Тревожни хора

71.

Мостът е покрит с лед, който проблясва под последните храбри звезди, докато зората се надига над хоризонта. Целият град диша дълбоко, все още спящ, оплетен в пухени завивки и сънища за малки крачета, без които сърцата ни не биха могли да бият.

Зара стои до парапета. Навежда се напред, наднича над ръба. За един самотен миг всъщност почти изглежда, че е напът да скочи. Но ако някой я беше видял, ако я познаваше, ако знаеше за станалото през последните дни... тогава би бил напълно сигурен, че няма да го направи. Никой не преминава през всичко това само за да завърши историята по този начин. Тя не е от хората, които скачат.

И после? После пуска.

Полетът е по-дълъг, отколкото би предположил човек дори ако допреди малко е стоял на ръба. Минава време до сблъсъка. Чува се леко прошумоляване, вятърът подема листа хартия и буквите и те се понасят над водата. Пръстите, стискали плика хиляди пъти, откакто Зара за пръв път го вдигна от пода в антрето, най-накрая се отказват от борбата и оставят писмото да полети към вечността.

Мъжът, който ѝ го изпрати преди десет години, бе написал всичко, което смяташе, че тя трябва да знае. Това беше последното му послание към когото и да е. Само четири думи, нямаше повече. Четирите най-големи малки думи, които който и да е човек би могъл да каже на друг човек:

„Ти не си виновна.“

Когато писмото стига до водата, Зара вече се е отдалечила. В края на моста я чака кола. Вътре седи Ленарт. Погледите им се срещат, когато Зара отваря вратата. Той я оставя да слуша музиката си колкото силно си иска. Тя пък смята да направи всичко по силите си той да ѝ доскучае.