Тревожни хора

37.

Юлия кимна към вратата на тоалетната, протегна длан към обирджията и настоя:

– Дай ми пистолета.

– Абс... абсурд! Какво смяташ да правиш? – каза обирджията колебливо и скри пистолета под якето си, все едно оръжието беше котенце, а някой току-що бе попитал дали тук някъде не се е мяркало едно котенце.

– Бременна съм и трябва да отида до тоалетната. Дай ми пистолета, ще стрелям по ключалката – повтори Юлия.

– Не – проплака обирджията. Юлия разпери ръце.

– Тогава ти го направи. Просто стреляй.

– Не искам.

Юлия присви зловещо очи.

– Защо не? Държиш ни за заложници, полицията е отвън, а в тоалетната има неизвестно лице. Може да бъде кой ли не. Трябва да всееш малко респект! Как иначе ще станеш успешен обирджия? Не можеш постоянно да оставяш хората да ти казват какво да правиш!

– В момента ти ми казваш какво да правя... – пробва обирджията, но Юлия изръмжа:

– Стреляй по ключалката, ти казвам!

За миг изглеждаше, че обирджията всъщност се кани да се подчини, но не успя. Вместо това се чу щракване, дръжката на вратата се отмести бавно надолу и отвътре се чу глас:

– Не стреляйте. Моля ви, не стреляйте.

От тоалетната излезе мъж в заешки костюм. Или, ако трябва да сме пунктуални, не носеше цял костюм, а само главата. С изключение на това беше само по чорапи и боксерки. Беше на петдесет и нещо и казано по-дипломатично, съотношението между количеството дрехи и количеството кожа не беше ласкателно за физиката му.

– Не ме наранявайте, моля ви, просто си върша работата! – викна мъжът изпод заешката глава, вдигнал ръце във въздуха.

Акцентът му беше стокхолмски и както се оказа, той действително беше стокхолмчанин. Така де, беше роден в Стокхолм, не беше „стокхолмчанин“ в смисъл на „идиот“, както Джим и Джак използваха думата. (Което съвсем не означаваше, че мъжът не можеше да бъде и идиот, естествено, все пак Швеция е свободна държава.) Не беше и „стокхолмчанин“ в смисъла, който Естел влагаше, за да опише онези семейни взаимоотношения, в които наистина няма нищо лошо (и ако беше такъв, в това, разбира се, не би имало нищо лошо!). Беше най-обикновен стокхолмчанин, надянал голяма заешка глава, който изкрещя изплашено:

– Кажи им да не стрелят, Анна-Лена!

Всички замълчаха, но най-много от всички замълча Рогер. Той се взираше в Анна-Лена, която пък се взираше в заека и плачеше. Избягваше изненадания поглед на Рогер и барабанеше с пръсти по бедрата си. Не си спомняше кога за последно бе изненадала мъжа си. Когато двама души са били заедно достатъчно дълго, не искат да се изненадват. Искат в живота им да има едно нещо, един-единствен човек, на когото могат да разчитат безрезервно. Сега, в тази секунда, всичко това беше разрушено. Анна-Лена го знаеше и прошепна отчаяно:

– Не го наранявай. Това е Ленарт.

– ПОЗНАВАШ ли го? – изсумтя Рогер. Анна-Лена кимна обезсърчено.

– Да, но не е каквото си мислиш, Рогер!

– Той... той... – заекна Рогер, мъчейки се да произнесе невъзможните думи: – Друг купувач ли е?

Анна-Лена не можа да събере сили да отговори, при което Рогер се завъртя и се хвърли към тоалетната с такъв бяс, че Юлия и Ру (Зара просто отстъпи услужливо встрани от пътя му) трябваше да впрегнат всичките си сили, за да му попречат да стисне заека за гушата.

– Защо плаче жена ми? Кой си ти? Купувач ли си? Казвай веднага! – избоботи Рогер.

Отново не получи незабавен отговор, което нарани и Анна-Лена. Рогер винаги е бил важна и уважавана фигура на работа, дори шефовете се вслушваха в него. Пенсионирането не беше нещо, което той направи доброволно, а нещо, което го сполетя. Първите месеци минаваше с колата покрай офиса, понякога по няколко пъти на ден, просто защото тайно се надяваше, че ще си проличи, че не се справят без него. Но не беше така. Никак не бе трудно да го заменят. Той се прибра у дома, а компанията просто продължи да съществува. Това прозрение натежа на Рогер, направи го по-бавен.

– ОТГОВАРЯЙ! – изкрещя той на заека, но заекът беше зает с опити да свали заешката си глава, която очевидно се беше заклещила.

Боксерките му се бяха плъзнали на една страна, а стресирани капки пот се стичаха от косъм на косъм по гърба му подобно на отблъскващ вариант на пинбол.

Обирджията стоеше безмълвно встрани от всичко, но Зара очевидно реши, че е време за малко обратна връзка.

– Няма ли да направиш нещо? – каза тя и сръчка обирджията.

– Какво например? – попита обирджията.

– Поеми нещата в свои ръце! Що за похитител си иначе? – зачуди се Зара.

– Не съм похитител, а банков обирджия – изскимтя обирджията.

– Това е доста пресилено изказване, не мислиш ли?

– Стига си се заяждала, моля те.

– Оф! Застреляй заека, та да въдвориш малко ред. Да спечелиш уважение. Достатъчно е да го простреляш в крака.

– НЕ, НЕ СТРЕЛЯЙ! – изпищя заекът.

– Стига сте ми заповядвали – помоли обирджията.

– Може да е полицай – подшушна Зара.

– Въпреки това не искам...

– Тогава ми дай пистолета.

– Не!

Зара се обърна равнодушно към заека:

– Кой си ти? Ченге ли си? Отговори, преди да стреляме.

– АЗ стрелям! Или по-точно НЕ стрелям! – възрази обирджията и си спечели снизходително потупване по ръката.

– Ммм. Разбира се, разбира се. Обирджията тропна с крак по пода.

– Никой не ме слуша! Вие сте най-лошите заложници изобщо!

– Моля ви, не стреляйте, главата ми се заклещи – викна Ленарт, след което допълни: – Анна-Лена може да обясни, ние сме... аз съм... с нея.

На Рогер не му достигаше въздух. Той отново се обърна към Анна-Лена толкова бавно, колкото не се бе обръщал към нея от онзи път в началото на 90-те, когато откри, че е взела грешна видеокасета и е записала откъс от сапунен сериал върху много важен документален филм за антилопи. Рогер не намери думи за предателството ѝ нито тогава, нито сега. Те не бяха хора, които се изразяваха с лекота. Може би Анна-Лена вярваше, че нещата ще се подобрят, когато им се родят деца, но стана обратното. Родителството може да доведе до дълги периоди, през които чувствата на децата поглъщат кислорода на цялото семейство. Може да бъде толкова интензивно, че някои хора с години не успяват да разкажат на някого за собствените си чувства, а ако твърде дълго време не споделяш нищо, накрая можеш да забравиш как се прави.

Любовта на Рогер към Анна-Лена си проличаваше по други начини, в дребните неща. Като това, че той всеки ден проверяваше винтовете и пантите на малката огледална вратичка на шкафчето ѝ в банята, така че то винаги да се отваря и затваря без никакво съпротивление. По онова време на денонощието, когато ползваше шкафчето, Анна-Лена не беше готова за съпротивление и Рогер го знаеше. Анна-Лена започна да се интересува от обзавеждане на стари години, но прочете в една книга, че всеки интериорен дизайнер, когато започва работа по нов проект, се нуждае от „котва“. Нещо непоклатимо и окончателно, което скрепява всичко и около което се въртят всички по-нататъшни елементи от обзавеждането. За Анна-Лена котвата беше шкафчето за баня, Рогер проумяваше това, защото проумяваше стойността на неподвижните обекти, като носещите стени например. Тях човек не може да ги нагоди, може единствено да се нагоди спрямо тях. Затова, когато се изнасяха от поредния апартамент, Рогер винаги сваляше шкафчето най-накрая и го окачаше найнапред, когато се нанасяха в следващия. Такава беше любовта му. Но ето че сега Анна-Лена стоеше пред него, пълна с изненади.

– Това е Ленарт – призна тя. – Той и аз... или ние... ние имаме... ти не трябваше да разбираш нищо, скъпи!

Мълчание. Предателство.

– Значи двамата... ти и... вие... зад гърба ми? – каза Рогер, борейки се с думите.

– Не е каквото си мислиш – настоя Анна-Лена.

– Изобщо не е каквото си мислиш – увери го заекът.

– Ни най-малко – допълни Анна-Лена.

– Или... може и да е донякъде каквото си мислиш в зависимост от това какво си мислиш – призна заекът.

– Тихо, Ленарт! – каза Анна-Лена.

– Ами просто кажи истината – помоли я заекът. Анна-Лена си пое дъх през носа и затвори очи.

– Ленарт е просто... свързахме се по интернет. Идеята не беше... просто се случи, Рогер.

Ръцете на Рогер се поклащаха отпуснато и безцелно до тялото му. Накрая той се обърна към обирджията и попита:

– Колко искаш, за да го застреляш?

– Не може ли всички да спрат да ми казват да застрелям някого? – проплака обирджията.

– Можем да направим така, че да изглежда като злополука – обеща Рогер.

Анна-Лена направи няколко отчаяни крачки към него и опита да докосне върховете на пръстите му.

– Рогер, любими, моля те, успокой се...

Рогер нямаше подобни намерения. Посочи заека с цялата си ръка и заяви:

– Ще умреш, чуваш ли ме? Ще умреш!

Тогава Анна-Лена прибягна паникьосано до единствения аргумент, който можеше да улови вниманието му.

– Рогер, чакай! Ако някой тук умре, апартаментът ще стане местопрестъпление и цената на квадратен метър може да се вдигне! Хората обичат местопрестъпления!

Рогер се спря. Юмруците му трепереха, но той си пое дълбоко дъх и съумя да се вразуми малко. Цената на квадратен метър си беше цена на квадратен метър. Първо клюмнаха раменете му, а после и целият Рогер, както външно, така и вътрешно. Той сведе поглед към пода и прошепна:

– Откога продължава това? Между теб и този... шибан заек?

– Една година – каза Анна-Лена.

– Една ГОДИНА!?

– Ама Рогер, моля те, направих го заради теб.

Бузите на Рогер потръпнаха от отчаяние и объркване, устните му се размърдаха, но всички чувства си останаха вътре. Мъжът със заешката глава, изглежда, съзря шанса си да обясни как всъщност стоят нещата, и го направи с тон, постижим само за мъже на средна възраст със стокхолмски акцент, плътен като олово:

– Слушай, Роган, мога ли да те наричам Роган? Не трябва да се чувстваш зле заради това! Разбери, че е нормално жените да се обръщат към мен, защото съм готов да правя неща, на които вероятно не биха могли да склонят мъжете си.

Цялата глава на Рогер беше свъсена.

– Какви неща? Що за отношения имате всъщност?

– Бизнес отношения, аз съм професионалист! – поясни заекът.

– Професионалист? Да не си му ПЛАТИЛА, за да спиш с него, Анна-Лена? – изкрещя Рогер.

Анна-Лена ококори очи два пъти по-широко от обикновено и просъска:

– Ти да не си си загубил ума?

Заекът се приближи към Рогер, за да изглади недоразумението.

– Не, не, не такъв професионалист. Не спя с хора. Или поне не професионално. Аз съм саботьор на огледи, професионален саботьор на огледи, ето визитката ми.

Заекът извади визитка от единия си чорап. На нея пишеше „Ленарт без граници“. Или по-точно, „Ленарт без граници“ АД, за да се подчертае сериозността на бизнес начинанието.

Анна-Лена прехапа устни и повтори:

– Да. Ленарт ми помага. Помага на нас!

– Какво, по дяволите? – възкликна Рогер. Заекът кимна гордо.

– Да, точно така, Рогер. Понякога съм алкохолизиран съсед, друг път просто наемам апартамент в близост до обявения за продан и пускам еротични филми, като усилвам звука докрай. Но това е най-скъпата ми услуга – каза той и направи жест към себе си, към дългите чорапи, голото си тяло и заешката глава, която не можеше да свали. После представи героя си:

– Това е акащият заек, както виждаш. Премиум пакет. Ако човек си го поръча, отивам на огледа преди всички и се скривам в тоалетната. Когато другите купувачи отворят вратата, виждат възрастен гол мъж с глава на заек, който сере. Това е нещо, което не могат да преживеят. Грозните подови настилки или захабените тапети могат да се подменят и забравят, когато се нанесеш, нали? Но акащият заек? – заекът почука демонстративно по слепоочията на заешката глава. – Тази гледка се запечатва в съзнанието! Никой не иска да живее в апартамента с акащия заек!

Всички присъстващи, оглеждайки заека, разбраха много добре за какво говори.

Анна-Лена протегна ръка към Рогер. Той се дръпна, сякаш докосването го бе изгорило.

– Моля те, Рогер – подсмръкна тя. – Помниш ли един оглед миналата година, в червената къща от началото на миналия век, онази с наскоро сменения водопровод? Тогава се появи един съсед и започна да мята спагети със сос болонезе по всички купувачи.

Рогер изсумтя толкова оскърбено, че устните му почервеняха и лъснаха от слюнка.

– Разбира се, че помня! Купихме апартамента за триста двайсет и пет хиляди под пазарната цена!

Заекът кимна доволно.

– Не искам да се хваля, но алкохолизираният, хвърлящ спагети съсед е един от най-популярните ми герои.

Рогер зяпна Анна-Лена.

– Да не искаш да кажеш... но... ами всички преговори с брокерите? Цялата ми тактика?

Анна-Лена не можеше да го погледне в очите.

– Така се натъжавам, когато изгубиш наддаване. Искам да... печелиш.

Не каза цялата истина: че вече е човек, който иска дом, че иска всичко да приключи и следващия път да отидат на кино и да гледат някаква измислица вместо поредния документален филм по телевизията. Че не иска да бъде акула. Страхуваше се, че това предателство ще дойде в повече на Рогер.

– Колко пъти? – прошепна той пречупено.

– Три – излъга Анна-Лена.

– Шест всъщност. Знам адресите наизуст, първият беше... – поправя я заекът.

– Тихо, Ленарт! – изхлипа Анна-Лена.

Ленарт кимна послушно и отново почна да дърпа заешката глава. Посвети доста време и усилия на това, преди да възкликне щастливо:

– Мисля, че се разхлаби!

През това време Рогер се взираше в пода, свил палци в обувките си, защото беше от хората, чиито чувства са в краката. Започна да описва широк полукръг към балконската врата, при което, без да иска, ритна перваза на пода и тихичко, тихичко, тихичко наруга както проклетия перваз, така и проклетия заек.

– Ах, ти, шибан, шибан... да ти... – мърмореше той, сякаш търсеше най-лошата ругатня, която знае. Накрая я откри: – Шибан стокхолмчанин.

Сърцето го болеше не по-малко от палците, затова той стисна юмруци, вдигна поглед и се втурна обратно през апартамента, толкова бързо, че никой не можа да му попречи, когато просна заека на пода. С цялата си любов, с цялата си сила, един-единствен удар.

Заекът полетя през прага на банята и се строполи на плочките. За щастие, мекотата на заешката глава пое по-голямата част от удара на Рогер, а мекотата на самия Ленарт (той все пак имаше плътността на кнедла) пое останалото. Когато отвори очи и се вторачи в тавана, над него се бе надвесила Юлия.

– Жив ли си? – попита тя.

– Главата пак се заклещи – отговори той.

– Ранен ли си?

– Мисля, че не.

– Добре. Тогава се отмести. Трябва да пикая.

Заекът проплака нещо извинително и изпълзя от банята, като на излизане съумя да подаде на Юлия визитна картичка, после кимна толкова отривисто към корема ѝ, че заешката глава се смъкна над очите му, и каза:

– Правя и детски празненства. В случай че човек мрази децата си.

Юлия затвори вратата след него. Но запази визитката. Всички нормални родители биха го направили.

Анна-Лена гледаше Рогер, но той отказваше да отвърне на погледа ѝ. От носа му се стичаше кръв. Лекарят бе казал на Анна-Лена, че това е физическа реакция на стреса, след като Рогер бе диагностициран със синдром на професионалното изчерпване.

– Кървиш, ще взема хартия – прошепна тя, но Рогер се избърса с ръкава на ризата си.

– Просто съм малко изморен, по дяволите!

Той се запъти към антрето най-вече защото имаше нужда да отиде в друга стая, което го накара да прокълне откритите пространства на апартамента. Анна-Лена искаше да тръгне след него, но разбра, че той има нужда от разстояние, затова се обърна и влезе в гардероба, който беше най-отдалеченото помещение. Там тя седна на един стол и получи нервен срив. Не усети, че отнякъде духа студено, сякаш има отворен прозорец. Все пак как би могло да става течение в гардероб?

Обирджията стоеше във всекидневната, обграден от стокхолмчани буквално и преносно. В крайна сметка „Стокхолм“ е много повече израз, отколкото място, както за хора като Рогер, така и за повечето от нас – просто символична дума за всички дразнители, които стоят на пътя на щастието ни. Онези, които си мислят, че са по-добри от нас. Банкови директори, които ни отказват, когато искаме да изтеглим заем; психолози, които ни задават въпроси, когато просто искаме приспивателни; дъртаци, които отмъкват апартаментите ни; и зайци, които отмъкват съпругите ни. Всички онези, които не ни виждат, не ни разбират, не се интересуват от нас. Всички имаме стокхолмчани в живота си, дори самите стокхолмчани, просто за тях те са „нюйоркчани“ или „политиците в Брюксел“, или други копелета на друго място, където хората се имат за още по-добри, отколкото се имат стокхолмчаните.

Всички, които се намираха в апартамента в онзи ден, си имаха собствени комплекси, собствени демони и собствени тревоги: Рогер беше наранен, Анна-Лена искаше дом, Ленарт не можеше да си свали заешката глава, Юлия беше изморена, Ру беше неспокойна, Зара я болеше, а Естел... ами, никой не беше сигурен що за птица е Естел. Може би дори тя самата. Всъщност „Стокхолм“ понякога дори е комплимент: мечта за по-голямо място, където можем да бъдем някои. Нещо, за което копнеем, но не смеем да направим. Всички в апартамента се бореха със собствените си истории.

– Простете ми – каза обирджията внезапно, нарушавайки тишината между тях.

Изглеждаше, сякаш никой не чу думите, но всъщност всички ги чуха. Благодарение на тънките стени и проклетия открит план думите стигнаха дори до гардероба, антрето и тоалетната. Може би нямаха много общо помежду си, но всички знаеха какво е да допуснеш грешка.

– Простете – повтори обирджията по-слабо.

И макар никой да не отговори, така се започна. Това е истината за бягството от апартамента. Обирджията имаше нужда да изрече тези думи, а хората, които ги чуха, имаха нужда да простят на някого.

„Стокхолм“ може да бъде и синдром.