствие.

– Благодаря – каза той тихо.

И после ѝ показа как той пали огън.

– Трябва ли да пуши толкова много? – попита Юлия.

– Нещо не е наред с подпалките – изръмжа Рогер.

– Наистина ли?

– Нали ти казвам, има им нещо на скапаните подпалки!

– Отвори ли клапата за въздух?

– Естествено, че отворих клапата, по дяволите!

Юлия отвори клапата. Рогер изръмжа ниско, а тя се засмя. Той също. Не се спогледаха, но димът пареше на очите и по бузите им се стичаха сълзи. Юлия се обърна към него.

– Съпругата ти е приятен човек – каза тя.

– Твоята също е окей – отговори той.

Двамата продължиха да ръчкат огъня с по една цепеница.

– Ако с Анна-Лена наистина искате апартамента... – започна Юлия, но той я прекъсна.

– Не, не. Апартаментът е добър за деца. С Ру трябва да го купите.

– Не мисля, че Ру го иска, тя намира кусури на всичко – въздъхна Юлия.

Рогер ръчкаше подпалките все по-настоятелно.

– По дяволите, просто я е страх, че няма да е достатъчна за теб и детето. Трябва да ѝ кажеш, че това са глупости. Тревожи се, защото не може да поправи первазите сама, но трябва да ѝ кажеш, че никой не може да поправя первази, преди да е поправял первази за пръв път. Човек се учи!

Юлия остави думите да попият. Разбърка подпалките. Рогер също. По една цепеница, малко жар, много дим.

– Може ли да ти кажа нещо лично, Рогер? – прошепна тя след малко.

– Ммм.

– Не е нужно да доказваш нищо повече пред Анна-Лена. Не е нужно да се доказваш пред когото и да е. Достатъчен си.

Продължиха да ръчкат огъня. Влезе им адски много дим в очите, и на двамата. Не казаха нищо повече.

На вратата се почука. Полицаят отвън най-накрая се беше усетил, че звънецът не работи.